Какво ще се случва с телата ни в бъдеще, как социалните медии преструктурират обществото и какви са новите етични залози на времето - това са само част от темите във втория том на "Теория на литературата. Новият век".

Изданието е предназначено за студенти, но и за всички, заинтригувани от проблемите на хуманитаристиката.

Статиите в "Теория на литературата. Новият век" са на проф. Евгения Панчева - преподавател по средновековна и ренесансова английска литература в СУ "Св. Климент Охридски", проф. Амелия Личева - литературен критик и преподавател в СУ "Св. Климент Охридски", и проф.д-р Миряна Янакиева от Института за литература на БАН.

Въпросът за новите медии (наричани още постмедии) в литературознанието има най-малко три възможни посоки на разглеждане: промените в самите медии и ролята им за новия статус на авторството, писането, текста, четенето, общуването, жанровете, социалната структура на обществото; обвързването им с дигиталната хуманитаристика; изравняването им със самото изкуство, с новите форми на изкуство днес.

Терминът постмедии също има три области на разбиране, които засягат различни проявления на новите медии: нови, цифрови медии, медиите от епохата на интернет и мобилните телефони; новите медии от настоящето, генериращи ефекти в обществената и социалната сфера, главно чрез социалните мрежи; новите медии, като налагащи нова комуникационна етика, което засяга всички техни форми на съществуване.

Ако се позовем на книгата "Дигиталната хуманитаристика и знанието за литературата" от Ренета Божанкова, можем да кажем, че изследванията на новите медии са насочени към различни страни на мултимодалната комуникация, към трансмедиалността (Х. Дженкинс) и интермедиалността (К. Хейлс).

Други изследователи на проблематиката разширяват този въпрос и питат какво е новото в новите медии по отношение най-вече на социалната област, защото промените, до които водят новите технологии, предполагат нови типове на комуникация (или не-комуникация) и подкопават традиционната.

В началото на ХХI в., особено след 11 септември, се заговори за "по-нов" стил на новата журналистика, който откровено и още по-силно залага на субективността и чувствата, практикувайки "емоционалната истина". Но това е една субективност, която не просто нахлува в несъзнаваното и го регистрира, а е и субективност, която зазвучава с гласовете на множеството, на аудиторията, искаща не просто да знае, но и да е част от ставащото.

Право на глас вече има всеки, мнението му е не по-малко важно от това на оторизираните да огласяват позиции и гледни точки и така постепенно аудиторията си извоюва непозната досега равнопоставеност.

Най-новата журналистика говори с гласовете на участниците, на героите от новините, тя се опитва да приобщава, да отива отвъд констатацията, че обществото е сбор от различия, и настоява всички да се чувстват участници в изграждането му, в което всеки да намери точката на уюта.

Защото все повече заживяваме в свят, в който за първи път гражданите могат да произвеждат т. нар. selfmadecontent, съдържание по техен избор и източници. Все по-чести стават зрителските телевизии, в които хората правят новините със своите камери и мобилни телефони, налагайки един изцяло нов източник на информация. Така диалогът с аудиторията се променя необратимо и прави медиите по-интерактивни. Всеки човек със съответната технология вече може да създава своите онлайн медии и да включва изображения, текст и звук за всичко, което избере.

Други форми на интерактивността включват радио и телевизионни токшоута, писма до редактора, участие на слушателите в такива програми, както и компютърно и технологично програмиране, особено при видеоигрите. Според Тери Флу световната индустрия на интерактивни игри е много голяма, неизменно нараства и това я поставя в челото на най-значимите иновации в новите медии.

Интерактивността е важна в такива онлайн видеоигри като World ofWarcraft, TheSimsOnline и Second Life. Тези игри, които са плод на "нови медии", позволяват на потребителите да установят връзки и да изпитат чувство за принадлежност, което надхвърля традиционните времеви и пространствени граници.

Подобно на книгите те могат да бъдат използвани като тип бягство или като средство да се изпълняват желания, да се покоряват нови светове. Така новите медии също създават виртуални реалности, които се превръщат във виртуални разширения на света, в който живеем. И за разлика от фикционалните светове в литературата, тук имаме по-голям контрол върху виртуалния свят, защото всичко, за което един участник може да мисли, може и да го реализира.

Цялата тази промяна води и до идеята за новото авторство. В днешно време, благодарение тъкмо на новите медии, които можем да определим като медиите на първото лице, вече всеки е автор. Автор е на животи, на репортажи за случващото се, но и на текстове, които имат претенцията да са стихотворения, разкази, романи, критика. Стотици читатели изпращат своите романи в "Амазон", убедени, че те по нищо не отстъпват на тези, които са по книжарниците и които критиката възхвалява.

