"Над облаците" с Килиан Жорнет (откъс)
"Над облаците" е интелектуално и духовно пътуване, което започва от най-високия връх на Земята и стига до дълбините на душата. Килиан Жорнет изследва докъде се простират границите на човешката издръжливост, претърпява множество травми, излага се на огромни рискове и постига рекорди, които смайват света. С привидна лекота той извършва онова, което изглежда невъзможно. Нищо обаче не е случайно: от малък тренира тялото и ума си и е подготвен както за успех, така и за провал.
На върха на брилянтната си спортна кариера Килиан Жорнет споделя натрупания опит в своята най-откровена книга. В "Над облаците" той ни дава ценни съвети и насърчава хората да осъществяват мечтите си.
Килиан Жорнет е испански бегач на дълги разстояния, алпинист и състезател по маунтинбайк. Трикратен шампион в световните серии по скайрънинг от 2007 до 2009 г. и победител в състезанието на 160 км "Западните щати". През 2017 г. изкачва Еверест два пъти в рамките на една седмица, без да използва допълнителен кислород или въжета, като поставя рекорд за най-бързо изкачване на върха - двайсет и шест часа. Живее в Норвегия със съпругата си Емели Форсберг, която също е професионален атлет, и двете им деца. Килиан Жорнет е автор на книгата "Тичай или умри".
Книгата е вече на пазара. Издателство "Вакон" предостави откъс от нея.
Устните ми промълвиха "Обичам те", а всъщност исках да призная, че съжалявам.
Думите излизаха насила, докато се мъчех да измисля оправдания: "Не се тревожи", "Ще внимавам", но ми беше ясно, че в нейните очи никой довод няма да е достатъчно голямо основание да се впусна в приключение, заради което може да изгубя живота си на най-високата планина в света. И все пак имам нужда да изкачвам върхове, за да се чувствам жив, дори така да се излагам на смъртоносна опасност.
Успях да смотолевя "Довиждане" с неприятното усещане, че се държа като самовлюбен егоист. Определено съм такъв. Извадих раницата си от багажника и без да искам, затръшнах капака. Зашеметен от внезапния силен шум и странната тишина помежду ни, най-сетне почуках по задното стъкло, за да ѝ дам знак, че може да тръгва.
Август едва беше започнал, но въздухът бе студен. Мирисът на морето изпълваше дробовете ми. Тромсьо е риболовно пристанище на малък остров, заобиколен от фиорди и планини, и се намира над Северния полярен кръг в Северна Норвегия. В продължение на няколко седмици през лятото слънцето не залязва и винаги е ден. Като че ли времето е понятие, изпразнено от съдържание: възрастни хора излизат на среднощна разходка, а съседите ти ремонтират терасите си или слагат керемиди на покрива в малките часове на денонощието. Всеобщо опиянение сякаш е обхванало региона за един безкраен ден. Но слънцето гали с меките си лъчи и никога не се издига високо в небето, а описва окръжност над хоризонта, като го обагря с дебел пласт пастелни цветове, златисто, оранжево и понякога наситеночервено.
Летището, където си взех довиждане с любимата си, се намира в единия край на острова. Емели потегли, а аз ѝ изпратих въздушна целувка. Не исках да поглеждам назад, затова влязох в сградата на летището, като се опитах да преглътна сълзите, преди да отида на регистратурата. Поемах на пътешествие, което щеше да ме отведе до най-високата точка на Еверест, и ясно си давах сметка за предстоящите трудности и опасности. Въпреки всичко дори за момент не съжалих за решението си.
Повече информация за книгата тук.