Deprofundis. От бездната, от дълбините, от преизподнята...

Има книги, след прочитането на които вече не си същият. Случващото се в тях те пренарежда така, че имаш чувството, че са повлияли и на спиралата на ДНК-то ти. Нищо чудно - защото е установено, че психичното, чувствата могат да влияят на най-дълбоко физиологично ниво.

Не знам какви сили и каква психика трябва да имаш, за да превърнеш тази история в роман. Роман, който те разтърсва, не те оставя да спиш и да си намериш, като антидот някакво друго прибежище. Но и по някаква енигма - не можеш да престанеш да четеш този роман, и то на един дъх. Той те опива до паралитичност и ставаш подвластен на нещо по-силно от твоята воля.

Италианският неореализъм бе от 60-те години, но в България той е още актуален и през 80-те. Четох, а и авторът ми каза, че книгата скоро е преведена на полски. Шокирала е полската публика. Иронично и саркастично ми мина през ума, че не всичко в този живот е Шопен. Има и такива драстични истории, като в тази книга.

Признавам, че пиша този текст трудно. То е като да се чувстваш омърсен и да влезеш под душа с желанието да триеш и триеш кожата си до разкървавяване, за да отмахнеш пласт след пласт от наслоилото се омерзение. Но ще опитам да напиша, защото е казано: писахме, за да се знае... Наскоро срещнах и нещо друго - израза "пиши за това, за което не можеш да не напишеш...".

Всъщност прочитам книгата едва сега, десет години след издаването ѝ. Но историята не губи ни най-малко от актуалността си. Защото събитията около "Възродителния процес", принудителното преименуване на българските етнически турци и насилственото им изселване в Турция ще си останат един позорен акт в българската история.

Както вододелни са и падането на Берлинската стена, войната в Косово, промените у нас след 1989 година. В контекста на всички тези събития се развива историята, разказана от Златко Енев.

И друго - българската действителност от онова време, социокултурните процеси, психоаналитичното вникване в човешките отношения и чувства са нещо изконно, дълбоко закодирано, както и несъзнаваното ни, и те не са податливи на темпоралните промени. Това е един много психологически подплатен наратив. Това са все екзистенциални въпроси като живот, любов и секс, насилие, смърт.

Силни, тъмни страсти, изсечени като с нож профили и силуети на герои, необяснимо насилие и една стелеща се над всичко тъга и нега, като лепкавата горещина през лятото в този регион, където първоначално се развиват събитията - провинциалния град Преспан.

Тук драматизмът е като в антична или Шекспирова трагедия и същевременно всичко е толкова натурално родно. И над всичко рецептата за оцеляване на българина: "Аз мълча, следователно съществувам!" - думи, които една от героините - германката Марион, преподавателка в училище, ще трябва да проумее,заедно с всички други различия между двете култури.

Винаги съм смятала, че понякога реалността надминава дори и най-смелото въображение. В книгата на Златко Енев много пъти се срещаме с този феномен. А на много места в книгата ситуациите са на ръба на абсурда и си мислим, това реално или иреално е.

Както и факта, че книгата е пълна с насилие. Но насилието - физическо, психическо, сексуално, е част от ежедневието и живота. Златко Енев просто умее да назовава нещата с истинските им имена. И тук няма място за деликатности и толерантност. Чувствата са дълбоки като белег от нож.

Сещам се за думите на Фройд, които често цитирам: "И в доброто, и в злото човек може повече, отколкото предполага!" В "Реквием за никого" като че ли човекът е видян повече откъм тъмните му страни. Не знаем дали ни свързва нормалността или ненормалността. И къде е тънката граница между тях.

Но както ще видим, за всичко си има причини, каузални връзки, които безспорно и неминуемо започват от детството. Ние изтласкваме травмите и непосилното за психиката ни и ги складираме там някъде в нашето несъзнавано, но идва момент, когато те напомнят за себе си - и то по много драстични начини.

Можем ли да обвиним юношата Никола, който от дете расте в една пълна с грубости и драми семейна среда, че ще се превърне в изверг и патологичен сексуален насилник и маниак. Или Мария, която от жизнерадостно момиче, превръщащо се в жена, ще стане жертва на сексуално насилие във вертепите по света.

Златко Енев умее да изгражда образите така, че с един, два щриха те вече стават разпознаваеми, характерни и визуално запомнящи се. Фабулата е интригуваща, пълна с обрати и изненадващи ходове. Но мисля, че най-голямото достойнство на романа е неговата драматургичност и кинематографично въздействие. Това просто е готов филмов сценарий.

Действието на романа се развива на различни географски ширини - провинциалния български град Преспан, берлинския квартал Кьопеник и различни места из Европа през 80-те и 90-те години на миналия век.

Малко след началото авторът прави едно великолепното описание на градчето Преспан, описание, изразено с нестандартни метафори:

Една от сюжетните линии - отношението между българското и турско население - е проследена чрез множество аспекти. Ако Севда, майката на главната героиня Мария, ще се обърне към съпруга си - следователя Ангел с думите: "Сменихме им имената, сега какво - главите им ли да сменим", то самият Ангел третира задържаните и разпитвани турци с обидните обръщения "резак, чалма" и с жесток бой. За него турците са "втора ръка" хора.

Съдбите на главните герои Мария и Никола, които по-късно ще се преплетат по неведоми пътища, Златко Енев започва да проследява от около тяхната 13-годишна възраст. И при двамата това съвпада със сексуалното съзряване, когато нагоните напористо предявяват своите претенции. Мария се радва на по-голяма свобода и успява да се отскубва от опеката на майка си.

