За пръв път на български език излиза пълното издание на романа "Лични спомени за Жана д'Арк" , който Марк Твен счита за най-добрата си творба, съобщи издателство "Изток - Запад".

Романът е публикуван през 1896 г., когато писателят е на 61 години. Това е неговият последен завършен роман. Любопитното е, че в "Лични спомени за Жана д'Арк" Твен заема позата на редактор, а не на повествовател. За да придаде по-автентично звучене на текста, той представя романа като превод на стар ръкопис, създаден от "личния помощник и секретар" на Орлеанската дева.

Запазено е писмо, в което американския писател пише: "Може би книгата няма да се продава, но това не е важно: написах я за душата". В мемоарите си Сузи Клеменс, дъщеря на писателя, отбелязва, че баща й е плакал, докато четял ръкописа на семейството.

В края на живота си Твен пише: "От всичките си книги харесвам най-много тази за Жана д'Арк. Това е най-добрата от всички тях. Знам го много добре. И освен това тя ми достави седем пъти повече удоволствие от всички останали. Готвих я 12 години и я писах две. За другите не се изискваше подготовка."

Аз, Луи дьо Конт, благородник, съм роден в Ньофшато на 6 януари 1410 г.; с други думи, точно две години преди Жана д'Арк да се роди в Домреми. През първите години на нашия век семейството ми избягало в тоя затънтен край от Париж. В политиката се придържало към арманяците: били патриоти, поддържали нашия си френски крал, нищо че бил побъркан и безпомощен.

Бургундците, които пък подкрепяли англичаните, обрали татко ми до шушка, погрижили се нищичко да не му оставят, освен дребната благородническа титла, така че, като стигнал Ньофшато, той вече бил сломен бедняк; обаче политическият климат в Ньофшато му се понравил и това му подействало оздравително. Пристигнал в област относително заспала; а зад гърба си оставил град, задъхан от ярост, лудост и злоба, където колели за забавление и ничий живот не бил в безопасност.

Нощем по улиците на Париж беснеели тълпи, които грабели, изгаряли, убивали, безчестели, ненаказани и невъзпрепятствани. Слънцето изгрявало над срутени и пушещи сгради, над осакатени трупове, пръснати навсякъде по улиците, останали, както са паднали, разсъблечени до голо от мародери - нечестиви събирачи на кърваво зърно след тълпа кървави жътвари. Никой не смеел да вдигне мъртвите и да ги погребе; оставяли ги да гният - развъдници на болести. И то какви развъдници!

Хората мрели като мухи в епидемии; погребвали ги тайно нощем, защото дневните погребения били забранени да не би да се разбере колко живота е погълнала чумата и това да изплаши останалите и да ги потопи в отчаяние. Настъпила накрая и люта зима, незапомнена във Франция от петстотин години. Глад, болести, убийства, лед и сняг - всичко се изсипало върху парижани наведнъж. Труповете лежали по улиците и в града посред бял ден влизали вълци и ги разкъсвали.

Ах, в какъв позор, в какво нещастие живеела Франция! Защото вече повече от четвърт век в плътта ѝ се впивали зъбите на англичаните, които смазвали френските армии чрез тъй безкрайни разгроми и поражения, та се говорело и приемало за истина, че само като зърнат английски войник, французите си плюят на петите.

Като бях на пет годинки, Франция беше сполетяна и от пословичното злощастие на битката при Азенкур; и макар английският крал да си замина у дома, там да се наслаждава на славата си, Франция остана просната - безпомощна плячка на върлуващите наемнически банди на бургундците.

Една нощ част от тези банди нахлуха да грабят и в Ньофшато и в светлината на нашия горящ сламен покрив гледах как всички хора на този свят, които бяха скъпи на сърцето ми (с изключение на моя по-голям брат, вашия прародител, който беше оставен при Двора) биват съсичани въпреки молбите им за милост; слушах как касапите се присмиват на молитвите им и имитират отчаяните им жестове; мене не ме забелязаха и останах невредим. Когато диваците си отидоха, изпълзях и плаках цяла нощ при гледката на горящите домове; бях сам-самин, заобиколен единствено от мъртви и ранени, защото оцелелите бяха избягали и се бяха изпокрили.

Изпратиха ме в Домреми, в дома на свещеника, чиято икономка се превърна в моя любяща майка. Постепенно свещеникът ме научи да чета и да пиша и двамата с него бяхме единствените двама души в селото, които владееха това познание.

По времето, по което домът на благородния свещеник, на име Гийом Фрон, стана и мой дом, бях вече шестгодишен. Живеехме близо до селската черква, а градинката на родителите на Жана беше зад черквата. Семейството на Жана се състоеше от Жак д'Арк, бащата, съпругата му Изабел Роме, тримата му сина - Жак, на десет години, Пиер, на осем и Жан, на седем; и от Жана, четиригодишна, и невръстната ѝ сестричка Катрин, която нямаше и годинка. От първия ден започнахме да си играем заедно.

Имах и други другарчета, с които си играех, особено четири момчета: Пиер Морел, Етиен Роз, Ноел Ренгюсон и Едмон Обре, чийто баща по онова време беше кмет, но и две момичета, горе-долу на възрастта на Жана; те постепенно ѝ станаха любими приятелки. Името на едната бешe Омет, а на другата викаха Малката Менжет. Тия момиченца бяха обикновени селянчета като самата Жана.

Като пораснаха, омъжиха се за най-обикновени ратаи. Нали разбирате, извънредно прост народ бяха всичките, и въпреки това след много години дойде време, в което никой посетител, благородник или знаменитост, не пропущаше да поднесе почитания си на двете непретенциозни старици, които на младини са имали честта да другаруват с Жана д'Арк.

Всичките ми приятелчета до едно бяха добри деца: най-обикновени селянчета, не особено интелигентни, разбира се, не може да се очаква такова нещо, но добросърдечни и дружелюбни, слушащи родителите си и почитащи свещеника, които, като пораснаха, бяха наследили, естествено, тесногръдието и предразсъдъците на по-възрастните от тях, възприети без съмнения... и без разсъждения, не е нужно да го казвам изрично.

Бяха наследили религията, бяха наследили и политическите си убеждения. Ян Хус и хора като него може да са намирали недостатъци в Църквата, но в Домреми тези недостатъци не подкопаваха ничия вяра; и когато стана разцеплението - тогава бях на четиринайсет - и отведнъж се сдобихме с цели трима папи, никой в Домреми не се поколеба кого измежду тях да избере: папата в Рим беше истинският папа, всеки папа извън Рим не беше никакъв папа.

Всяко човешко същество в селото беше арманяк - значи патриот, и ние, децата, може да не мразехме нищо в света, но несъмнено мразехме англичаните яростно и със същата омраза се отнасяхме и към бургундците и политиката им.