Първата книга на Олга Токарчук след получаването на Нобеловата награда за литература излиза на български на 30 юли, съобщи издателство ICU. "Чувствителният разказвач" съдържа 12 есета, които водят читателя през лабиринтите на писателското въображение и разплитат тъканта на съвременния свят.

Преводът е на Крум Крумов. В сборника е включена и Нобеловата лекция на Токарчук, преведена от Силвия Борисова.

Предговорът на "Чувствителният разказвач" е дело на Георги Господинов.

В Ръкопис, намерен в Сарагоса Ян Потоцки помества емблематичен диалог, който водят пируващите около масата. Единият от тях, Аполоний, се обръща към останалите:

Литературата, създаваща светове с невероятен онтологичен статус, ни отвежда отвъд нас самите и ни осигурява възможност да участваме в начинание, което иначе не би ни било дадено. Ако се замислим добре, повечето от нашите знания, опит, предпочитания, страсти и емоции са пряко свързани с книгите, които сме чели. Отнасяме се с литературните персонажи като с близки и съвсем реално съществуващи хора. Привързваме се към тях, сравняваме се с тях; а някои от тях са в състояние да променят живота ни.

Единствен човекът сред всички биологични видове e придобил мистериозното умение да чете, а благодарение на това и да напуска - ментално и за известно време - действителността, в която пребивава. Всеки път, щом отворим книга, между окото и повърхността на хартията се случва чудо, нещо необикновено. Виждаме редове от букви, а поведем ли ги с поглед, умът ни започва да ги превръща в картини, мисли, аромати, гласове.

Работата не е само там, че от наглед обикновени знаци извличаме конкретна информация - това го може и компютърът. По-скоро е въпрос на гледките, уханията и звуците, които изплуват от тези знаци. На това, че съществува възможност тези най-фини и сложни преживявания да бъдат предадени на другия, да бъде отворен пред него нечий живот, при това по-всеобхватно, отколкото ако ставаше въпрос за живота на реална личност. Как се случва това? Сигурно никога никой психолог не е изяснил докрай чудото на четенето.

Това универсално чудо - защото то се случва всяка секунда на различни места из земното кълбо - което самата аз добре познавам, защото преди всичко съм читател, а едва след това писател.

За да можем да четем, трябва предварително да овладеем умението да си служим с човешкия език. Придобиването на говорни способности е сложен процес, който е подложен на невронална инициация приблизително до петата година от живота на детето.

Ако за това време поставим детето в среда, в която комуникацията не се осъществява чрез думи, то никога няма да се научи да говори. Ще бъде като откритите в джунглата диви деца - отгледани без човешка намеса, ръмжащи и съскащи, подложени на отчаяни и безуспешни опити да бъдат научени на човешки говор.

Вярвам, че същият процес на инициация се отнася и за четенето на литература - онова изключително четене, което имам предвид тук. И ако човек не е преживял такова почти еротично удоволствие от четенето, да речем, между деветата и шестнайсетата си година, никога няма да стане истински читател. Ще бъде, разбира се, в състояние да чете вестници и книги, ще ги разбира и ще извлича знания от тях, може дори да стане учен, специалист в някоя област.

Нещо повече, не е изключено да стане литературен критик! Но този човек никога няма да бъде в състояние наистина да преживее това, което чете, да се вглъби в романа или разказа, разглеждайки прочетения свят като възможно най-автентична действителност - точно като една читателка на "Новата Елоиза" на Жан-Жак Русо, която написала в писмо до мъжа си: "Току-що погълнах "Новата Елоиза" за четвърти или пети път и непрекъснато имам чувството, че общувам с персонажите на романа сякаш са действителни хора".

Този период на инициация е изключително крехък. Той е облагодетелстван от младостта на тялото и ума, от чувствителността и податливостта на младостта към всякакви драскотини - ако в този период умът привикне да извлича музика и изображения от веригите напечатани върху листа букви, това умение ще остане завинаги, макар че с годините постепенно ще отслабва.

Понеже, струва ми се, с възрастта губим тази необикновена възприемчивост, с която по-рано сме попивали предоставяния ни свят. При едни това се случва по-бързо, при други по-бавно; но не са малко онези - и на тях особено им завиждам - при които тя остава почти до края. Точно затова с такова умиление мисля за възрастните хора, които все още, преди да заспят, а и по време на все по-често безсънните си нощи, съумяват да потънат в някой роман.

Какво пък, да си кажем правичката, жените държат по-дълго. Не знам дали причината е в различно устроения мозък, в което толкова ревностно ни убеждават социолозите, или е въпрос на културни различия, но е неопровержим факт, че момиченцата още отначало четат повече, а после, вече в зряла възраст, поддържат любовта си към писаното слово.