Хиляди постват във "Фейсбук" своите писания по повод и без повод. Други така зарибяват читатели - като им предлагат цитати и мъдри мисли от свои бъдещи произведения и после се превръщат в автори с много последователи (в България подобен е случаят с Мария Лалева и нейната "Живот в скалите").

Във "Фейсбук" съществуват всякакви читателски групи, в които се споделят мнения за книги, които са тип преразкази и наниз от емоционални изблици, но се обявяват за критика. В "Гуд рийдс" читателите дават оценки на книгите, като често пъти сриват класиката с достатъчния според тях мотив "на мен не ми харесва", "скучно е", "тъпо е", "неправдоподобно е".

Но всички тези прояви събират десетки и стотици лайкове и все повече изместват от полето професионализма. Последното важи особено за критиката, която присъства в реномираните хартиени издания, но трудно може да се пребори с влиянието на новите медии. Постепенно това депрофесионализиране засяга и писателската сфера, защото всеки, който е написал нещо, пък било то и във вид на пост в социалните медии, вече се самоопределя като автор.

Или както отбелязва в есето си "Ла Ла хора" Дубравка Угрешич, "в днешно време демократизацията на изкуството се осъществява от дигиталната революция. Културата днес принадлежи на всички, така както всички, благодарение на дигиталната революция, имат възможност да участват в нея".

И това е процес колкото стимулиращ, толкова и отнемащ идеята за ключовата роля на експертността в това, което се прави.

Независимо дали ни харесва или не, факт е, че интерактивните нови медии позволяват на всеки човек да бъде автор, да превръща във видими своите произведения. Вече няма ограничение за това, което може да се направи с творчеството. Затова и в бъдеще все повече граници ще падат и все по-трудно ще бъде да се защитава пред масите идеята, че високото изкуство и самодейните опити са различни форми и че едното е литература, примерно, а другото - лично творчество, което би следвало да си остане лично.

Изобщо картината ще се променя. Медиите на хартия, книгите на хартия все по-неравно ще се състезават със сайтовете, блоговете, фейсбук публикациите. В тази непрекъсната борба между тях като едно от най-големите достойнства на новите форми се изтъква тяхната бързина. Те са плод на "едно кликване", "сърфиране", преодоляване на разстоянията и са абсолютно достъпни. Вече дори не компютърът, а джиесемът е достатъчен, за да се превърне човекът в надежден обитател на информационния свят.

Затова и не само писането, авторството и жанровете променят статуса си, но и цялото съвременно общество се променя под влияние на новите медии. Спокойно можем да кажем, че през двете първи десетилетия на ХХI в. новите медии промениха напълно облика на света, а и на човешкото присъствие в него. Живото общуване, издигано в култ още от античността, отстъпва все повече на общуването през скайпа, електронната поща и "Фейсбук". И ако в първите години беше сензация общуването чрез програми като "Скайп", даващи възможност за непросредствен двустранен контакт, сега все повече са важни декларативните постове във "Фейсбук", снимките в "Инстаграм", всички те под знака на личното, на себеизявата и нетърсещи конкретен получател или диалог, а разчитащи на всеки, пък бил той и случаен "приятел".

Така от епоха на връзки вървим към едно време на отделности - всеки е сам пред своя телефон или компютър и най-важната му грижа е да се себепредстави. Говорим все повече за електронни управления, електронно обучение и електронно здравеопазване (eGovernment, eLearning, eHealth).

Услугите, университетските курсове, достъпът до библиотеки и музеи, до филми и музика става и през интернет. Електронното банкиране и пазаруване, работенето от вкъщи допълнително изолират хората и задълбочават идеята за самотността на днешното човешко същество.

То все повече се затваря, подвластно е на бутони, копчета, сигнали, но е неспособно да се оправи в една реална житейска ситуация. Не случайно учените настояват върху новия вид социален аутизъм, подхранен от тържеството на новите медии. Защото за колкото по-социални се прокламират те, толкова всъщност по-антисоциално рефлектират върху индивидите.

Според един от най-интересните европейски учени в областта на философията на езика и културата в момента - Рафаеле Симоне, обществото е влязло в своята "трета фаза" (така се казва и една от книгите на Симоне - "Третата фаза. Форми на познание, които изгубваме"), в която се твърди, че не е достатъчно да отчетем колко важна и всеобхватна е информацията, но е важно да видим как се променят възприятията по отношение на въпросната информация и какъв тип поколения израстват, ако ги наблюдаваме през представите им за езика и говоренето.