Когато една голяма писателка реконструира живота и любовта на други големи писатели, тогава и резултатът е силен, магнетичен роман, който играе с документалното и фикционалното, прави сюжети от поезията на двамата автори, разбива стереотипи и със сигурност ражда нови почитатели на Хюз и Плат.

Книгата на Менарини от 1892 г. е пример за завръщане към автентичните свидетелства, към погледа на другия, който оценява младата тогава българска държава и є предсказва достойно, европейско бъдеще.

И не на последно място, с остър език и директно описва завоeвателната и лицемерна политика на Русия, така далеч от представата за добрия дядо Иван, онагледена и чрез карикатурата на корицата, дело на Алберто дела Вале.

Ако си позволя да перифразирам едно от стихотворенията, в което лирическата героиня заявява, че гледа себе си и не иска нищо, ще кажа, че точно такава е поезията на София Бранц - тиха, ненатраплива, но с огромен заряд да вижда и забелязва, да се отваря към другите, да обича, да утешава, да оглежда и попива света.

Сетивна, но и интелектуална, пестелива, но и неочаквано разточителна, шуплива, но и някак твърда. С глас, който си струва да помним.