Цикълът разкази "Записки на младия лекар" и новелата "Морфин" на руския класик Михаил Булгаков са събрани в ново издание на издателство "Нике". Преводът е на Лиляна Минкова, а оформлението е на Дора Иванова.

Историите са вдъхновени от истински случаи в кариерата на писателя, който сам практикува лекарската професия. Според Лидия Яновская - биограф на Булгаков, той започва да пише тези разкази през 1919 г., но за първи път са публикувани през 1925 - 1926 г. в списанията "Медицинский работник" и "Красная панорама".

Разказите пренасят читателя в отдалечена провинция в Русия, в Муриевската болница, където веднага след завършването на университета постъпва героят на Булгаков - млад и неопитен лекар.

Големият проблем на 23-годишния медик е както липсата на опит, така и невежеството и мнителността на руските селяни към медицината.

Повестта "Морфин", публикувана в изданието на "Нике", също е вдъхновена от личния опит на Михаил Булгаков и борбата му със зависимостта към един от най-разпространените по онова време опиати. И тя има своя екранизация от 2008 г., дело на режисьора Алексей Балабанов.

Петромаксовата лампа с изкривен тенекиен абажур ярко светеше с раздвоен пламък. Щом я видях на операционната маса, върху новата, миришеща бяла мушама, хернията веднага се изличи от паметта ми.

Русите, леко червеникави коси висяха на сплъстено повесмо от ръба на масата. Плитката беше огромна и краят ѝ докосваше пода.

Басмената пола беше скъсана, а кръвта по нея - разноцветна: кафеникаво петно, мазно алено петно. Светлината на лампата ми се стори жълта и жива, а нейното лице бяло като хартия, носът заострен.

Върху бялото лице, сякаш гипсова и застинала, гаснеше наистина рядка хубост. Такова лице наистина не се среща често.

За десетина секунди в операционната се възцари пълно мълчание, но иззад затворената врата се чуваше как някой сподавено вика и удря, удря в пода чело.

- Вдовец ли е? - прошепнах машинално.

- Вдовец е - тихо ми отговори Пелагея Ивановна.

В същия миг Демян Лукич с рязко, сякаш злобно движение разкъса полата догоре и я разголи. Погледнах и онова, което видях, надмина очакванията ми. Левия крак всъщност го нямаше. Под раздробеното коляно беше останало само нещо кърваво, разкъсано, смачкани червени мускули, от които във всички посоки стърчаха премазани бели кости. Десният крак беше счупен в пищяла, краищата на двете кости бяха пробили кожата и стърчаха навън. Затова стъпалото ѝ лежеше безжизнено, като нещо отделно, и извито встрани.

- Да - каза тихо фелдшерът и нищо не добави.

Преодолях вцепенението си и потърсих пулса. Но не можах да го намеря в студената ръка. Едва след няколко секунди напипах трудно доловима слаба вълна. Тя премина... после настъпи пауза, през която успях да погледна към посиняващите ноздри и белелите устни... Вече исках да кажа: свърши... но за щастие се сдържах... мина нова, тънка като конче.

Но изведнъж произнесох толкова сурово, че не познах собствения си глас:

- Камфор!

Ана Николаевна се наведе над ухото ми и прошепна:

- Има ли смисъл, докторе? Не я мъчете. Напразно ще я бодем, тя ей сега ще издъхне... Няма да я спасите.

Изгледах я злобно и казах мрачно:

- Камфор, моля...

С пламнало от обида лице Ана Николаевна веднага се втурна към масичката и счупи ампула.

Явно беше, че и фелдшерът е против камфора. Но въпреки това сръчно и бързо хвана спринцовката и жълтото масло изчезна под кожата на рамото.

- Сега ще умре - прошепна фелдшерът, сякаш отгатнал мисълта ми. Той хвърли поглед към чаршафа, но сигурно се отказа: досвидя му да го окървави. Все пак след няколко секунди се наложи да я завием. Тя лежеше като труп, но не беше умряла. В главата ми изведнъж стана светло като под стъкления покрив на нашата далечна анатомична зала.

- Още камфор - казах дрезгаво.

И фелдшерът отново покорно го инжектира.

Мислите ми все повече се проясняваха и изведнъж, без всякакви учебници, без съвети и помощ, аз съобразих, с непоклатима увереност съобразих, че сега ще ми се наложи за пръв път в живота да направя ампутация, и то на човек, който си отива. И този човек ще умре под ножа. Ах, ще умре под ножа. Та тя е обезкървена! През дългия десет версти път кръвта е изтекла до капка през раздробените крака и кой знае дали тя изобщо усеща нещо сега, дали чува. Тя мълчи. Ах, защо не умира? Какво ще ми каже обезумелият ѝ баща?

- Пригответе за ампутация! - казах на фелдшера с не своя си глас.

Акушерката ме изгледа диво, но в очите на фелдшера се мярна искрица съчувствие и той се засуети над инструментите. Примусът изрева под ръцете му...

Мина четвърт час. Вдигах студения клепач и се взирах със суеверен ужас в угасналото око. Нищо не разбирам. Как може да живее полутруп? Капки пот се стичаха неудържимо по челото ми изпод бялата шапчица и Пелагея Ивановна бършеше с марля солената пот. Сега в кръвта, останала в жилите на девойката, плуваше и кофеин.

Дали трябваше да го инжектираме? Ана Николаевна галеше с леки докосвания набъбналите от физиологичния разтвор подутини по бедрата на девойката. А тя беше жива.

Стиснах скалпела, като се мъчех да подражавам (в университета бях присъствал един-единствен пътна ампутация) някому... Сега умолявах съдбата тя да не умре в близкия половин час... "Нека умре в отделението, след ампутацията..."

В моя полза работеше само здравият ми смисъл, пришпорен от необичайната обстановка. Като опитен месар с умело кръгово движение разрязах с много остър скалпел бедрото и кожата се раздалечи, без да се появи нито капчица кръв. "А когато съдовете почнат да кървят, какво ще правя?" - мислех си аз и поглеждах накриво, като вълк, към купчината екартьори.

Прерязах огромно парче женско месо и един кръвоносен съд, който приличаше на белезникава тръбичка, но от него не изтече нито капчица кръв. Прищипнах го с екартьор и продължих нататък. Наслагах екартьори навсякъде, където предполагах, че има кръвоносни съдове... "Arteria... arteria... по дяволите, как се казваше?..." В операционната заприлича на клиника. Екартьорите висяха на гроздове. Издърпахме ги с марля нагоре заедно с месото и почнах да пиля с ослепителна ситнозъба пила кръглата кост.

Костта падна. В ръцете си Демян Лукич държеше онова, което е било момински крак. Дрипели месо, кости! Хвърлихме всичко това встрани и на масата остана девойка, сякаш скъсена с една трета, с дръпнато встрани чуканче. "Още, още малко... Не умирай - вдъхновено повтарях аз, - изтърпи до стаята, позволи ми да се измъкна благополучно от този ужасен случай в моя живот."

После поставихме лигатури, а после, щракайки с иглодържателя, аз се залових да зашивам кожата със ситен шев... но спрях осенен, съобразих... оставих дренаж... сложих марлев тампон... Потта застилаше очите ми, струваше ми се, че съм в баня...

Поех си дъх. Хвърлих тежък поглед към чуканчето и восъчното лице. Попитах:

- Жива ли е?

- Жива е... - обадиха се като беззвучно ехо в един глас фелдшерът и Ана Николаевна.