ПРОЛОГ

Скъпи мой нови приятелю,

Живял съм цял век и знам какво е да гледаш злото в лицето. Видял съм най-лошото у хората - ужасите на лагерите на смъртта, усилията на нацистите да унищожат мен и целия ми народ.

Но сега се считам за най-щастливия човек на света. За всичките си години научих едно: животът може да бъде красив, ако ти го направиш такъв.

Ще ти разкажа своята история. На места тя е тъжна, пропита с много мрак и много скръб. Но в крайна сметка е щастлива история, защото щастието е нещо, което можем сами да изберем. От нас зависи.

Ще ти покажа как.

ПЪРВА ГЛАВА

Има много неща, по-ценни от парите.

Роден съм през 1920 година в град, наречен Лайпциг, в Източна Германия. Името ми беше Абрахам Саломон Джакубович, но близките ми викаха накратко Ади. На английски се произнася Еди, така че, приятелю, можеш да се обръщаш към мен с Еди.

Бяхме голямо и сплотено семейство. Баща ми Исидор имаше четирима братя и три сестри, а майка ми Лина бе едно от общо тринайсет деца. Представяте ли си какво е струвало на моята баба да отгледа толкова много деца! Тя губи един син през Първата световна война - евреин, който жертва живота си за Германия, както и съпруга си. Моят дядо е бил армейски свещеник и също не се завръща от фронта.

Баща ми, полски имигрант, се установява в Германия и се гордее с немското си поданство. Чиракува фино машиностроене и първоначално напуска Полша, за да постъпи при производителя на пишещи машини "Ремингтън". Тъй като говори добре немски, заминава за Америка, работейки на германски търговски кораб.

В Щатите бизнесът му потръгва, но страда от носталгия по роднините си и решава да се върне обратно в Европа с друг търговски кораб, за да ги посети. Пристига тъкмо в началото на Първата световна война и понеже пътува с полски паспорт, е интерниран от германците като нелегален чужденец. Немските власти обаче признават, че е квалифициран механик, и го освобождават, за да работи в оръжеен завод в Лайпциг. По това време се влюбва в майка ми Лина, а също и в Германия, където остава след войната. Отваря фабрика в Лайпциг, жени се за майка ми и скоро се раждам аз. Две години по-късно на бял свят се появява малката ми сестра Йохана. Наричахме я накратко Хани.

Нищо не можеше да разколебае патриотизма на баща ми и гордостта му от Германия. Смятахме се първо и преди всичко за германци, а после за евреи. Нашата религия не ни се струваше толкова важна, колкото да бъдем добри граждани на Лайпциг. Практикувахме традициите си и чествахме своите празници, но лоялността и любовта ни принадлежаха на Германия. Гордеех се, че съм от Лайпциг, известен като средище на изкуството и културата в продължение на осемстотин години. Дом на един от най-старите симфонични оркестри в света, този град бе вдъхновил музикални величия като Йохан Себастиан Бах, Клара Шуман и Феликс Менделсон, а също писатели, поети и философи като Гьоте, Лайбниц, Ницше и много други.

Открай време евреите представляваха неразделна част от лайпцигското общество. Още през Средновековието пазарният ден е бил в петък, а не в събота, когато се пада нашият шабат, за да могат еврейските търговци да участват. Изтъкнати еврейски граждани и филантропи бяха допринасяли за благосъстоянието на града, както и за изграждането на едни от най-красивите синагоги в Европа. Изобщо хармонията бе част от живота, а този живот бе чудесен живот за едно дете. Зоологическата градина се намираше само на пет минути пеша от дома ни и се славеше по цял свят с богатата си колекция, особено с множеството лъвове.

Представяте ли си колко вълнуващо бе това за малчуган като мен? Два пъти годишно се провеждаха огромни търговски изложения и баща ми ме водеше на тях - същите изложения, наредили Лайпциг сред най-културните и богати градове на Европа. Местоположението и значимостта му го правеха център за разпространението на нови технологии и идеи. Университетът му бе основан през 1409 година, втори по възраст в Германия. Пак тук през 1650 година бе започнал да се печата първият ежедневен вестник. Истинска люлка на литературата, музиката и операта. Като момче наистина вярвах, че съм част от най-просветеното, културно, изтънчено и образовано общество в целия свят. Колко много съм грешал.

Редовно посещавахме синагогата, макар лично аз да не бях особено вярващ. В продуктите и готвенето спазвахме правилата на кашер заради майка ми. Тя правеше нещата възможно най-традиционно, за да угоди на своята майка, тоест баба ми, която живееше с нас и беше много религиозна. Всеки петък вечер се събирахме на вечеря за шабат, казвахме молитви и ядяхме традиционни ястия, приготвени с любов от баба ми. Тя готвеше на огромна печка на дърва, служеща също и за отопление.

През къщата преминаваше хитроумна система от тръби, така че нищо от топлината да не се губи, а целият дим да излиза навън. Когато зимно време се прибирахме премръзнали, сядахме на възглавници край тази печка, за да се сгреем. Имах и куче - малко дакелче на име Лулу, което в студените вечери се свиваше в скута ми. Как обичах тези моменти!

Баща ми работеше усилено, за да ни осигури прехраната. Не ни липсваше нищо, но той все гледаше да ни учи, че в живота има и по-важни неща от материалните блага. Всеки петък, преди вечерята за шабат, мама печеше по три или четири самуна хала - традиционния сладък хляб, приготвен с яйца и брашно, който ядяхме по специални поводи.

Когато бях на шест години, попитах татко защо ни е толкова много, след като сме само четиричленно семейство, а той ми обясни, че носи от него в синагогата, за да го раздава на нуждаещите се евреи. Обичаше семейството и приятелите си. Все ги водеше вкъщи, за да споделят вечерята с нас, макар че мама му забраняваше да кани повече от петима наведнъж, защото не се събираха около масата.

- Ако ти е провървяло да имаш пари и хубава къща, можеш да си позволиш да помогнеш на онези, които нямат - казваше баща ми понякога. - В това се състои животът. Да споделяш късмета си.

Учеше ме, че даването носи повече удовлетворение, отколкото вземането, и че приятелите, семейството и добротата са далеч по-ценни от парите. Че човек струва повече от банковата си сметка. Тогава не го приемах сериозно, но сега, след всичко, през което преминах, осъзнавам, че е бил прав.