Книгата на Светлозар Жеков "Кирил Кадийски: Литературна анкета", публикувана от издателство "Перо" през 2003 г., излезе на френски език. Издателството е "Мишел дьо Мол", а преводът от български е на Иван Баталов.

Ето какво пише в анотацията на френското издателство:

Въпреки че са се провели в писмена форма, разговорите текат съвсем свободно и нерядко дори се отклоняват на други теми. Те са едновременно разказ за един живот, свидетелство за определена епоха и излагат личен възглед върху литературата. Словото е често наситено с факти. А лицата, подложени на критика, са поименно назовани - това показва не само загрижеността на Кадийски за прецизност, но и желанието му да намери и раздаде правосъдие.

Впрочем пред нас изниква все един и същ въпрос: как да обясним факта, че Кадийски е признат в България по-скоро като преводач главно на руска и френска поезия, отколкото като поет, докато във Франция, където голяма част от стиховете му са преведени, намира признание именно поетът?

Разговорите се представят като самозащитна изповед в отговор на този въпрос.

Кирил Кадийски е български журналист, писател, поет и дипломат, роден на 16 юни 1947 г. в Ябълково, Кюстендилско, и поезията му е преведена на много езици. Бивш директор на Българския културен център в Париж."

- Мисля, че вече казах за Далчев, през 1966 г. излезе книгата му. Тогава открих и Кирил Христов. В общата читалня на Университетската библиотека имаше първото издание на стихотворенията му с предговора на Иван Вазов. Тая пожълтяла гериптова хартия, с леко оръфани краища, кожената подвързия, все още Кирил Христов го свързвам с тая книга, макар по-късно многотомника с предговора на Кръстю Куюмджиев да беше едно ново откритие за мен. Тия "рибарски лодки - леки пеперуди", това "дерат се ризите на планините". Или това, което биха чули и глухите: "... и праскат глухо мокрите платна". От него за първи път разбрах, че думите, освен че означават нещо, и самите те са нещо.

Любовта ми към Кирил Христов и до днес не е преминала, а може би и някои лоши черти на моя характер ме сродяват с него. Тоя неизкореним недостатък да казваш винаги каквото мислиш. Но как да премълча, че Радой Ралин, който уж минава за почитател на Кирил Христов, успя да му направи най-мечешката услуга: събра стиховете му по един абсолютно даскалски начин, подреди ги по цикли - любов, природа, родина, не знам си какво, и там иначе великолепни стихотворения, поставени едно до друго, започват да се бият, да бледнеят. Едно куче като не знае как да лае, само вкарва вълка в кошарата. Румен Скорчев пък, безспорен художник, който направи великолепно издание на Октавио Пас, загрижен повече за своята пластичност, нежели за звученето на Кирил Христов, снабди книгата с илюстрации, чиято сетивност се бие с тази на поета. И от изданието остава да се радваме само на хубавата хартия и на нелошото полиграфско изпълнение.

Много от нещата по това време са ме впечатлявали откъм повърхностната им страна, или, ако трябва да бъдем по-точни - откъм външната страна. Преди известно време Йордан Каменов направи една интересна публикация относно разправата с "Тютюн". И какво излиза - поетите (Радевски, Фурнаджиев) подкрепят книгата, а белетристите или поне тия, които тогава минават за големи белетристи, я отричат. И нещо да се е променило през последния половин век. Българският писател да е станал по-малко завистлив, по-малко злобен и отмъстителен? Да е станал с една йота по-европеец? Преди "Тютюн", още като гимназист, четох "Осъдени души". Можеш да си представиш каква е била Фани Хорн в очите на един провинциален гимназист и какво е било в душата му, пък и в пъпчивата му плът, щом е запомнил сцената, когато тя за една доза морфин се разсъблича гола, докато остане само по... не помня вече по какво...

Талев също беше сред четените от мене автори. "Самуил" още в гимназията, ако не и в прогимназията съм го чел. Тези чунове, скорини (ботуши), тези редки думи в българския език - любовта ми към тях идва от там, от нашите класици. Добре, че превеждах много и различни автори, та съм успял много нещо да вложа от това, което ми се е искало. Когато работиш в един стилистичен пласт, това неминуемо води до повторения и до износване. "Енеида" на Котляревски ми дойде добре дошла. Къде ще римуваш иначе "негли - тегли", "първи - етърви"... В лириката не върви.

