Новата книга на политолога Евгений Дайнов "Духът на времето: Как стигнахме от Love Me Do до Доналд Тръмп" ще има премиера на 4 декември, петък, в столичния клуб "Перото". Началният час е 18:00.

В книгата си Дайнов намира отговор на въпроса: "Къде сбъркахме?", като проследява развитието, раздробяването и мутирането на идеите от 60-те в тяхното "друго": как от проекта за световна солидарност между свободни индивиди се стига до груповия сепаратизъм, който доминира днес.

Основната арена, на която се развива анализът, е тази на рок музиката и свързаните с нея култури, но включва и изкуството, белетристиката, киното, модата, политиката, философията и икономиката.

Евгений Дайнов е професор в Новия български университет. През част от годината той живее в село Миндя, където, заедно със свои съседи, организира ежегоден рок фестивал.

Да, това е поредната книга, търсеща отговор на въпроса: Къде сбъркахме? За разлика от обичайния подход, аз търся отговори на арената на идеите. Не се занимавам с исторически закономерности, динамика на социални групи, икономически цикли или с развитието на политически системи. Историята е резултат от действията на хора. А хората правят онова, което правят, на основата на идеите и представите, които имат за света и за себе си. Първо идва идеята (или представата, която е един вид "слаба идея").* След нея се появява действието, което структурира реалността.

Този Дух пронизва всичко, което хората мислят за времето, в което живеят. Ще се опитам да опиша този Дух - откъде тръгна и къде (и защо) стигна.

Немалко са книгите в последните години, които правят нещо подобно. Повечето обаче прекарват анализа на идеите през обичайните канали: политика, социология,философия, икономика. Аз се опитвам да схвана какво ми казва Духът на времето през своя основен носител -в случая рок музиката и свързаната с нея култура.

или двете симфонии на Скрябин. Ако не чуе в тях идващите две световни войни, маршовата стъпка на тоталитарните тълпи и задаващата се "ера на масовия човек" - значи не умее да слуша музика.

Просто е. От началото на 60-те години и до началото на XXI век рокендролът е приоритетният носител на новите идеи, както по време на Ренесанса са били визуалните изкуства, а в класическа Гърция - философията. Духът, разбира се, се манифестира и чрез други сфери на духовното действие - кино, театър, визуални изкуства,белетристика. Ще огледам и тях. Макар със закъснения и деформации, Духът на времето си пробива път дори в обичайните арени на мислене и рефлексия като философията и идеологията например, с които също ще съм принуден да се занимая.

В продължение на повече от поколение

Освободихме личността от неразумни пречки. Под лозунга за неотменимите права и свободи рухнаха както десните диктатури, така и комунизмът в Европа. В рамките на един исторически миг изкатерихме "пирамидата на Маслоу" от долните равнища, където се решават въпроси с оцеляването, към върха, където всеки самостоятелно решава какъв да бъде и какво да прави.

На всяка крачка оставяхме огромно количество свидетелства - в писмени текстове, визуални изкуства, музика - за нашите идеи. Онези, които не искаха свят, в който всеки самостоятелно решава какъв да бъде, прочетоха внимателно тези наши идеи. Разбраха ги и намериха слабите ни места. И започнаха да ни вкарват в засади; да създават ситуации, в които ние не можем да побеждаваме.

Кучето, разбира се, е заровено в онова, което наричаме "Шейсетте години". Според британския публицист и историк Андрю Мар ние постоянно се занимаваме с Шейсетте, защото те не са свършили: "Просто непрекъснато ги повтаряме", пише той през 2008 г.

Това - вече - изобщо не е така. Шейсетте бяха най-важните години и в културно отношение продължиха едно трийсет-четиресет години ("дългите Шейсет"); но все пак приключиха. Още през 2006 г. една от звездите на френската 1968-а, Даниел Кон-Бендит, предупреждава: "Шейсетте свършиха. Живеем в друг исторически период".

Основната тема на Шейсетте е единението - създаването на ново общество, което да не е разделено според тогавашните разделителни линии (класови, расови, полови), а е съставено от свободни и равни помежду си "кантиански" индивиди, събрали се заедно на основата на принципи и ценности, различни от дотогавашните. Като основна тема в последвалите десетилетия постепенно се оформя точно обратното: сепаратизмът - все по-радикалното деление на хората на отделни, противостоящи си групи, събрани по признак, който не подлежи на промяна (бели, черни, мъже, жени, каталунци,шотландци, англичани, богати, бедни, образовани, необразовани, победители, жертви и пр.).

За да се стигне до съзнателно единение на основата на нови принципи, всички трябва да са еднакво свободни. Това е стартовата тема на Шейсетте:

Дотогава в историята се освобождават народи, нации или класи. Сега става дума за еманципация - за независимост от заварените условия - на индивида. И то не на малки, елитни групички индивиди, каквито опити има от края на XIX век в различни бохемски кръгове. Става дума за еманципацията на всички хора като индивиди.

