НОВИ ХОРИЗОНТИ

Сидни, Австралия, 1922 година

Горещината бе непоносима, непрестанна, предизвикваща сърбеж и определено решена да води война с кожата ù. Каква ирония, че опитът да избяга от ужасен враг у дома бе довел до не по-малко ужасно пътуване. Когато стисна перилата на палубата, ù дойде наум любимата фраза на майка ù: "Където и да идеш, все си ти". Ако скъпата ù майка бе тук сега, щеше да нареди на Джосая да си сложи шапката, та да предпази кожата. А вместо това в знак на бунт тя стоеше гологлава под слънцето, сякаш то бе неин противник и тя бе решила да го победи, като не покаже страх.

Oy vez iz mir. Тя не успяваше да пропъди от съзнанието си това възклицание за окайване, като мислеше за огромното разстояние, което я делеше от любещата ù майка. И разстоянието се увеличаваше с всяка секунда ведно с болката в сърцето ù. Буквално успяваше да подуши отличителния мирис на майка си: сладък, земен като на яхнията, къкреща на печката. Усещаше мигновеното облекчение от топлата ù прегръдка и напевен глас. Не ù бе нужно да затваря очи, за да види дома: средновековния град, заобиколен с вода отвсякъде, освен от едната страна, с крепостни стени от червени тухли, предотвратяващи нахлуване и бягство.

Джосая бе прекарала там детството си в безопасност, макар и ограничена в пространството. У дома в никой случай не бе идеално, но успокоението на познатото е силен аргумент срещу всяка новост и вече ù бе трудно да си припомни защо изобщо бе тръгнала.

Естествено, знаеше защо.

Чули бяха ужасяващите истории, а майка ù и баща ù не желаеха да живеят с този риск. Разкази за погроми, за пияни войници, нахълтващи по домовете нощем, за да ги оплячкосат, ровещи из скрити чекмеджета, задигащи часовници, бижута, лични вещи и книги. Войниците тероризирали бащи и синове, като ги пребивали от бой, а в най-лошите случаи заключвали дъщерите в спалните и ги насилвали да вършат невъобразими неща - през вратата се чували смеховете и пъшкането на войниците и писъците на дъщерите.

Родителите ù бяха чували за това от надеждни източници, първо от жени, разменящи си слухове на пазара, било при месаря, било на опашката за мляко, а после от обичния им равин, който пък го бе научил от самите мъже.

И тъй като тези безчинства се вършеха в Лвов, не пре¬калено близо, но не и много далеч от дома, заплахата бе реална и мъчителна. Проникна изцяло във всекидневието. Тя трепереше, когато пияни полски селяни ù хвърляха похотливи погледи, а усещането за тревога набираше мощ като врящ казан и вече не я напускаше - докато вървеше през града, пишеше писмо на леля си и дори вечер, като се къпеше.

Зад гърба ù непрестанно се спотайваше невидим натрапник. Тъй че след много семейни съвети около маса¬та бе решено тя и достатъчно порасналите ù сестри да се преместят на някое безопасно място. Австралия, далечен континент през океана, изглеждаше най-добрият избор. Спокойно би могла да е на друга планета, толкова различно бе всичко, което познаваше в родната си Полша.

Разбира се, преди нея бяха заминали други. Чичо ù Соломон и леля Маша бяха писали с добри новини за живота на заселилите се там. И все пак ù бе трудно да си представи Австралия като своя следваща спирка. Този огромен далечен остров, пълен с тревисти хълмове и овце. Ширналият се безкраен океан наоколо му, непонятна сила, отделна планета. Джосая бе плавала само няколко пъти през живота си - в езеро близо до къщата им. И все пак планът бе съставен: леля ù и чичо ù щяха да я подслонят и да ù дадат работа.

Щеше да е продавачка в магазина им за евтини стоки, да живее в дома им и вечер да помага за многобройните племенници, докато можеше да си позволи свое жилище. Щеше да научи английски, каквото бе отдавнашното ù желание, още откакто бе преглеждала вестниците в кабинета на баща ù. На тази ярка и гореща планета я очакваше нов, по-добър живот. Тя повярва на майка си. Искаше този живот. Ала в момента не успяваше да види светлото бъдеще пред себе си, защото слънцето я заслепяваше.

Джосая бе необикновено красива, дребничка, но с внушителна осанка и силно присъствие. Имаше бледа кожа, черна коса, големи овални очи, наподобяващи оникс, а елегантният и строг орлов нос ù придаваше царствен вид. Очите ù бяха нейното най-мощно оръжие, те прозираха в мотивите на околните и същевременно успяваха да скрият мислите ù. Външността ù се бе оказала и предимство, и недостатък, приканваше сестрите и приятелките ù да споделят с нея, а отблъскваше връстниците ù момчета, които някак предусещаха критичност от нейна страна.

Ала интуицията и интелигентността ù надделяха и ù бяха спечелили обожанието на сестри, приятелки, а в последните години и на по-големи момчета. Уви, в момента тази интуиция ù повтаряше едно: връщай се обратно.

Но беше твърде късно за това. Тук я доведе първата вълна от полски имигранти, която скоро щеше да прерасне в мощен прилив. Вълна от жени, търсещи сигурност, семейства, стремящи се към свобода, за да изразяват убежденията си, хора, дирещи ресурси, нов живот, бягащи от ужасяваща заплаха. Възнаграждението бе достатъчно примамливо. Но заплахата бе направила бягството спешно, бе накарала хората да напуснат домовете си.

Тъкмо заплахата бе принудила двайсет и две годишното момиче да остави зад гърба си всичко, което познаваше и обичаше, за да се гмурне в неизвестността, сама на този масивен ръждясал кораб. Заплахата я бе повела към това чуждо място през два океана и три континента от дома, в тясна каюта, споделяна с две други момичета, където соленият въздух не успяваше да замаскира миризмата на солената пот.

Джосая се загледа от палубата към голям хълм, увенчан с облаци. Отначало изглеждаше бял, после стана зелен, изпъстрен с бели точки. Какво беше това тази внезапно преобразяване? Много скоро ù стана ясно: точките не бяха облаци, а овце.

- Какво сторих? - промърмори на себе си.

Отговори ù друга пасажерка, Соня, момиче на нейната възраст, нейна сътрапезничка по време на плаването.

- Ако всичко друго пропадне, можем да плетем - каза тя.

Джосая се усмихна, изпитала утеха от този дружески дух. Но също тъй бързо зад нея придойдоха викове и забързани стъпки и тя бе изтласкана към предната част на кораба. Стисна здраво в ръка вехтия си куфар и кремавата сламена шапка с панделка в синьо и бяло - изглеждаше ù тъй космополитна тогава - и примижала срещу слънцето, се остави на тълпата да я повлече към пристанището.