Вронски последва кондуктора към вагона и пред входа спря, за да стори път на някаква слизаща дама. С присъщия си усет на светски човек той само с един поглед определи, че тя принадлежи към висшето общество. Извини се и понечи да се качи, но изпита потребност да я погледне още веднъж - не защото беше много красива, не заради изяществото и грацията, излъчвани от цялата й фигура, а защото в израза на миловидното й лице, когато тя мина покрай него, имаше нещо особено ласкаво и нежно.

Когато се извърна, и тя изви глава. Блестящи, изглеждащи тъмни от гъстите ресници сиви очи дружелюбно, внимателно се спряха на лицето му, сякаш тя се мъчеше да си спомни кой е, и веднага се плъзнаха по приближаващата тълпа, търсейки някого.

В този кратък поглед Вронски успя да забележи сдържаното оживление, което играеше по лицето й и пърхаше между блестящите очи и едва забележимата усмивка, извила румените й устни. Нещо сякаш преизпълваше цялото й същество и неволно избиваше ту в блясъка на погледа й, ту в усмивката. Тя направи усилие да угаси светлината в очите си, но тази светлина грееше въпреки волята й в едва забележимата усмивка.

Вронски се качи във вагона. Майка му - суха старица с черни очи и буклички, примижаваше, за да види по-добре сина си, и леко се усмихваше с тънките си устни. Тя стана от диванчето, подаде чантичката си на прислужницата, а на сина си - своята малка суха ръка, после повдигна главата му и го целуна по бузата.

- Получи ли телеграмата? Здрав ли си? Е, слава богу.

- Как пътувахте? - попита синът, сядайки до нея, и неволно се вслуша в женския глас навън. Знаеше, че бе гласът на дамата, която бе срещнал на входа.

- Все пак не съм съгласна с вас - каза тя.

- Петербургска гледна точка, госпожо.

- Не е петербургска, а просто женска - отвърна тя.

- Е, позволете да целуна ръчицата ви.

- Довиждане, Иван Петрович. И погледнете тук ли е брат ми, изпратете го при мен - каза дамата досами вратата и отново влезе в купето.

- Какво, намерихте ли брат си? - обърна се към дамата Вронски.

Сега вече се бе сетил, че това е Каренина.

- Брат ви е тук - каза той и стана. - Извинете, не ви познах, а и познанството ни беше толкова кратко - каза с поклон, - че вие сигурно не ме помните.

- О, не - каза тя, - щях да ви позная, защото с вашата майка по целия път говорихме само за вас. - И тя най-сетне разреши на напиращото оживление да се изрази в усмивка. - А брат ми все пак го няма.

- Но хайде, повикай го, Альоша - нареди старата графиня.

Вронски излезе на перона и извика:

- Облонски! Насам!