- Идеята за къщите, които като Ноевия ковчег пренасят и спасяват отделни фрагменти от битието и душевността на един град, не е само моя. Преди няколко години като журналист във вестник "Сега" интервюирах един унгарски писател и режисьор. След като приключихме с официалната част на интервюто, се осмелих да му призная с половин уста, че и аз имам малък опит с книгите - издирвам историите на старите столични сгради и сглобявам житейския пъзел на обитателите им - най-вече хора, оставили някаква ярка следа след себе си.

Приятно изненадан, той ми разказа, че преди години имал същата идея. Искал да филмира забележителната история на една унгарска фамилия, като я разкаже чрез случващото се зад стените на стария им дом, една от знаковите сгради на Будапеща. И най-вече през очите на един ням свидетел - стар стогодишен плъх, който вместо да си седи в мазето, наблюдава внимателно и отговорно случващото се в голямата стара къща. За жалост по идеологически причини тази лента не успяла да види бял свят.

Обликът на един град - модернистичен или обвеян с романтиката на отминали времена, се формира от неговите улици, къщи и постройки. София си няма сгради на по няколко века като другите европейски столици, най-старите й постройки са свидетели на историческите превратности от края на 19-и и от началото на барутния 20-и век. Но зад прозорците им са решавани и изстрадани съдбините на цяла България.

Повечето от героите на тази книга са политици от голям калибър, ярки творци от различни области на изкуството и културата, много от тях - непокорни, опърничави хора, наказани от новите повелители да мъкнат до гроб разпятието на Христа.

С тази книга исках да извикам за нов живот техните истории, да ги доразкажа в чисто човешки аспект - с достойнствата и слабостите им, да ги погледна през очите на техните родственици и съвременници. За да събереш нечии разпилени спомени, понякога леко замъглени от времето, се иска не само изследователско търпение, но и отговорност към фактите. В документалната проза няма мистификации, няма измислици, житейските истории са доразказани през архивните фондове, през мемоари и дневници. Те са и моят опит за съхранение на част от общата ни памет - някъде славна, другаде - срамна, но нашата си, без нея сме никои.

- "Забравените самотници" е първият разказ, който сложих във все още празната папка на тази книга. Така начело на редицата от самотници застанаха по една случайност блестящият майстор на словото Константин Константинов и неговата сестра - незаслужено забравената художничка Донка Константинова. В онзи момент все още не знаех, че мотивът за самотата ще си прокара пъртина през все още ненаписаните от мен страници.

Самотата на всеки от героите на тази книга е различна, особена. За едни тя е физическа - заради чепатия им характер, за други е духовна. За някои отшелничеството е личен избор, за други - обществено наказание заради "неправилното" им мислене.

Животът на много от тях е прекършен, талантът им е опропастен, това ги умълчава, спират да творят като стария кюстендилски рисувач Кирил Цонев. След дълго скитане из чуждите земи той се завръща у нас, но новата власт го нарочва за проводник на западното изкуство. Над картините му увисва забрана, никой не смее да ги купува, а той, вместо да изкарва хляба си с рисуване, през последното десетилетие на живота си почиства семейни икони. Изгонен от преподавателското си място в Художествената академия, Кирил Цонев гасне в ужасяваща мизерия в квартирата си на ул. "Славянска" №18.

Днес вече никой не помни и не знае, че на този адрес е мъждукало последното десетилетие от живота на един голям художник, украсил с монументалните си фрески сградите на мексиканската столица заедно със знаменитата тройка Хосе Ороско, Давид Сикейрос и Хосе Ривейра.

Покрай драматичните политически събития Георги Железаров, летописецът на София с четка, също избира самотата. Забравен от всички, рисува до края на живота си само за себе си. Едва след неговата смърт творбите му са подредени в изложба, но художникът, уловил в рисунките си образа на променящата се и разрастваща се столица, и до днес е недооценен и непознат.

