"Република от светлина" - роман за страха от аутсайдерите
"Дневник" препубликува със съкращения статията на Алина Коен от "Обзървър" за новия роман на испанския писател Андрес Барба "Република от светлина". Текстът е предоставен от българския издател "Обсидиан". Преводът на статията е на Ирина Иванова, а на романа - Маня Костова. Заглавието е на "Дневник" .
Началото на "Република от светлина", новият роман на Андрес Барба, е едновременно стряскащо и странно, а усещането за ужас и необичайност на събитията се долавя във всяка страница: "Когато ме питат за трийсет и двете деца, загинали в Сан Кристобал, отговорът ми се мени в зависимост от възрастта на моя събеседник".
Постепенно мистериите, залегнали в това първо изречение, започват да се разкриват: кои са тези деца, защо са мъртви и какво се случва с привидно безучастния, дистанциран разказвач.
Жителите на Сан Кристобал виждат трийсет и двете деца, които сякаш са се появили от нищото, като врагове - те предизвикват хаос по улиците, а след сблъсъци в местен супермаркет се стига дори до убийства.
Малките нашественици са на възраст между девет и тринайсет години и не попадат в типичната демографска група на литературните злодеи (макар че критиците сравняват "Република от светлина" с "Повелителят на мухите", емблематичния роман за детската жестокост). Докато внимателно изгражда образите на децата и реакцията на града към тях, Барба развива основната тема: трагичните последици, които може да породи страхът ни от аутсайдерите.
Самият разказвач в началото също е аутсайдер, който се мести от друг град, за да заеме ръководен пост в отдел "Социални грижи" в Сан Кристобал. Неприятностите с децата започват година и нещо след като пристига, а неговият отдел е натоварен със задачата да ги усмири. Безименният социален служител се връща назад - минали са двайсет години, откакто е дошъл в Сан Кристобал. Той вече е вътрешен човек, който е дълбоко свързан със странната история, която разказва.
За пръв път децата привличат вниманието на отдел "Социални грижи", когато тръгват слухове, че са ограбили и тормозили трима души в Сан Кристобал. Общинският съвет решава да действа, но се оказва, че е закъснял: трябвало е да се намеси веднага щом бездомните деца са били забелязани, а не след като групата им е започнала да вилнее из града.
Една от съветничките обвинява разказвача за безредиците, но според него това са по-скоро политически манипулации. Децата се превръщат в заложници в политическата игра на възрастните.
В хода на целия роман хората в Сан Кристобал проектират собствените си желания и тревоги върху децата. Оплакванията им ни позволяват да видим техния вътрешен свят, а не този на "враговете" им, който в крайна сметка остава загадка. Читателят никога не чува директно гласа на децата. Самият разказвач е принуден да сглоби историята им, като използва информация от медиите и стари документи по случая.
Барба, който е сред най-добрите съвременни испански писатели и носител на наградата "Ералде" за "Република от светлина", не критикува героите си заради страха им от децата. "Нормално е да се страхуваш от Другия; това е един от най-първичните инстинкти за оцеляване... Страхът, също като болката, ни предпазва.
Нужен ни е. Ако се усъмним в страха и го анализираме, той изчезва. Не го ли направим, рискуваме да насърчим културата на омразата и да позволим на политиците да ни манипулират."
Трийсет и двете деца в романа говорят на неразбираем език и нямат лидер. Именно затова възрастните се страхуват от тях. Липсата на йерархия смущава Сан Кристобал, където всички са свикнали обществото да се съобразява с правилата на конкуренцията, политиката и капитализма.
"Да нямаш лидер е крайното отклонение от живота такъв, какъвто го познаваме", обяснява Барба. В опита си да "изгради човешка общност, напълно непозната на нашата", писателят копира обществената структурана някои насекоми,в която всяко има различни функции, но няма строга йерархия.
Безкрайно трудно е да се каже чий свят функционира по-добре: този на възрастните или на децата.
Разказвачът се фокусира върху насилието, извършено от трийсет и двете, но често споменава за отвличанията и другите престъпления в ежедневието на града. Може би децата все пак имат право за някои неща и именно затова разказвачът е толкова заинтригуван от тяхната история.
Барба е съвсем категоричен: той описва насилието като "статично електричество", резултат от натрупването на "заряд" в обществото, който търси къде да се освободи. А това би могло да предизвика верижна реакция. "В романа ми насилието е предизвикано от децата, които се възползват от дълбокото неудовлетворение у хората", казва авторът.
Същевременно той не крие изненадата си, че не сме свидетели на още повече насилие в резултат на пандемията. И прогнозира мрачните дни, които ни очакват. "Може би енергията, която се натрупва сега, ще се освободи в бъдеще; някое малко събитие ще я отключи. Насилие винаги е имало и точно то предизвиква дестабилизация в обществото." Всичко това ще зависи, разбира се, от начина, по който се отнасяме към околните - особено към онези, които са уязвими и различни от нас.