Срещнах се с Дарио в "Бакарандо" малко по-късно същия следобед. Имах чувството, че съм нелоялен към Едуардо и другите в "Бразилците", но това заведение беше по-близо до "Риалто" и връщането на Дарио до "Пиацале Рома" и Местре щеше да е много по-бързо. Работеше във Венеция този следобед, но съзнавах, че малко прекалявам, като го завличам на бира втори път в рамките на три дни. Усмихна ми се, както винаги, но изглеждаше уморен.

- Дълъг ден.

- Дълъг ден, дълга нощ. Емили не спа добре, затова и ние не спахме. А шефът ми е в лошо настроение по неизвестна причина. Ами ти?

- Главата на британски поданик беше отрязана от парче стъкло на Венецианското биенале.

Той кимна и отпи от бирата си.

- Добре. Ти печелиш.

- Очертават се няколко трудни дни. Трябва да уредя репатрацията на тялото.

- Правил си го и преди, нали?

- Няколко пъти. Но никога не е приятно.

Като се има предвид огромният брой хора, които посещават Биеналето, неизбежно е някои от тях да не могат сами да намерят пътя си до дома. В известен смисъл изненадващото е колко рядко се случва. Но когато наистина се случи, си е неприятна работа. Франческо поне ми беше спестил евентуално мъчителния разговор с роднините на Блейк-Хойт.

- И какво следва? Аутопсия?

- Не знам. Искам да кажа, че главата на човека беше отрязана. Не виждам как една аутопсия би добавила нещо повече към това. Но предполагам, че може и да направят за всеки случай, ако решат да заведат дело.

- Мислиш, че е възможно? И кого ще съдят?

- Да, някой ще загази сериозно. Но не знам кой. Най-вероятно онези, които са изработили инсталацията. Не виждам как би могло да е грешка на художника. Но е много гадно за него. Най-големият ден в кариерата му и да се случи това. Горкият, и без това изглеждаше съсипан.

Дарио погледна часовника си.

- Трябва да тръгваш, нали?

- Съжалявам.

- Няма нищо. Благодаря, че дойде. Имах нужда от една бира.

- Ще се виждаш ли с Федерика довечера?

- Не довечера. Тя е в апартамента си в Лидо. Понякога ходя при нея, но се притеснявам какво ще ми спретне Грамши. Знаеш, може да нахлуе в хладилника, да покани неподходящите котки на парти. Такива ми ти работи. Ще си легна рано, утре ще е тежък ден.

- Планове за Биеналето?

- Шотландия и Уелс. Няма вероятност да освободят тялото утре, но най-добре е да съм готов. Трябва да съм там, когато запечатват ковчега.

- Добре. Само не му оправяй вратовръзката.

Разсмях се и едва не изплюх остатъка от бирата си.

- Не трябва да говорим така.

Той повдигна рамо.

- Черен хумор. Помага. Понякога беше единственото, което ни крепеше в армията. Е, трябва да тръгвам.

- Няма проблем. Не забравяй, че по някое време ще трябва да дойдете на вечеря у нас.

- Страхотно. Само кажи навреме, за да вземем детегледачка за Емили.

- Не ставай глупав, ще вземете и нея. Ще я сложим да спи, щом се умори.

- Сигурен ли си? Как се държи котката ти с малки деца?

- Както с всички от човешкия род. И с всички неодушевени. Шегата настрана, не съм виждал Емили от векове. Говори ли вече?

Лицето му грейна и умората сякаш изчезна.

- Мама. Тати. И - чакай само да чуеш - веднъж каза Умагума!

- Майтапиш ли се?

- Хич не се майтапя. Дърдореше си нещо и изведнъж - Умагума! Казвам ти, Нейт, направо се разплаках.

Не бях сто процента сигурен, че Емили, ей така изневиделица, внезапно е изрекла името на прогресив рок албум от 1969 г., но не ми се искаше да му го кажа. Дарио си беше щастлива душа по природа, но не помня досега да съм го виждал чак толкова щастлив.

- Страхотно. Толкова се радвам за теб!

Той погледна към пода леко смутен.

- Благодаря ти, Нейт.

- Ей, хайде, дай тогава да пийнем по още едно. И да вземем нещо за хапване.

Дарио поклати глава.

- Нямам време. Наистина нямам време. - После се усмихна. - Добре де, имам време. Но само за една малка. И шишче със скариди.

- Аз ще взема тези. - Усмихнах се на сервитьорката. - Две малки бири, едно шишче със скариди и порция сардини. Или това е аншоа?

Тя сви рамене.

- Дребна риба.

- Тогава порция дребна риба.

Малки хрускави рибки от неизвестен вид, които се ядат цели, след като ги поръсиш с лимон.