Когато започнах да събирам теченията на "Златорог", ранните разкази на Емилиян Станев ме впечатляваха. Но него съм го чел още в отделенията. Петдесет и седма година започна да излиза сп. "Картинна галерия". Първата годишнина вероятно не е била добре разпродадена, помня, в училището дойде емисар на списанието и носеше цели папки с по дванайсет книжки и отделно в пликове по шест - половин годишнина. Който искаше, можеше да си купи. Не ще и дума, че на другия ден аз притежавах цялата първа годишнина. Великолепни книжки в полиграфическо отношение. Имаше, разбира се, и идейни работи - например, пионерите, които правят стентабло на Поптошеви, наскоро на изложбата на Соцреализма беше показана и тая картина, професионално пипната работа, но пустата тема, пък и не може в двайсти век да рисуваш като передвижниците. Но в по-голямата си част нещата бяха сериозни. Там за първи път разбрах кой е Рембрандт, Гойя, Морис Утрило. Може нещо да ми се наслагва от по-късни годишнини, вече бях ревностен читател на това списание. Та там имаше представяне на Емилиян Станев. Колко странно - излизаше, че освен писателите в читанките и христоматиите, имало и други писатели. Но явно тия в христоматиите са пҐ писатели, иначе как да си обясним защо толкова голям му е дертът на бай Йосиф Петров да влезе в учебниците. Намира, че не можело Вапцаров да го има, а него - не. Разбира се, няма как да си го обясним, докато някой не му обясни, че поезията е едно, а развлеченията с римушки съвсем друго. Иначе, орден за граждански заслуги напълно би подхождал на ревера на бай Йосиф, до изисканата му папийонка. Напълно си го е заслужил - за граждански заслуги, обаче...

Говорех за Емилиян Станев. "Крадецът на праскови" е шедьовър, който заслужава Нобел не по-малко от "Старецът и морето"... Но явно не може да си и голям творец, и авджия в дружинката на малкия тиранин. Колко български таланти са се похабили или са се обезличили поради тая пуста страст към царедворщината. Все да са на софрата. И после се чудим защо след падането на режима в нито едно писателско чекмедже не се откри текст. Ами защото българският писател никога не е мислил първо какъв текст ще напише, пък после къде ще го публикува и дали въобще ще го публикува, ами винаги е знаел къде ще го публикува, т. е. осребри и го е пишел така, че среброто да е по възможност повечко. Ето затова нямаме златни страници в съвременната българската литература. Или поне в тази през последните пет-шест десетилетия.

- Ако са били изблик на талант, сега щяхме да ги четем с удоволствие, а не да се мъчим да не си спомняме за тях. Талантът е даденост, може да се развива, да се обогатява, но него или го има по рождение, или го няма. Така че - да приемем априори, че го е имало. Но какво въображение, какви изблици на визии по това време. Подражания, може би. И лошото не е в това, че са подражания, а в това на кого се подражава. Сега, като отворя книгите на тия, които евентуално са ме съблазнявали да тръгна по техния път, виждам, че там няма нищо, абсолютно нищо. Е, как искаш да има някакъв живец в подражанието, след като "образецът" е запъртък. Българската поезия от онова време си е все още проскубана кокошка, на която никога не е скачал петел.

Когато имаш талант, но вече действащ, работещ талант, не е изключено да се повлияеш и от по-семпла работа, във всички случаи обаче ти ще направиш нещо стойностно, нещо пълно с твоя енергия, с твои визии вече. В световната поезия има примери, когато второстепенни и дори третостепенни творци са провокирали нечия творческа енергия и са спомагали за раждането на шедьоври. Доскоро в пресата се раздухваше историята как Умберто Еко се възползвал за "Името на розата" от повест на някакъв кипърски грък отпреди няколко десетилетия.

Ако тази повест е имала качествата на Ековия роман, щеше да има и нейната съдба. Всичко тук опира до таланта. По това време аз не съм бил още в състояние дори да се влияя градивно. Да не забравяме, че някои направиха име на добри поети, дори на големи поети, кой следвайки Вальехо, и то не самия Вальехо, а преводите на Далчев и Муратов, кой моите преводи на Верлен и другите прокълнати. Както и да е. Та, след като сме приели, че при мене е имало талант, не остава нищо друго освен да кажем, че това е било някаква буца злато, цялата в кал и отронки пръст.