Писателите от бившия комунистически блок преобръщат литературата, пример за това е българският писател-визионер, който размишлява върху времето и носталгията в романа "Времеубежище".

Въпреки че Марсел Пруст раздипля времето върху хиляди страници подобно на шивач с неговите платове и метър, той е напълно наясно, че всъщност времето се състои от отделни кондензирани моменти. Предмети, места и пейзажи са като ковчежета, които във всеки момент могат да се отворят, за да разпръснат във въздуха миналото. Легендарната курабийка мадлена е само едно от многото убежища, в които се крие миналото. Сякаш самото време е наясно с упоритостта, с която хората искат още и още от него и търси удобен скален процеп, в който да тече необезпокоявано.

Това, което Пруст ни разкрива, в крайна сметка е именно този пакт, който времето сключва с битието:

Около всичко това се върти разказът в най-новия роман на Георги Господинов "Времеубежище" (издателство "Воланд", в забележителния превод на Джузепе Дел'Агата), пореден етап от едно творчество, отличаващо се в цяла Европа със своята оригиналност, поетичност и визия. Наследник като всички на уроците на Пруст, но и на организираната версия на времето, което съветският свят построи за своите граждани, българският писател измисля клиника, в която времето може да бъде складирано по рационален начин. Сграда, на всеки от етажите на която се разполага различна епоха, с прилежащите ѝ мебели и обичаи. Онези, които са останали духом в шейсетте, трябва само да бъдат приети в съответното отделение. И така нататък за всички останали исторически епохи.

Ако чрез петилетките комунистическата машина нареждаше бъдещето в опаковки от по пет години,

Това, което усещаме всеки ден, е че времето е счупено. Епохата, в която ни е съдено да живеем, не функционира отдавна: безспирно повторение, в което единствената новост е остаряването, в която възрастните са просто овехтели младежи, облечени в тийнейджърски дрехи, но с набръчкани лица. Преждевременно умира и литературата, която кръжи напразно в рояк от приказки за лека нощ. Ето, много интересно и важно е, че онези, които ни напомнят за съществуването на времето и приемат отново предизвикателството да разказват, са писатели, идващи от система, която през 1989-а се разпадна под собствената си тежест и отприщи вълна от хора, тичащи с разтворени обятия към вечния живот, обещан от поп културата.

Този толкова оглушителен разпад изправя гражданите на тогавашния съветски блок пред една очевидна истина и пред един опит, недостъпен за хората на Запад: времето не тече по един и същ начин за всички.

На счупеното време бившият източен блок отговаря, построявайки нов разказ, започващ от нулата. На това зашеметяване и на тази последвала и изстрадана свобода литературата на Източна Европа посвети някои от най-добрите страници на съвременната литература. Взе отломките на това време и с тях построи невиждани досега светове. Това обединява българина Георги Господинов, румънеца Мирча Картареску, полякинята Олга Токарчук, белоруската писателка Светлана Алексиевич: всички те разказват истории, както никой досега не ги е разказвал. А това е различно от истории, които никой досега не е разказвал. Те създават светове и образи, използвайки фрагменти, отричайки линейността на разказа, без да се отказват от срещата с читателите. От другата страна на желязната завеса ни напомнят, че линейността е типична за пропагандата и че заради това трябва да бъде отхвърлена.

Хорът на мъжете и жените от Чернобил, разказан от Алексиевич, Букурещ във виденията на Картареску, разяждащата мрачна интелигентност на Токарчук заедно със

Към техните имена можем да прибавим тези на Ласло Краснахоркай, Клеменс Майер, Инго Шулце. Тези литературни постройки, толкова необичайни и грандиозни, са най-доброто, което съвременната литература може да предложи. Удар на гонг за Запада, който се задушава под планина от мемоари, сякаш литературата няма друга цел, освен да дава глас на черната кутия на всичко, което някога сме били и на това как сме си отишли.

Това е гледката, която ги очакваше - кой можеше да знае, отвъд Стената в края на 80-те. Но вместо да се остави да бъде разкъсан от същата експлозия, която помете западното време, Господинов, автор и на "Физика на тъгата", събира останките от времето парче по парче, минута по минута, и го настанява в клиника.

Сякаш времето все още може да бъде излекувано, подложено на терапия, реабилитирано, и това вероятно е единственото възможно действие - трудно е да се каже доколко наивно - което все още поддържа литературата жива. "Имаше нужда да се обособят 40-те и 50-те. Бяхме започнали от 60-те сякаш несъзнателно сме подготвяли стаите за себе си. Но и пациентите на 90 си искаха своето детство и младост."