През юни 2009-а приключих четиригодишна интензивна програма на медитативно усамотение. Заедно с още двайсетима монаси прекарахме цялото време в отдалечена стара фермерска къща на о-в Аран в Шотландия. Бяхме напълно изолирани от външния свят, без телефони, интернет или вестници. Домакинът ни носеше храна, а графикът ни включваше стриктно по 12 - 14 часа медитация на ден, предимно самостоятелно по стаите. Това продължи без промени всеки ден, четири години. Беше ни позволено да разменяме по някоя дума по време на хранене или в кратките почивки между сесиите, но през втората година нещата се задълбочиха, когато дадохме петмесечен обет за мълчание.

Никога преди не бях опитвал толкова дълготрайно усамотение и ми беше невероятно трудно. Спомням си, че го оприличавах на сърдечна операция без упойка - само ти и най-болезнените ти мисли и чувства, без разсейвания и без изход. Подобни курсове са радикални методи за обучение по медитация и са традиционни в повечето тибетски будистки манастири. Всепоглъщащата обстановка и интензивният график на медитативните сесии принуждават медитиращия да се сприятели със собственото си съзнание. На моменти беше най-нещастният период в живота ми, но в края на краищата ме научи на много за естеството на щастието. Научих, че щастието е избор и е нещо, което можем да отключим у себе си.

Аз и останалите монаси нямахме представа какво се случва по света. По онова време настъпиха няколко промени, които повлияха на културата ни, включително революционни технологии като айфона, създаването на Ютюб, Туитър и Фейсбук, както и световни исторически събития като избирането на президента Обама, финансовата криза и екзекуцията на Саддам Хюсеин. Учителят ни, който ни навестяваше на всеки няколко месеца, намекваше за част от тези неща.

Разбрахме например за "това нещо, Фейсбук, където хората ти искат приятелство, а ти се чувстваш твърде виновен, за да им откажеш" - в отговор ние само зяпахме изумени.

Когато излязох обратно в "нормалния" свят, най-напред забелязах колко бързо се движи всичко. Смартфоните вече бяха навсякъде, а блекберито бе останало в историята. Разхождайки се из Лондон, имах чувството, че съм се озовал насред зомби апокалипсис. Хората се лутаха като хипнотизирани, забили погледи в екраните си. Забелязах също и че по метростанциите рекламните постери край ескалаторите вече са подвижни изображения, които ме замайваха, носейки се от двете ми страни. Хората "навън" не бяха забелязали как се повишава температурата на живота им, но след уединението си аз разполагах със свеж поглед върху случващото се.

Долових и промяна в общото настроение: повечето новини вече звучаха леко истерично, а шокиращите истории преобладаваха и дори се натрапваха на хората чрез телефоните, оставяйки ги без изход. През XXI век връзката ни с информацията напълно се преобрази - знаем твърде много. Дори начините, по които се сдобиваме с нея, на малки, лесносмилаеми порции чрез "скролване" и "суайпване", променят коренно това как си проправяме път през реалността.

След края на курса си бях поразен и от новите висоти, до които бе достигнала нуждата на хората да си доставят моментално удовлетворение, за да се почувстват "щастливи" - и колко неудовлетворени си остават при все това. Лека-полека добих ясното усещане, че светът в момента се нуждае именно от медитация не като някакъв лукс, а като метод за оцеляване.

Започнах да се вълнувам от неотложния въпрос за това какво всъщност значи истинското, дълготрайно щастие. Започнах да преподавам медитация на най-различни места: училища, университети, болници, клиники за наркозависими, затвори, както и глобални технологични компании и други места, където се работи под стрес.