Книга за известната актриса Цветана Манева излиза до дни, съобщи издателство "Книгомания". Автори на "Тя, Цветана Манева" са журналистът Георги Тошев и драматургът Яна Борисова.

Изданието е цветно, с твърди корици и обложка, включва над 200 фотографии, някои от които се публикуват за първи път. Част от тиража е лимитиран и с колекционерска стойност: съдържа три пощенски картички от личния архив на актрисата, непубликувани досега и уникален аудиозапис саундтрак с монолог от пиесата "Тъгата на кралиците" от Яна Борисова в изпълнение на Цветана Манева на фона на музиката на Милен Кукошаров - пиесата "Облаци".

Любопитното е, че Цветана Манева е отказала на Георги Тошев да разкаже в монологична форма историята на живота си. Затова са помолени нейни приятели и колеги да споделят впечатленията си от нея, но не във формата на интервюта, а с писма, писани и изпратени лично до актрисата. По този начин съавтори на книгата са Явор Милушев, Галин Стоев, Любен Гройс, Захари Бахаров, Юлиан Вергов, Теодора Духовникова, Стефан Вълдобрев, проф. Атанас Атанасов, Снежина Петрова, Възкресия Вихърова и много други. Писмо има и от Йордан Радичков.

Нашите разговори започват преди 25 години. В кафето "703" на ул. "Шишман", в дома ѝ, на фестивала БИТЕФ в Белград, на театралния фестивал във Варна, на площада в Авиньон... Тези разговори нямат дата. Имат смисъл. Тази книга е за смисъла и спомените, родени от разговорите с една умна жена. За уроците. И паметта като времеубежище за чувствата.

***

Познавам Цветана, не помня вече от колко години. Мисля, че няма никакво значение броя години, ако усещаш някой толкова близък, колкото аз усещам нея. Възможно ли e да има човек, който те възхищава, респектира те, вдъхновява те, но едновременно с това между вас да има огромната емоционална прилика, доверие и личен комфорт?

Оказа се, че е възможно. Когато Георги Тошев ме покани да напишем заедно книга за Цветана Манева, аз изпитах едновременно вълнение и увереност, че трябва да бъде точно така.

Първата ми среща с Цветана по повод книгата, беше в разгара на пандемията от коронавирус. Всички бяхме прекарали месеци наред затворени в къщите си, излизахме рядко, носехме маски на лицата си, а театрите работеха при много тежки условия с почти празни зали. Усещането за настоящето беше особена тема, а идеята за бъдещето се разми, размаза се и се превърна в нещо като петно на Роршах. Артистите бяха една от най-ощетените групи на обществото и никой нямаше представа, кога ще свърши всичко това.

Заварих Цветана в минорно състояние. Също като другите и тя не беше излизала много отдавна и настроението ѝ беше силно повлияно от липсата на свобода, контакти и ясна картина за това, което предстои. Ако не я познавах добре, бих си помислила, че е в депресия или поне, че е много тъжна.

Но Цветана е изключителна, дори когато страда. Тя владее достойно емоциите си, не товари никого с тях, винаги е изправена, красива, а гласът ѝ буди респект и покой едновременно. Нямам представа как го прави и какво ѝ коства, но когато влязох в дома ѝ усетих красотата на тъгата ѝ.

Разговорите ни винаги са били интересни. Този път продължиха с дни. Преливаха от тема в тема и никоя от нас двете не искаше те да приключват. Бяхме две героини, различни, но свързани, корабокруширали на остров, който в случая беше дома на Цветана и докато там отвън се вихреше океан от проблеми, ние седяхме една срещу друга и си говорехме за театър. И не само за това, разбира се.

Говорехме си за "Хората от Оз", за пиесата, за колегите на Цветана от спектакъла, за живота, за страховете, мечтите, за нещата, които са ни вълнували и ни вълнуват... Началото никак не беше лесно...