Често с възрастта ни спохожда някакъв вид аутизъм: престават да ни интересуват романите, описанията ни доскучават, струва ни се, че повече интересни неща ще намерим в биографиите и монографиите, че ф а к т и т е са по-интересни от картините или диалозите. Започваме да издигаме фактите в култ дори ако са изфабрикувани от жадни за сензация журналисти. Отдаваме почит на бележките под линия с увереността, че ни посочват истината. Накрая започваме да мислим, че романът лъже, измисля си, че това е излишно развлечение, значи не ни е нужен.Тогава задаваме на авторите онзи глупав въпрос: доколко описаните събития са истински?

И това е краят...

Защото, щом задаваме този въпрос, значи сме загубили умението да си играем на светове, да балансираме на границата между това, което е, и това, което би могло да бъде, което още не се е случило и което липсва: губим изключително важната и творческа, подвижна като живак, пластична част от нашата психика - онзи неин елемент, който, бидейки изконна човешка способност, ни дава възможност да създаваме алтернативни светове и да живеем живота на другите.

Позволява ни също така да създаваме бъдеще, да го изпробваме, свързва ни с другите по най-идеалния начин, учи ни на емпатия и показва колко приличаме и същевременно колко не приличаме един на друг. Хората, които четат романи, са някак по-големи, тяхното съзнание е по-обширно, защото живеят живота на други хора, макар и за кратко.

Противно на това, което разказва древният мит, литературата не е дело на музите - онези усърдни пазителки и настойнички на науките и изкуствата. Литературата е измислена, както всъщност много други неща, от Хермес.

Авторът на Омировия химн към Хермес цитира думите от защитната му реч: Зевсе, Отче, нека аз ти доверя истината, защото честен съм аз и не знам що е лъжа. След което Хермес лъже. Но тази наглост отстрана на Божието отроче предизвиква у боговете смях. Цялата ситуация е забавна, макар че пословичната честност, с която дотук са се гордеели боговете, е подкопана.

Ето че Хермес измисля различни версии на събитията, които не е нужно да бъдат действителни, а такива, които биха могли да се случат. Грубо ги наричаме лъжа, макар че по-точно би било да ги определим като конфабулация, съществителното confabulatio, което чрез причастието confabulatus произхожда от латинското confabulari (говоря, приказвам) и което е комбинация от con, идващо от cum (със, заедно), fabulari (говоря, разказвам) и fabula (приказка).

Това означава разказване на събития, съчинени като такива, в чиято истинност вярваме. Употребата на конфабулация вместо лъжа би ни позволила да погледнем Хермес с малко по-благосклонни очи. В края на краищата в литературата става въпрос за предаване на преживяването като цялост, а не за изброяване на фактите. Тя е игра на светове и възможности, прекрасно, спиращо дъха жонглиране, което помита нашата усърдна и прагматична подреденост, нашето определяне на от тук до там, старателно сортираното съдържание на чекмеджетата на ума.

Хермес е измислил и писмеността. Той е богът на пътищата, пътуващите, търговците, крадците и пастирите. Покровителства всякакъв сорт изобретатели. Работи активно като вестоносец на боговете. Отвежда мъртвите към Хадес. Действа като куриер и посланик. Надникнете,моля, в интернет и проверете колко употреби има днес, в 21 век, божественото име Хермес и римската му версия - Меркурий.

Ще излезе, че с това име са свързани различни видове общуване, писане на писма, правене на диаграми, подреждане, маркиране, предаване. Близки са му също така областите на лечението, преподаването и най-сетне бартерът и търговията. Освен това измамата, създаването на илюзия, присъщи са му фокусничеството, подигравателната имитация, хуморът и шегобийството. Хермес е наричано ще наблюдател през нощта. О, да - без наблюдаването през нощта нямаше да има литература!

*

Вероятно няма друг, по-ефективен начин да престанем да бъдем себе си за известно време и да се превърнем в някой друг, в някой, който в ежедневието си не сме.

Пленително и утешително изживяване. Когато четем, участваме в живота на някой друг и се превръщаме в него.Гледаме с неговите очи, приемаме света със сетивата му,мислим като героя, който ни тегли след себе си. Такъв вид трансформация е безопасен и не ни прави толкова зависими, колкото, да речем, наркотиците. Мъжът може да бъде жена. Ян Ковалски да се превърне в Анна Каренина, а осемгодишната Оля Токарчук - в капитан Немо.

Индивидуалността и идентичността на читателя се сблъскват и конфронтират с характерите на героите - няма шанс те да не оставят следа у младия човек. Наивно приемаме литературните герои като реално срещаните хора, черпим от тях живот с пълни шепи и съжаляваме,че те не могат да вземат нищо от нас. Би била интересна задачата да проследим по какъв начин литературата е повлияла върху изграждането на силно индивидуализираната, себеосъзната личност на съвременния човек. Защото книгите несъмнено ни променят. Но дали и ние променяме книгите? Учат ли се и те от нас, променят ли се, з а щ о т о г и ч е т е м ?