И ето че в този миг кавал захвана песен над мегдана - първо започна тънко и бавно, като че си проправяше пътечка между хорските приказки, леко ги побутваше и ги подсещаше да спрат. После, като си отвори широк друм, въздигна се към гората и потули птичия пой, стихна вятъра, а сетне, набрала целия дъх на свирача, стрелна се нагоре към върха на планината, изви се около него, сякаш орел, който кръжеше бдително над гнездото си, и като напои околността, та чак преля, спусна се по цялото Знеполе и го упои като аромат на пелин.

След него със ситни, но пъргави стъпки се включи гусла. Тънките ѝ струни изтръгнаха всички от унеса на кавала, краката сами припнаха по земята, водени от отвъдна сила. Раздвижи се въздухът в най-горещото пладне, разигра се. Не сетили нито жега, нито жажда, приближиха се девойките една към друга, сключиха ръце в кръг, спогледаха се, изгорели от кипналата кръв, и в един глас викнаха:

- Ииихуууу!

Свирачите забързаха мелодията и хорото тръгна лудешки като придошла от топящите се снегове река. Кръгът се разширяваше и после се събираше, момичетата, хванати една за друга, опъваха ръце напред, допираха ги в средата, досущ слънце, чиито лъчи грееха навътре. После, като разпъваха хорото до най-широко, пускаха се, слагаха длани на кръста и се завъртаха около себе си. Полите им, окръглени като обръчи на бурета, опираха една в друга и шевиците им преливаха като цветята по знеполските поляни. Плитките им се усукваха като тела на любещи се змии и после пак се пускаха от въртежа.

Забодените в косите китки шареха въздуха на едно с очите и устните им и образуваха над мегдана цветен пояс, през който човек можеше да се провре и да оздравее, ако е болен, да се очисти, ако е грешен, или да отиде в рая, ако тази земна хубост не му стигаше.

Кавалът и гуслата не спряха, докато не измориха докрай девойките. Тогава забавиха ритъма, укротиха стъпалата им, озаптиха препускането на сърцата и ги склониха да поемат дъх. В този миг отдалече се чу тъпан. Заходи към мегдана тежко-тежко, проправи си бавно път сред гледачите, събра край себе си най-пламналите младежи и ги изведе до хорото на девойките. Като спря на едно място, момчетата се хванаха един за друг през поясите в дълга редица.

Гърдите им се надигаха високо като пред война, очите им прогаряха планината отсреща. Като ги видяха, девойките отключиха хорото и без да се пускат, застанаха насреща им. Едно последно тупване на тъпана оповести началото на огнен бран. Музиката засвири по-бързо и отпреди, момичета и момчета заиграха още по-бясно. Нито едното хоро не отстъпваше пред другото и само Бог успяваше да ги удържи на един дъх разстояние, когато приближаваха едни към други. Допряха ли се, щеше да пламне селото.

Земята под тях беше спасена само защото ходилата им не опираха в нея, а тропаха педя над тревата и се понасяха във въртежи към небето. Господ, който гледаше сините трънски балкани, видя как силна вълна премина по тях, как настръхнаха горите и се вдълбаха ждрелата, как затъмняха гънките по склоновете и как се разтвориха недрата на земята, за да поемат тази сила. По-възрастните мъже и жени стояха отстрани, онемели пред това невиждано надиграване. Селото отдавна не се бе тресло от такъв мощен заряд, сякаш дълго затлачвана река се бе отприщила и рукнала да пречисти всичко по пътя си. С нови очи се погледнаха един друг всички, току-що помилвани от радостта, която толкова рядко изпитваха.