Откъс от "Тайната на Диор" на Наташа Лестър

- Виждат ти се гащите.

Скай Пенроуз знаеше, че обичайният отговор на десетгодишно момиченце след подобно изявле­ние би бил да престане да прави цигански колела по кея на Портлевън като премятаща се звезда и да оправи по­лата си. Вместо това тя спря, смени посоката, след това направи две съвършени цигански колела към момчето, което бе казало тези думи. Докато описваше вертикал­ната траектория, тя го смушка, дръпна ловко панталони­те му, като ги разхлаби около кръста, и откъсна най-мал­ко две копчета.

- Сега пък виждам твоите - каза тя с усмивка.

Възнамерявала бе веднага да избяга, за да се спаси от вероятния му гняв, обаче по лицето му се изписа такова удивление - очите му се ококориха, устата му се закръг­ли във формата на буквата "о" - би хвърлила в нея бонбон, ако имаше такъв - така че тя се усмихна и каза:

- Името ми е Скай.

Той пристегна панталоните си и каза, като заекваше:

- Казвам се Никълъс Крофърд. Приятно ми е да се запознаем.

Говореше странно - произнасяше думите някак твър­до, вместо меко, поставяше ударенията на неправилните гласни, така че познатото звучеше непознато.

- Помислих си, че щом ще бъдем приятели, никой от нас двамата не трябва да знае повече за другия - каза Скай. - Така че и аз трябваше да видя гащите ти.

Никълъс Крофърд кимна, сякаш това се разбираше от само себе си. Беше по-висок от Скай, с почти черна коса и поразителни синьо-сиви очи, като морето при променливо време. Дрехите му бяха чисти и изгладени, а не мърляви от игри като тези на Скай.

- Приятели - повтори той.

- Докато съумяваш да пазиш тайните ми.

Любопитството лумна със син пламък в очите му.

- Какви са тези тайни?

- Най-хубавите. Ела, ще ти покажа.

Тя го хвана за ръката и го задърпа. Той не се поколе­ба, не се оправда, че трябва да каже на майка си къде оти­ва, не каза, че не може да бъде приятел с някого, който го е лишил от две копчета на панталоните. Затича се заед­но с нея и поддържаше същото темпо, въпреки че пред­вид акцента и маниерите му сигурно идваше от място далеч от Корнуол - някъде, където вероятно рядко се тичаше свободно. Заедно се озоваха точно пред сградата на кметството и продължиха да бягат по пясъка, докато стигнаха пред някаква привидно непреодолима скала, която препречваше пътя им.

- Оттук - каза Скай, като му показа една пролука, през която можеше да се премине само пълзешком.

Когато се озоваха от другата страна на стената, той отново зяпна и тя разбра, че бе поразен, точно както бе очаквала да бъде.

- Ти си първият човек, когото водя тук - каза тя.

- Защо мен?

Тя обмисляше отговора си: Защото за пръв път сре­щам някой толкова ококорен. Не звучеше добре.

- Помислих си, че ще ти хареса.

Двамата направиха пълна обиколка на залива и се насладиха на поръбените с бяло морски вълни, които се разбиваха в лицето на скалата вляво от тях, на извития бряг, където се успокояваха в притихналия вятър, на пе­щерата зад тях, която бе камениста и тъмна и обещаваше възможности за големи подвизи.

- Само мой си е - каза гордо Скай. - Виждаш ли она­зи къща горе, на високото?

Тя посочи към върха на скалата, където обвеяна от времето вила бе забила основите си и едва се държеше.

- Там живея с майка ми. И сестра ми. Единственият начин да стигнеш до този залив е през процепа в скалата или по пътеката, която се спуска надолу от къщата. Така че си е мой. А сега е и твой.

Никълъс се намръщи. Бръкна с ръка в джоба си и из­вади часовник.

- Щом споделяш своя залив с мен, тогава и аз ще споделя това с теб - той ѝ го подаде. - Беше на баща ми. Преди това и на неговия баща.

Скай прокара пръст по гравирания златен капак, преди да го вдигне. На циферблата видя достолепни римски цифри и странно деформиран полумесец.

- Къде е баща ти?

- Там горе - Никълъс посочи нагоре към небето.

- Няма нужда да споделяш това.

Тя му върна джобния часовник, като разбираше, че това е най-значителното нещо, което той притежава.

- Аз искам така. Ще бъде твой в продължение на един ден всяка седмица.

Говореше решително. Това добре облечено момче, което сякаш никога не бе стъпвало на корнуолски бряг, имаше силна воля. И можеше да тича. И харесваше ней­ния залив.

- Тогава ще трябва да дойдеш утре да си го вземеш - каза тя.

Той кимна.

- Искаш ли да разгледаш пещерата отвътре?

Той кимна отново.

***

Скай стоеше на върха на хълма, а часовникът на Никълъс тиктакаше на сигурно място, увит в носната ѝ кърпичка. Тя гледаше как новият ѝ приятел се промушва през пук­натината и бавно тръгва по пясъка. Точно преди да поеме към града, той се обърна и ѝ помаха с ръка. Скай направи няколко цигански колела, които смяташе, че могат да го накарат да се усмихне. След това се прибра за вечеря.

Сестра ѝ Либърти, която бе по-малка от Скай с една година, се спусна към нея в мига в който влезе във вилата.

- Къде беше? - изхленчи тя.

- На плажа - отвърна Скай.

Либърти се намръщи.

- Все си на плажа.

- Тогава лесно може да ме намериш.

- Гладна съм.

Преди да успее да напомни на сестра си, че кухня­та, а не Скай е източник на храна, видя над рамото на Либърти, че на масата е подредена играта "Змии и стъл­би". Змии в зелено и златно се извиваха към картинки на лоши деца и Скай осъзна, със свит на кълбо като змия стомах, че сигурно олицетворява една от тези картин­ки. Този следобед бе обещала на Либърти да играят на "Змии и стълби". Но беше забравила от вълнение, че на­мери някого, който обичаше залива толкова, колкото и тя - за разлика от сестра ѝ.

Либърти проследи погледа на Скай. Втурна се към нея и събори играта от масата. Зарът изтрака по пода и за миг заглуши тихия ромон на гласовете от съседната стая, където майка ѝ вероятно още беше с някой свой клиент.

- Ще ти направя чаша чай - каза Скай. - След това можем да поиграем.

Либърти не отговори и Скай помисли, че може би ще се качи горе, за да се цупи в стаята си, както праве­ше обикновено. Но тя само кимна и мирът бе мигновено възстановен. Пиеха чая си, докато играеха, и Скай си за­мълча, когато за да се качи по стълбата, Либърти сгреши броя квадратчета, които трябваше да премине. Премъл­ча си и когато Либърти настоя, че Скай греши и трябва да се спусне надолу по змията. Либърти победи.