Това е ключов "кантиански момент", пик на философския и политически либерализъм. Всеки конкретен човешки индивид се схваща извън всякакви свои определености - цвят на кожа, език, национална принадлежност, пол - като представител на универсалната категория "човек". Мислейки себе си в универсални категории, хората могат да се обединят отвъд всички признаци, които инак ги разделят. И да заживеят заедно, свободни и непритеснявани. Или както го е казал (рок) поетът: He ain't heavy / He'smy brother***.

За да се стигне до този момент, разбира се, всички трябва да могат да се включат; никой не бива да остава отвън поради някакви дискриминационни стени. Оттук и подкрепата през "дългите Шейсет" за еманципацията на определени, зле представени тогава групи като жените, черните, хомосексуалните. Намерението е, веднъж преодолели бариерите на дискриминацията, всички те да се включат наравно с останалите - в качеството си на еманципирани от пречки индивиди, вземащи свободно решенията си.

Контракултурата на Шейсетте е взривоподобен израз на този стремеж. На мястото на отслабените стари общности (семейни, местни, национални, религиозни) тя се опитва да оформи цяло ново "контраобщество", основано върху "контракултура" - върху принципи, липсващи в обществото на родителите: обмен, основан не върху пари, а върху братство, солидарност и обич; вместо конкуренция - сътрудничество; вместо неравенство - равенство между расите, половете, класите, индивидите.

Тези нови общности, структурирани покрай рокендрола, се появяват в онези общества, в които традиционните общности са най-отслабени. Както отбелязва Дейвид Боуи през 70-те години, в страни като Италия и Испания рокендролът не е възможен, тъй като семейните и клановите връзки са все още силни. Затова опитът за конструиране на нови общности се разгръща най-вече в онези либерални страни, в които индивидът вече се чувства свободен от род и клан - Америка и Англия.

Новите общности опитват да градят себе си на основата на... безкористната обич между хората. Както съобщават The Beatles, най-важните тогава посланици на Духа на времето, важните теми в този процес са: AllYou Need Is Love и Come Together. А в най-важния писмен документ на епохата, Манифеста от Порт Хюрън (1962) на американската организация "Студенти за демократично общество", ни се предлага общество, основано върху "независимост", "братство" и "обич".

След края на контракултурата, през 70-те години, се оформят по-малко амбициозни "алтернативни" (както бихме ги нарекли днес) общности или субкултури. В обстановката на ненадейна икономическа криза, първата от трийсет години, своето значение като убежище от бурята възстановяват и традиционни общности като семейство, род и дори профсъюзи. Обществата обаче все пак стават по-фрагментирани; отпаднала е перспективата за появата на цялостно общество, основано върху братството между равно еманципирани индивиди.

Дотогава стремяща се към сливане на стилове и жанрове, тя бързо се разделя на отделни,трудно общуващи помежду си жанрове (и техните последователи): прогресив, глам, хевиметъл, реге, диско,пънк, нюуейв, артрок, фънк. А еманципиращите се социални групи, излезли от Шейсетте - жени, черни, гейове, - не дават признаци, че някой ден ще се съберат ведно голямо общество, вече като напълно еманципирани индивиди. Напротив, и тук, както в света на рока, се виждат наченките на бъдещ "сепаратизъм": моята групаняма нищо общо - и не иска да има нищо общо - с твоята.

Рискът тук е появата на онова, което Дюркем нарича "аномия" - на несвързан с останалите, самотен и невротичен индивид, подложен на страхове и истерии. Това става реалност през 80-те и 90-те години - годините, в които "потребителството" окончателно се утвърждава като основна обществена перспектива.

Според Андрю Мар

а според Роджър Осборн (автор на нашумялата книга "Цивилизацията"), вместо да следваме принципа на братството, предлаган от хипитата, "ние избрахме да пазаруваме".

През 80-те икономическата криза от предното десетилетие е преодоляна. Човек отново може да има самочувствието да се отдели от своята група убежище ида се впусне самостоятелно във водите на живота. Но този път, макар масовата култура да имитира онази на Шейсетте, липсва тогавашната идейна рамка.

Не се появява онзи "само актуализиращ се човек", за когото пише в предходни години Ейбрахам Маслоу; и чиято поява би следвало да е крайната спирка на еманципацията на Шейсетте.

както започват да пишат социалните антрополози (повтаряйки, разбира се, Джон Лок). Преди края на века се появява друг тип еманципиран индивид, преодолял ограниченията на заварените условия: безогледно алчният човек, описан от Джордан Белфорт в романа "Вълка от Уолстрийт".

Потребителството обаче е самотно занимание. Човек, освен че е животно, живеещо в общности, е и животно, живеещо според ценности, които подреждат света му и за които е готов на жертви. А ценностите несе раждат в самота - раждат се при общуването с други хора. Вън от подобно общуване, което е възможно само в рамките на що-годе трайна общност, човек е (по Аристотел) "или бог, или звяр; но не е човек".

