През 1933 г. Улф пише на свой приятел: "Бях толкова уморена, след като завърших "Вълните", лежах в градината и четях любовните писма на Браунинг, а образът на кучето ме разсмя, така че не можах да устоя да му вдъхна живот".

Тя създава текста почти на шега. Когато е публикуван в книга обаче, резултатът изненадва всички - "Флъш" се радва на толкова голям успех сред читателите, че става една от най-харесваните творби на британската писателка. В наши дни "Гардиън" определя романа като "истинска кучешка класика!".

Текстът съдържа живописни картини на селския живот, градските бедняшки квартали, екзотични пазари и природни картини от Англия и Италия - визуални образи, предадени по начин, който владее единствено Вирджиния Улф. "Флъш" е изтъкан от фин хумор, изтънчен език и силни социални послания, характерни за писателката. А реалните факти, върху които е изградена историята, придават автентично звучене и атмосфера.

Въпреки че тонът на романа звучи по-леко в сравнение с други нейни книги, "Флъш" всъщност разглежда социалните неравенства и начина, по който обществото се отнася и класифицира жените. Прозата в тази малка книга е абсолютно спираща дъха и е една от най-сърдечните и интимни творби на Улф.

...

Но една вечер в началото на януари 1845 година се чу почукването на пощальона. В пощенската кутия както обикновено се изсипаха писма. И както обикновено Уилсън слезе долу да ги вземе. Всичко беше както друг път - всяка вечер пощальонът почукваше, всяка вечер Уилсън отиваше да прибере писма¬та, всяка вечер имаше и писмо за госпожица Барет.

Но тази вечер писмото не беше същото, беше различно. Флъш го забеляза още преди пликът да бъде отворен. Разбра по начина, по който госпожица Барет го взе, повъртя го в ръце и се загледа в енергичния и неравен почерк, с който беше изписано името й. Разбра по невиждано трепетливите й пръсти, по нетърпението, с което разкъса хартията, по задълбоченото изражение, с което се зачете. Загледа се в нея, докато четеше.

И докато четеше, долови,също както в просъница долавяме отвъд уличния тътен да бие камбана и знаем, че тя бие за нас, тревожно и глухо, сякаш някой отдалеч се опитва да ни събуди с предупреждение за пожар, за взлом, за нещо, което застрашава нашето спокойствие, и ние се сепваме паникьосани - по същия начин, до-като госпожица Барет изчиташе малкия почернял от букви лист, Флъш долови как някаква камбана го разсъни; предупреждаваше го за опасност, заплашваща сигурността му, и му заповядваше да не спи. Госпожица Барет прочете писмото бързо, прочете писмото бавно и внимателно го прибра в плика. Не беше в състояние да спи.

След няколко вечери същото такова писмо отно¬во се появи върху подноса на Уилсън. И отново беше прочетено бързо, прочетено бавно и препрочетено няколко пъти. След което много внимателно бе сло¬жено настрана, не в чекмеджето с обемистите писма на госпожица Митфорд, а отделно от тях. Сега Флъш трябваше да плати цената на онези дълги години на култивиране на все по-изтънчена чувствителност, докато беше лежал върху възглавничка в краката на господарката си. Умееше да разчита знаци, които никой друг дори не забелязваше. Можеше да разбере само по допира на дланта й, че госпожица Барет чака едно-единствено нещо - пощальонът да почука и писмото да се появи върху подноса.

Докато го галеше с нежни, равномерни движения, изведнъж се чуваше потропване и пръстите й се свиваха и сковано го стисваха като в менгеме, докато Уилсън се появеше на етажа. После вземаше писмото и пускаше Флъш, забравяше за него.

