Пенчо Славейков: В България има само дървеници и депутати
На тоя ден съм аз роден.
За други - като всеки ден!
За мене... с моето рождене
неволята роди се с мене.
Преди 155 години на 27 април 1866 г. в Трявна е роден Пенчо Славейков - най-малкият син на Петко Рачов Славейков. Особена роля в живота му обаче има майка му - Ирина Райкова. В "Кървава песен" той пише, че "от дете невръстно" слуша в скута на майка си вечер "приказки и песни" за "борби и теглила и тъмни съдбини" на своя роден край.
През 1884 г., след нещастен случай върху заледената Марица заболява тежко, сковава се и до края на живота си ходи с бастун, пише с големи усилия и говори трудно. "Падането на леда на Марица ме направи поет", казва често Славейков.
Бил е близък приятел с Алеко Константинов. Работил е като учител, библиотекар, директор на Народния театър, действителен член на Българското книжовно дружество (БАН). Близък помощник е на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. "Мисъл" и е в центъра на литературния кръг "Мисъл". Напуска България обиден, след като през 1911 г. е уволнен като директор на Националната библиотека и е назначен като уредник на Училищния музей. Живял е в почти всички големи европейски градове. Умира в изгнание на 28 май (по стар стил) 1912 г. в Брунате, Италия
Поради преждевременната му смърт предложението на шведския академик Алфред Йенсен, преводач на "Кървава песен" и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Фрагменти от архива на Пенчо Славейков
"Погледнете в главите си: патриотизмът, който се мотае там, не ви ли пречи да мислите?"
"В България има само дървеници и депутати."
"За относителните натури всичко е относително."
"В 2000 година. Напредък на цивилизацията. Няма война, равенство. Европа ще сглупей, а българите ще станат най-умните хора на света."
"Немците са най-глупав народ. Всичкий си ум са вложили в своите книги, а в главите им нищо не е останало."
"Всички богове са имали някакво облекло, само музите са били голи - затова и техните служители-поклонници са голи-сиромаси."
На гроба ми изникна щат цветя...
На гроба ми изникна щат цветя -
това са мойте песни недопети.
А между тях изникна ще и тя -
от хубави най-хубавото цвете...
Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитена
то упои... и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!
Зла ни стигна орисия...
Зла ни стигна орисия.
Разделени друг от друг,
ние чезнем в самотия -
на север ази, ти на юг.
Дни прииждат, дни минават...
Ще ли дойде ден желан
за онез, що си подават
ръка за обич само в блян?
Над мойто чело лавърът не вий...
Над мойто чело лавърът не вий
коравите си листи тежкодъхни;
над друго чело нека той изсъхне,
и лоб плешив от слънце да закрий.
Че друго цвете мен е по сърце.
И всяко утро него цветице
ми кити с поздрав мойта дружка -
благоуханна, росна теменужка.
Музиката вече си отсвири...
Музиката вече си отсвири.
Времето несетно се измина.
Пада вечер. Тъмните алеи
опустяха в градската градина.
Пред бюфета само неколцина
за политика се пак препират -
и две плахи циганчета татък
угарки цигарени събират.