Но Никола е все под похлупака на семейните драми, една вечно плачеща майка,един сакат вуйчо и баща, който винаги отсъства. Насилието, което отрано се е настанило в това семейство, е ежедневна атмосфера. И не само там - авторът ще вметне: "у съседите също се караха".

Как да не ни действа парализиращо по-долу описаното възпитание в едно българско семейство? Тук цялата патология и издевателство в отношението на майката лъсват неприкрито. Майка, която едновременно е жертва и превръща гнева си в насилие:

В книгата се проследяват отношенията, които се зараждат между Мария и циганчето Стамко, заради които Стамко е зверски убит от местните възцарители на справедливост и етнически чистки.

На фона на тези груби игри авторът ни въвлича в спарената атмосфера на градчето Преспан, където всичко е още по-животинско, когато всеки четвъртък в местния ЦУМ докарват месо и празното пространство зад магазина се запълва от "нещо, прилично на многоглава човешка хидра, лениво-недоволна, хищна и гладна". И тази метафора е достатъчно красноречива за атмосферата на хиляди градчета и селца през онези години в България. България на застиналото статукво, на повсеместна летаргия.

Друга сюжетна линия в романа е осъществена чрез герои като Денчо Паладински - стар партиен функционер, който се носи на крилете на носталгията и подчинението на верноподаниците си. Няма по-красноречиви думи за тяхното кредо от декларираното: "Ние сме комунисти, Денчо, войници на партията. А това значи - ако ще от небето и камъни да валят, ние пак ще си седим на местата и няма да мърдаме".

На друго място в романа, в друг контекст, Златко Енев ще каже:

А тогава се появяват и танковете.

Тук ще се прокара и интелектуалната струя в романа, че "смъртта идва на котешки лапички", ще се направи сравнението с нацизма и образа на меланхоличния румънския поет Паул Целан, който предпочита грешките на Хайдегер пред съвестта на Хайнрих Бьол. Тези причудливи интелектуални акорди по свой странен начин кореспондират с безпощадността на ежедневната действителност.

Тук е мястото да кажа за белетристичното майсторство на Златко Енев да балансира, да спазва мярата между документално-политическото, интелектуално провиждащото и човешко несъзнаваното, като това последното ни сварва винаги неподготвени с хищните си пръсти.

Тази полифония на романа задоволява много читателски вкусове и културологични претенции и очаквания. И още, авторът не се държи снизходително, не дава всичко "сдъвкано" чрез обяснения на читателя - тук читателят е равностоен партньор, готов да открива, да съпреживява, да мисли. И това става по един много фин и интелигентен начин.

Авторът ще проследи и промените в демократична България с оформящите се бизнес среди, прохождащ капитализъм и дефицити на етика и култура в пръкналите се фирми и образувания.

Романът добива и още по-силно космополитично звучене с пренасянето на действието в Сърбия. Мария е в среда на сводници, насилвачи и сексуални маниаци. Тук сцените на насилие от непознатия, който винаги е с маска, надхвърлят по изобретателна перверзност всяко човешко въображение. Тя не знае в кой свят вече живее.

И тук Златко Енев прави още един модерен и силно въздействащ наративен ход. Мария става протагонистът, разказва тегобите си от първо лице и това звучи още по-автентично като его-документ или свободни асоциации от Фройдова кушетка.Тук се сменя и самата лексика на разказването. Тук е царството на насилието, тормоза и смъртта. Войната и разпадането на бивша Югославия са превърнали хората в изверги. Мария ще каже: "Кръволоци са хората."

И знаем от психоанализата, че близката смъртна опасност, по странна логика подсилва и либидото. Секс и смърт. Ерос и Танатос взаимно се потенцират.

Прищина е превърната в сиво пепелище. Мария е изтърпяла мъки за десет живота напред и се е оставила, предала в ръцете на Бог. И като насън, в кошмар тя вижда два ангела - черен и бял. Кой ще победи и накъде ще поведе съдбата ѝ? Но има късмет в нещастието - белият ангел побеждава черния. Мария успява да се добере до нещо като "спасителен пристан" (колко спасителен, впрочем?). И тук неочаквано среща Марион - германката, учителката по немски от Преспан.

Наистина са неведоми пътищата Господни. След тази наративна и психологическа кулминация донякъде имаме чувството, че историята би трябвало да свърши.

Но, давайки ни възможност за глътка въздух, Златко Енев перфектно ни въвежда в меандрите на още по-перфидни ходове на несъзнаваното. Най-неочаквано Мария среща Никола от Преспан. (Малко по-рано в разказната структура вече изглеждаше така, сякаш съдбата му беше приготвила живот и кариера в българските "бизнес-среди".) И един нюанс - Никола винаги носи едно куфарче, чийто ключ виси на врата му. Мария дори се влюбва в него и се надява на нещо светло в живота си, но той упорито отблъсква всички нейни опити за интимност.

Не можем да не признаем таланта на Златко Енев да създава, колкото абсурдни, неочаквани ситуации, толкова и водени от някаква неведома Вселенска справедливост.

И кръгът се затваря - отново в романа се появява една супа, като от детството на Никола, където стомахът ти реагира и се смесва със съдържанието на чинията. Всеки си намира майстора - казано простонародно - в този живот.

Има неща и отношения, които само смъртта може да разреши. Така два живота, чийто притежатели са тласнати от съдбата в жестока, непонятна, неразбираема от здравия човешки разум, агония, ще се стопят в небитието. И тогава се питаш дали злото добрува.

Една драматична, великолепно разказана история, която по свой начин те кара да искаш да си повече човек, като алтернатива на злото.