Сборникът с разкази "Момичето, което предсказваше миналото" излезе след трийсетгодишното мълчание на Красимир Димовски. Срок колкото дълъг, толкова и незначителен, ако става въпрос за текстове, които издирват (и отстояват) уникален авторски глас.

Тринадесетте разказа съсъществуват като отделни текстове, но в края на сборника става ясно, че между тях има особена връзка. И у читателя се промъква усещането, че е бил допуснат във високо, поетизирано и себедостатъчно, мечтано пространство. Пространство, което се преструва на истинско - там, на ничията земя между хиперреализма и магическия реализъм.

Затворено между действителните върхове Могила и Могилчица (около с. Яврово, където и досега понякога бяга от света Кр. Димовски), разположено някъде в първата половина на миналия ХХ век, видимо единствено през очите на децата, които разказват така, сякаш се реят из необятния и неразбираем свят на възрастните. Естествено и все още интуитивно те преживяват битките (уж) наужким, първото влюбване, от което изтръпват зъбите, всички мириси (на гардероб, пресен хляб или неокосена коприва), минават през невръстните си трепети и през познаването на чуждата смърт.

Неразбираемите за малките герои причини и следствия са ясно четим от читателя код, който предлага познати житейски ситуации, свързани с любовта, честта, човещината, скръбта или страха. Но тези разкази "повдигат на пръсти" историите и героите, докато те самите спокойно отглеждат гълъби, строят чешми или бебешки колички. И тогава човеците на Красимир Димовски засияват с особена, чиста светлина.

Езикът на "Момичето, което предсказваше миналото" е колоритен, богат, търсено поетичен. Висок език, прицелен да поражда радост, да обяснява състояния, да изразява неизразимото, което сякаш раздува човешките същества отвътре и ги свързва с мирозданието ("А над телата им се извил пушек, тънък като душа. Жените от селото са го видели и по тая тънкост са се досетили, че не е от пожар" или "Усещам как нещо светло ми се раздува в гърдите и олеквам като че съм стъпил върху въздух").

В голямото поле на литературата детската гледна точка отдавна не е обвързана нито с наивистични, нито със сантиментални податки. Напоследък подобна оптика вади на показ психологически травми, които често граничат с жестокост и необратими последствия.

Те са архетипът на детството - свободни телом и духом, все още необременени с обществените представи. Наблюдават света и се опитват да си го обяснят през образите, през вкусовете и през думите на големите. И неговата неразбираемост не ги плаши. Но понякога създава трагикомични ситуации - поради сблъсъка на фантазния им свят с установения, кодифициран живот на възрастните. Изходът ли? Разбира се, той е във фината, всеопрощаваща ирония, един тънък вокал в многогласието на сборника.

Впрочем в "Момичето, което предсказваше миналото" има и няколко герои, които са отказали да пораснат в смисъла на общоприетите социални договорености (или така се е стекъл животът им). И тъкмо те светят с чиста и трагична светлина - чичо Михо от "Летящият чичо Михо", дядо Повликанти от "За честта на Повликанти", бащата от "Моят татко Кайзера". Пред техните имена има и знак за принадлежност - към рода или селото (татко, дядо, чичо), те са странни(ци)те, "ръкоположени" в различността си, те извисяват очите на децата по своя духовен ръст. И тримата излъчват особено, малко оръфано, но съвсем истинско достойнство, напук на обстоятелствата.

Третата героиня е единственото момиче, което разказва история - тя няма име и лице, но има баба, която се опитва да я отгледа, и дарба - да вижда отвъд времето, "целият свят между Могила и Могилчица, който ще бъде преди много години [...] Защото всичко е цяло". Тя знае, че няма поредност във времето, че случките "висят" и най-добре се виждат, когато се качиш на ореха. Очевидно българското световно дърво, нашият медиатор между световете, в чиито клони седи дете и пише в две тетрадки, е орех. Това е, разбира се, последният текст в сборника, който дава заглавието му, но и обглежда вселената, побрана в другите дванадесет разказа. И който с приятелско намигване припомня, че четящият, чувствителен човек е играещ homo ludens. Както впрочем и Бог.

Ще си позволя да припомня стихотворението на Добромир Тонев - световен поет, който живя в Пловдив:

Героите на Красимир Димовски (който също живее и работи в Пловдив) волно и с обич могат да бъдат интерпретирани и през този ключ.