както предупреждават съветските писатели Аркадий и Борис Стругацки още в едноименната повест от 1965 г. Затова, нагазили в джунглата на потребителството, хората стават зверове. "Принципът на удоволствието" през 50-те години,взет назаем от Фройд и развит като позитивна програма за живот от мислителите на Франкфуртската школа - този принцип, свързвал се през Шейсетте с темите братство и обич, мутира в хищническо трупане на предмети и ресурси, включително на власт; както и в разпищолено лично поведение и загърбване на елементарната учтивост в общуването.

Потребителството не е само безценностно занимание.То е активно-покваряващо занимание. Изтърбушеното откъм ценности човешко същество започва да се пълни с... неща. Stuff. Точно с онова, което младите на Шейсетте презират у своите родители; и срещу което вдигат бунт в търсенето на духовни основания на живота си.

Трупайки, хората очакват рано или късно да стигнат до момента на щастието. По дефиниция обаче чрез трупане този момент никога не може да бъде постигнат.Това е, по Хегел, "лоша безкрайност". Изводът на самотния трупащ човек обаче е друг: все още нямам достатъчно; да натрупам още малко - и ще стигна до щастието.Както подигравателно пише историкът Ерик Хобсбом в края на 90-те години: "... онзи, който умре с най-много играчки покрай себе си, печели надпреварата".

Тук Хобсбом усеща, че най-големият капан в света на потребяващия човек е той да влезе в надпревара в потреблението,нещо, което се случва именно през 90-тегодини.

В началото на следвоенния икономически бум -"Трийсетте славни години" - амбицията е "да не изоставаме от съседите". Това е постижима амбиция. Жан от Поаси си купува ситроен, а после съседът му Пиер -и той. Ванката от "Подуяне" си купува черно-бял телевизор "Опера", съседът Пешо - и той.

През 90-те години обаче, когато в медиите политиката е подменена от клюки за известни хора, амбицията се преоформя: "Да не изоставаме от звездите". Това е вече невъзможна амбиция, както знаем още от приключенията на Елочка Шчукина****. Кака Мара от Подуянската гара не може да се състезава с Мадона от Манхатън.

Освен ако всеки не стане звезда поне за петнайсет минути, както пророкува Анди Уорхол още в края на 60-те. Но тъй като и това е все пак невъзможно за повечето хора, развитите общества влизат в XXI век самотни и тъжни, с разбити мечти, пръснати ценности и разтурени връзки между хората.

След финансовата криза от 2008 г. тъгата прераства в ярост - яростта на излъганите. Започва търсенето на виновник, определящо идейната атмосфера, в която става възможно Англия да гласува за напускане на ЕС (в голяма степен рожба на англичанина Чърчил),Тръмп да стане президент на САЩ (макар да застава срещу самата идея, породила Америка), а скучният дребен диктатор Путин да стане популистка икона, макар да прави точно онова, което правят скучните и дребни диктатори - скришно да убива, докато видимо присвоява.

Както посочва Иван Кръстев в книгата си "След Европа", яростта е породена и от провала на меритократическия проект за устройство на обществото. Според този проект в модерните общества хората се издигат - т. е. стигат до статут и получават признание от останалите - чрез собствени усилия. А не, да речем, чрез връзки, познанства, пари или произход. В сърцето на меритократическата идея стои убедеността, че всеки човек - стига да е свободен в решенията си и да има прилично образование - има някакъв свой талант. И когато разбира в какво точно е истински добър - тръгва по този път и започва да катери статусната стълбица. Формулата е:

В началото на XXI век това допускане започва да изглежда не само погрешно, но и лъжовно. Все повече хора отказват да търсят таланта в себе си, тъй като започват да се осмислят като жертви без перспективи.Стигат до извода, че не всеки има талант, с помощта на който да стигне до желаната степен на признание.Дори да го има, не всеки има достъп до съответното образование.

А дори да има и талант, и образование,та и усилия да полага - в началото на века ситуацията е такава, че този човек може просто да не успее да се класира за стартовата линия. Защото междувременно обществото е станало много по-неравно (т. е. за много повече хора е закрит пътят напред и нагоре), доходите на средната класа трайно намаляват, а на мястото на що-годе сигурните промишлени работни места се появяват несигурните (и неквалифицирани) работни места в сферата на услугите.

Отново, както в XIX век и в предходните хиляда години, става по-важно да имаш връзки, пари или правилен произход, отколкото да полагаш усилия, развивайки заложбите си.

Затова хората се отказват от това да са индивиди, справящи се сами с живота си и така постигащи признание. Тръгват да търсят убежище в някакви групи, в които да получават признание, не защото са постигнали нещо - а просто защото са част от групата.Принадлежат по право, а не според постигнато.

Бягството на хората от индивидуалната свобода в търсене на колективно убежище се случва и вляво, и вдясно. Вляво се ражда "политиката на идентичност". В нейната сърцевина е залегнала идея, която е точно обратното на Шейсетте. Човек не е онова, което върши и което постига като индивид; нему признание не се дължи за неговите дела. Човек е предопределен да е този,който се е родил: бял или черен, мъж или жена, в добро семейство или в разбито семейство. Какво си направил,няма значение. Има значение към коя групова "идентичност" - "група на произход" според историка Тони Джъди философа Рафаел Глюксман - принадлежиш.

-------