В "Бакарандо" музиката винаги беше тиха, но различихме първите акорди на "Сателит на любовта" над гълчавата от разговорите. Пиехме в мълчание, докато, изпълнени с уважение, слушахме гробовните тонове на Лу Рийд.

Потръпнах леко, когато песента свърши. Настръхнах. И това беше Лу в добро настроение.

- Знаеш ли, би трябвало да идваме тук по-често.

- Да. Не е нещо, което бих нарекъл прогресив, но...

- Това е стара музика за стари хора.

- Съвършено вярно. - Дарио свали последната скарида от шишчето и я пусна отвисоко в устата си. После завъртя бирата си и пресуши чашата наведнъж. - А сега вече наистина трябва да се връщам на работа.

Прегърнах го.

- Добре, тичай да хванеш трамвая. Доскоро. Кажи на момичетата си, че ги обичам.

Той се отдалечи в посока към "Риалто", проправяйки си път между ранните вечерни тълпи на " Кампо Сан Бартоломео". Мислех на път към къщи да спра за едно питие в "Бразилците", но се отказах. Много изкушаващо беше да мина оттам и да си взема пица, но две пици в рамките на три дни можеха да ме върнат към лошите стари навици. Затова направо се качих в апартамента си.

- Какво ще кажеш за това, Грамши? - Вдигнах го в ръцете си. - Струва ми се, че израствам.

Той изръмжа и посегна с лапа към мен, ноктите му пропуснаха носа ми само на милиметри.

- Не си впечатлен, виждам. Искаш си стария, безполезен Нейтън. - Той измяука, сякаш за да ми покаже, че поне по негово мнение старият, безполезен Нейтън всъщност никога не си е отивал.

В хладилника нямаше кой знае какво, но новият ми режим да ходя да пазарувам понякога се изплащаше. Обелих и затоплих леко в олио няколко нарязани пресни домата и малко чесън, хвърлих вътре два-три листа прясно откъснат босилек и приготвих основния сос за пастата, като метнах отгоре няколко кубчета моцарела.

Проснах се на дивана с голяма чаша вино и извадих телефона си. Досега Федерика сигурно вече бе чула за събитието на деня. По дяволите, вероятно всички вече бяха чули. Тъкмо щях да ѝ звънна, когато усетих, че нещо в джоба ми убива.

Цигарите на Консъдайн. Спомних си, че беше останала една.

Това ме хвърли в сериозна морална дилема. Вече не пушех вътре в апартамента. От друга страна, останала беше само една и...

Завъртях се из кухнята, не намерих пепелник и се върнах с малка чашка за кафе. Пребърках джобовете на сакото, за да намеря запалката, и после извадих от пакета последния, леко смачкан пирон в ковчега ми. Запалих и дръпнах. Цигара на Пол Консъдайн. Като се замисля, "Консъдайн" звучи стилно като име за марка. Май не ѝ отдавах дължимото.

Но в джоба ми имаше и нещо друго. Извадих го. Портфейлът. Напълно го бях забравил. Нямаше страшно, утре на път към прокуратурата щях да го оставя в офиса на ACTV. Отворих го и прегледах съдържанието му с надежда да ми даде идея на кого принадлежи. Нямаше лична карта. Нито карта за социална осигуровка. Значи по всяка вероятност не беше италиански гражданин или пребиваващ тук чужденец. Нямаше дебитна карта, нито кредитна, нито шофьорска книжка. Един абсолютно и до известна степен изненадващо анонимен портфейл.

Нищо освен малка сума пари. Сигурно някой го беше претърсил преди мен и беше откраднал ценните неща и онези, които биха могли да бъдат продадени. Но пък в него имаше няколко банкноти. Защо да ги оставя? Преброих ги. Всичко четиресет и пет евро. После усетих още нещо между пръстите си. Блистер с таблетки. Нещо, наречено "Приадел".

Какво, по дяволите, е "Приадел"? Хрумна ми, че собственикът на портфейла може точно в този момент отчаяно да търси животоспасяващото си лекарство. Май трябва да го проверя в интернет. Отидох в кабинета си, включих компютъра и потърсих в Гугъл. "Приадел", 150 мг. Основна съставка: литиев карбонат. Използван обичайно за лекуване на биполярно разстройство. Разгледах по-внимателно резултатите. Да, беше лекарство, което трябва да взимаш всеки ден, но изглежда нямаше евентуален смъртоносен изход, ако пропуснеш доза.

Върнах се във всекидневната и поставих блистера обратно в портфейла. Вътре, между банкнотите, открих още нещо, което бях пропуснал. Малко, смачкано парче хартия. Извадих го, за да го огледам по-добре. Парче от вестник, откъснато от "Таймс", със снимка на Гордън Блейк-Хойт над някакво подзаглавие. Имаше нещо надраскано с главни букви през текста.