Дни след световната премиера на "Островът на изгубените дървета" новият роман на Елиф Шафак, излезе на български в превод на Красимира Абаджиева, съобщи издателство "Егмонт".

За първи път известната турска писателка се обръща към болезнената история на разделения Кипър. Събитията се развиват през 1974 г., скоро след като на острова избухва война. В центъра на повествованието е тайната любовна връзка между Костас, който е кипърец от гръцки произход, и Дефне, кипърка от турски произход. Години по-късно тяхната дъщеря, която живее в Лондон, се сблъска с травмите, причинени от семейните предразсъдъци.

Романът ѝ "10 минути и 38 секунди в този странен свят" е номиниран за наградите "Букър" и Ondaatje Prize на Кралското литературно общество във Великобритания, а книжарниците Blackwell го обявяват за книга на годината. Книгата ѝ "Любов" е включена от Би Би Си в престижната селекция от "100 романа, които промениха нашия свят".

Елиф Шафак е доктор по политически науки и е преподавала в Турция, САЩ и Обединеното кралство, където е и почетен член на колежа "Сейнт Ан", Оксфорд. Тя е член и вицепрезидент на Кралското литературно общество, участва в Съвета по творческа икономика към Световния икономически форум, както е основател и член на Европейския съвет за международни отношения. Радетел за равенството на жените, на правата на ЛГБТК+ и на свободата на словото, Шафак е вдъхновяващ оратор и двукратен лектор на ТED Global.

Удостоена е с титлата Chevalier des Arts et des Letters за приноса й към значими публикации в цял свят, а през 2017 г. Politico я избира за една от дванайсетте личности, които биха направили света по-добър. Елиф Шафак е била част от жури за много литературни награди, била е председател и на Welcome Prize, а сега е в журито на наградата ПЕН/Набоков.

Британският драматург и писател Ханиф Курейши я определя като "една от най-добрите писателки в света днес".

Имало едно време някъде там, в далечния край на Средиземно море, един остров - толкова красив и син, че пътешествениците, пилигримите, кръстоносците и търговците се влюбвали в него и искали или да останат завинаги, или да го вържат с конопено въже и да го вземат със себе си.

Може би легенди...

Ала легендите са създадени, за да ни разкажат онова, което историята е забравила.

Преди много години заминах от този остров със самолет, в мек черен кожен куфар, но така и не се завърнах. Осинових си друга страна - Англия - и в нея израснах и заживях, но всеки божи ден копнея да се върна. У дома. В моя майчин край.

Сигурно е още там, където го оставих, надига се и потъва с вълните, които се разбиват и пенят по скалистия бряг. На кръстопът между три континента - Европа, Африка, Азия, но и Леванта, тази огромна недостъпна територия, изчезнала от съвременната карта на света.

Картите са двуизмерни, с произволни символи и очертани граници, които сочат кой ни е приятел и кой враг, кой заслужава обичта ни, кой омразата и кой пълното ни безразличие.

Картографията е синоним на истории, разказани от победители. Защото няма истории, разказани от победени.

Ето как си го спомням: златни плажове, тюркоазено море, лазурни небеса. Всяка година морските костенурки идваха на брега, за да снесат яйцата си в ситния като пудра пясък. Вятърът в късния следобед донасяше лъх на гардении, циклами, лавандула и орлови нокти. Окрилени от присъщата единствено на мечтателите надежда, към небето пълзяха плетениците на глициниите. Неизменната целувка на нощта върху кожата носеше жасминов дъх.

Тамошната луна беше по-близо до земята, висеше ярка и нежна над покривите и стелеше блясък върху тесните алеи и калдъръмените улици. И все пак сенките намираха начин да се промъкват. Шепот на съзаклятие и подозрение се носеше в тъмата, тъй като островът беше разцепен на две - северна и южна част, с преобладаващи различни езици, различен живот и различна памет - и когато островитяните се молеха, молитвите им рядко бяха отправени към един и същи бог.

Като прорязана в сърцето, столицата беше разделена с ограда. Покрай демаркационната линия - границата - се редяха порутени къщи с дупки от куршуми, опустели дворове с рани от избухнали гранати, запуснати и изоставени магазини със заковани витрини, провиснали на пантите резбовани врати, ръждясали и прашни коли от едно друго време Пътищата бяха преградени с бодлива тел, чували с пясък, варели с цимент, противотанкови ровове и наблюдателници. Улиците свършваха неочаквано - като недовършени мисли и недоразгадани чувства.

Когато не патрулираха, войниците стояха и пазеха с автомати в ръка. Млади, отегчени, самотни мъже от различни краища на света, които се бяха озовали на острова, без да знаят нищо за този далечен край и сложната му история. На стените бяха изписани с големи букви и ярки цветове предупреждения и забрани:

НЕ ВЛИЗАЙ. ОГРАНИЧЕНА ЗОНА

СНИМАНЕТО ЗАБРАНЕНО

Имаше и надраскани с тебешир "пояснения":

Разделящата Кипър и патрулираната от войските на Обединените нации буферна зона беше дълга сто седемдесет и седем километра и широка от шест километра до няколко метра. Тя минаваше през какво ли не - изоставени села, крайбрежни местности, блата, незасети ниви, борови гори, плодородни поля, медни рудници, археологически разкопки. Лъкатушеше като призрак на древна река, но колкото по-близо бе до столицата, ставаше все по-забележима, биеща на очи и натрапчива.

Никозия. Единствената разделена столица в света.

Това звучеше дори положително, сякаш градът беше специален и едва ли не уникален, противопоставящ се на земното притегляне като устремената нагоре песъчинка в мига на обръщането на пясъчния часовник. Всъщност Никозия не правеше изключение от предишните и бъдещите сегрегирани места и разделени общности. Но за времето, за което ви разказвам, тя беше единствена.

Последният разделен град в Европа.

Моят роден град.