Салман Рушди: Миналото ни казва как сме станали такива, каквито сме
Салман Рушди (74) е един от знаковите писатели днес. Автор е на повече от 20 белетристични и документални книги, всяка от които е събитие, оставило следа в съзнанието на читателите от цял свят. Рушди е известен и с категоричната си гражданска позиция по глобалните проблеми на човечеството - заради романа си "Сатанински строфи" има смъртна присъда от 1989 г., издадена от иранския ислямски режим. Много от книгите му са превеждани на български. До дни ще излезе и последната му художествена творба - романът "Кишот" (2019), вдъхновен от "Дон Кихот", като издание на "Колибри" и в превод на Надежда Розова.
Световноизвестният писател даде интервю на Зорница Христова специално за читателите на "Дневник".
Изкушавали ли сте се някога да пишете на родния си език? Защо - или защо не?
- Според мен, ако човек не е Набоков или Бродски, той може да се влюби само в един език - дори Конрад не е писал на полски, а в моя случай този език е английският. Щастлив съм, че мога да говоря урду и хинди, но уменията ми не стигат до нивото на литературата. Така че не.
Променили ли са се възгледите ви за езика през годините? Как бихте искали да въздейства едно изречение на читателя?
- В първите си книги се опитах да създам един не-английски английски, в който да са втъкани ритмите на речта и духа на индийците. В някакъв момент минах нататък и оттогава се опитвам да намеря езика, който най-много подхожда на книгата - понякога бароков и орнаментален като в "Чародейката от Флоренция", понякога по-обран като в по-голямата част от "Клоунът Шалимар", понякога прозрачен. Идеята е да накарам изреченията да говорят колкото се може повече на читателя - да им дам нещо като свръхзаряд. Поне към това се стремя.
Казвате, че сте плакали, когато е трябвало да разрушите цяло село. Кой от своите герои обичате най-много?
- Обичах Аурора Зогойби в "Последният дъх на мавъра" заради независимостта на духа й и Вина Апсара в "Земята под нозете й" заради нейната версия на същото това качество. В последния си роман, "Кишот", се привързах изключително много към своя Санчо, който дължи повече на Пинокио, отколкото на Санчо Панса, защото, макар да е най-фикционалният герой в книгата, измислица, въобразена от друга измислица, той най-силно държи на идеята за реалността - да стане и да бъде истински, да разбере какво значи това
Райската долина на Кашмир, падащи ангели (и дяволи), джинове, Шехерезада, Боабдил, Кихот. Какво са митовете за вас в тези времена на митоборчески активизъм?
- Древните истории могат да се подновяват до безкрай. Лудостта на Дон Кихот е значела едно през шестнайсети век, лудостта на Кишот значи нещо подобно, но различно днес. Обичам тези стари истории заради дълбоките истини, които могат да се открият в тях - и понякога заради техния оптимизъм. Историята на Шехерезада ни казва, че литературата може да цивилизова чудовище. Историята на Орфей ни казва, че любовта със застъпничеството на изкуството може да надвие смъртта - или почти. А ангели и дяволи има във всички нас.
От една страна - днешна Америка, от друга - Кишот, по условие анахронизъм, мярка за отминаващото време. Каква е за вас притегателната сила на думата "сега"?
- Ние живеем в това "сега". За мен този факт го прави задължителна тема, независимо от опасностите при писане, твърде близко до настоящия момент. От друга страна обаче, много се интересувам от "тогава", защото миналото ни казва как сме станали такива, каквито сме. Романът, който тъкмо започвам, се връща в Индия отпреди близо шестстотин години - и след три "американски" и доста съвременни романа това ми е много приятно.
В едно интервю казвате "почнах да се интересувам повече от яснотата като добродетел и по-малко от добродетелите на трудността". Какъв вид трудности ви се струват излишни?
- Не искам да поставям препятствия по пътя на читателя. Искам пътят му да бъде гладък. Много съм мислил как точно четат читателите и как да им кажа каквото искат да знаят точно когато искат да го узнаят, не прекалено рано и не прекалено късно. Точният момент е всичко.
Ако читателят трябва да зърне творчеството ви през изрязан чаршаф, кои сцени бихте искали да види?
- От "Харун и морето от приказки" - Харун на Тъмния кораб в битка с Хатам-Шуд; от "Сатанински строфи" - началната сцена, в която Джебраил и Саладин падат от взривения самолет и, падайки, пеят; Авраам Зогойби и възлюбената му, които правят любов за пръв път върху чувалите с черен пипер в склада за подправки в "Последният дъх на мавъра"; финалната сцена от "Шалимар клоунът", където от читателя се иска да реши кой да живее и кой да умре; от "Кишот" - Кишот и Санчо, които разсъждават за любовта, докато обсъждат сватовнически предавания по телевизията; от "Срам" - дългото-предълго изречение за шаловете, избродирани с история; и от "Среднощни деца" - пасажът за раждането на Салем, монтиран, така да се каже, с раждането на Индия. Това са само някои.