"Митът за Янус" на Иван Райков (откъс)
В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Митът за Янус", с автор Иван Райков, предоставен от издателство "Потайниче". Илюстрациите са на Бойко Тасков.
"Митът за Янус" изследва силата на думите и техния тайнствен живот, след като бъдат изречени.
Книгата връща зрелия читател в света на приказките. Този свят е пълен с въпросите на нашия живот. Те плуват във въображението ни, теченията ги отнасят, потъват, губят се, намират ни и търсят своите отговори. Понякога отговорът оживява в думи и глас, а понякога е просто там - като илюстрация, която доизказва неизречимото.
Това е сън без предписана интерпретация. Когато се събуди, читателят ще си спомни за моретата и за думите, които остават, за паметта, за нежността, за нараняването, вината и нейните вечни завръщания, за неосъзнатото и за лъчите на слънцето, които правят всяко събуждане възможно.
Из "Митът за Янус"
Насред Янусово море роди се Янус, заедно с морето.
Родиха се и небето, майка му, баща му, вятърът и птиците.
С неговия първи плач изплува Янусовата подводница от бляскава мед, изваяна от вълни и вятър във формата на сълза. Тук неговите родители го отгледаха с любов, мисъл и думи.
Словото беше първият дар, който Янус получи от майка си и баща си. Беше величествено слово, изпълнено със звуци, песни и идеи, които отекваха надлъж в морето и носеха живот там, където нямаше нищо.
- Обичам те повече от изгрева - каза майка му и щом думите се отлепиха от нейните устни, се превърнаха в стадо делфини.
- Мисли, преди да говориш, учи, бъди силен - посъветва го баща му, а думите му потънаха към дъното, където от тях израсна коралов риф, в който рибите се криеха от лъчите на слънцето.
***
През дните на вечното лято до подводницата на Янус се носеше лодката на неговите родители.
Когато слънцето се скриеше, те сядаха в нея и с въздишка изпращаха детето си в дълбините.
Там властваше словото. Янус често долепяше нос в кръглия прозорец на подводницата и гледаше как думите живеят, растат и се променят, превръщайки се в чудни риби.
Шарени пасажи от сребърни сардини, родени от някога изречени шеги, отразяваха луната в преплетените си люспи. Хищни акули се въртяха в кръг, скрили в устите си острите смъртоносни зъби на ядните думи. Хиляди деликатни медузи развяваха след себе си ефирните мъгливи пипала на любовните думи, но най- многобройни бяха незабележимите сини миди, в които пулсираха вселените на онези - обикновените думи, с които казваме всичко.
Янус твърдеше, че медузите са любимата му гледка. Техните кротки движения бяха най-любопитни и винаги пълни с изненади.
Когато първите лъчи на слънцето потърсеха прохладата на водата, подводницата на Янус се връщаше на повърхността. Там родителите му търпеливо чакаха неговото завръщане, помагаха му да излезе и му разказваха приказки за лунната светлина и нейния живот над тъмната вода.
С времето Янус започна да разпознава изречените през деня думи в създанията, които нощем наблюдаваше от подводницата си. Така той се научи да владее словото и реши, че когато порасне, ще напълни морето си с добри и красиви риби, които никога няма да го оставят сам.