Все пак, казваше си той, от какво толкова има да се бои, докато няма промяна в живота на госпожица Барет? А промяна нямаше. Нямаше нови посети¬тели. Господин Кениън идваше както обикновено; госпожица Митфорд идваше както обикновено. Братята и сестрите идваха; вечер пристигаше и господин Барет. Но нищо не забелязваха, нищо не подозираха. Така че по-добре да се успокои и да се помъчи да повярва - след като няколко нощи отминаха, без да има писмо, - че врагът е изчезнал. Мъж с пелерина, така си го представяше, закачулена фигура, която се промъква крадешком като апаш, похлопва на вратата и като вижда, че е заключена, сърдито се измъква на бърза ръка. Опасността, както Флъш се опитваше да си внуши, беше отминала. Мъжът бе изчезнал. И ето че точно тогава писмото пак се появи.

Когато писмата започнаха да пристигат все по-редовно и по-редовно, вечер след вечер, Флъш взе да забелязва признаци на промяна в самата госпожица Барет. За пръв път, откакто я познаваше, бе станала толкова раздразнителна и неспокойна. Не беше в състояние да чете, нито да пише. Стоеше до прозореца и гледаше навън. С тревожен глас разпитваше Уилсън за времето - вятърът още ли духа от изток? В парка вече не се ли виждат пред¬вестници на пролетта? О, не, отвръщаше й Уилсън; все още духа студеният източен вятър.

И госпожица Барет, така усещаше Флъш, изпитвашеедновременно облекчение и раздразнение. Кашляше. Оплакваше се, че се чувства зле - но не толкова зле, колкото друг път, когато задуха от изток. А после, останеше ли сама, четеше и препрочиташе снощното писмо. То беше най-дългото засега. Мно¬го страници, плътно изписани с тъмни точки и осеяни със странни ситни йероглифи. Толкова успяваше да види Флъш от мястото си в краката й. Но не можеше да разбере думите, които госпожица Барет си мълвеше наум. Можеше единствено да проследи вълнението й, когато стигна до края на страницата и прочете на глас (макар и немного ясно): "Смяташ ли, че ще те видя след два месеца, след три месеца?".

После взе писалката, която запрепуска бързо и нервно върху лист след лист. Но какво означаваха те - малките думи, които госпожица Барет изписваше? "Април идва. После ще дойдат май и юни, ако ги доживеем, а след това може би бихме могли... Наистина ще се видя с теб, когато топлото време възвърне поне малко силите ми... Отначало ще се страхувам от теб, въпреки че сега, докато пиша, не изпитвам страх. Ти си Парацелз, а аз съм отшелница с разсипани, подложени на изпитание нерви, чиито окончания висят свободно и потреперват при всяка стъпка и полъх."

Флъш не можеше да прочете какво пише тя на инч или два над главата му. Но знаеше така добре, както ако би могъл да чете, колко странно превъзбудена се чувстваше господарката му, докато пишеше, и как се разкъсваше между противополжни копнежи - че април може да дойде, че април може да не дойде; че може да види този непознат мъж веднага, че може никога изобщо да не го види. Флъш също като нея потреперваше при всяка стъпка, при всеки полъх. Дните се точеха безпощадно.

Вятърът изду транспаранта. Слънцето огря бюстовете. Птичка запя в уличката. Мъже викаха по Уимпъл Стрийт, продаваха свежи цветя. Всички тези звуци означаваха, и той го знаеше много добре, че април идва, както и май, и юни, и нищо не можеше да спре настъплението на тази ужасна пролет. А какво идваше с пролетта? Някакъв ужас, някакъв страх - нещо, от което госпожица Барет се боеше, от което Флъш също се боеше.

Стряскаше се при всеки звук от стъпки. Не, това беше просто Хенриета. После се чуваше похлопване. Беше само господин Кениън. Така април отмина, както и първите двайсет дни на май. И тогава, на двайсет и първи май, Флъш разбра, че денят е дошъл. Защото във вторник, двайсет и първи май, госпожица Барет се огледа втренчено в огледалото и се загърна елегантно с индийските си шалове; нареди на Уилсън да придърпа креслото по-близо, но не прекалено; оправи това, онова, трето; после седна с изправен гръб сред възглавниците. Флъш, целият напрегнат, се сви в краката й. Зачакаха - сами, заедно.