Забравата е втората нишка, съшила в едно цяло историите на тая книга. А както казва в ненадминатия си роман "Път през годините" писателят Константин Константинов, паметта е най-голямата ни утеха в краткия ни земен път.

- Да, така е. Много от дарените на държавата имоти са съсипани от общата ни безотговорност и апатия. Десетилетия наред на старата кооперация на ъгъла на улиците "Иван Шишман" и "Хан Крум" нямаше дори знак, че в един от апартаментите й на втория етаж се е изнизал в тишина и съзерцание животът на двамата сърдечни самотници, брат и сестра, че зад прозорците на този дом са се родени много съкровени творби с багри и слово.

Паметната плоча се появи малко преди тази книга да излезе от печатницата, благодарение на усилията на една неправителствена организация. Но пък дарителската воля на двамата Константинови вече близо половин век остава неизпълнена.

След смъртта на писателя неговата сестра завещава жилището с волята в него да се подреди малка музейна сбирка. В архивните фондове на много от героите на тази книга има и други такива дарения от годините на социализма. Благородният жест на дарителите е загърбен безотговорно, та и до днес.

Имуществото им въпреки статута си на културна ценност тъне в разруха. Като дома на забравения писател Гьончо Белев на ул. "Светослав Тертер" №19. Тази сграда е напът да изчезне от административната и културна карта на града. А в културната реалност тя май и никога не се е вписвала истински. Въпреки че самата Людмила Живкова изпраща благодарствено писмо на Любица Белчева за щедрия й жест към Комитета за изкуство и култура.

- Невинаги, пък и не бива. Част от тези домове имат нови собственици, знаците от миналото в тях са заличени, стъпките на предишните им обитатели са отдавна заглъхнали. Няма как животът в един дом да замръзне в една точка на времето, освен ако този миг не е уловен върху някоя стара снимка, извадена от семейния албум. Или тая снимка не изскочи изненадващо за мен сред описите на архивните единици. Така, докато разглеждах архивите на бившия министър-председател и политически водач Никола Мушанов, с радост открих една фотография на съпругата му Радка.

Никъде до този момент не се бях натъквала на нейна снимка. Лицето на жената не се вижда добре заради прелитащите пред нея гълъби, но за мен тази снимка си остава находка. Не по-малко ценни са ми и срещите с родствениците. За някакъв отрязък от времето и аз самата сякаш ставам част от семейството, допуснало ме до себе си.

- Като всеки жив организъм, градът непрекъснато се променя. Когато доктор Кръстьо Кръстев купува хубавата си къща на ул. "Аспарух", София свършва някъде там с един огромен изкоп, след който ловджиите гърмят по яребици и зайци из огромната пустош.

Дори в началото на XX век из улица "Хан Крум" все още пасат овце. Преди войните София е едно провинциално градче с граждани шопи, градче, забързано да се сдобие с европейския си облик. През 30-те години в една от своите тетрадки сладкодумният фолклорист Петър Динеков разказва, че Софийското поле бързо се залива с нови къщи и сгради, с нови предградия и квартали - от Захарната фабрика до Слатина, от Витоша до Искъра. Ако се опитате да ги обходите, няма да ви стигнат няколко дни, пише в записките си младият Динеков.

И се пита: Где е сега Иречек да види докъде стига онова мръсно шопско село, което той толкова много и понякога твърде духовито иронизирал. Но пък в покрайнините му калта си е същата, улиците са все така без канализация, без бордюри, по които човек да стъпи. Затова пък центърът му е гъмжило от крещящи вестникарчета, от продавачи на цветя, от шопи с потури, а след тях и ситнещи, елегантни дами и мъже с широкополи чуждоземски шапки...

Само едно десетилетие по-късно същите тези софийски улици са изровени от бомби. На една от снимките в семейния архив на ненадминатия ни граматик Любомир Андрейчин младият учен крачи сред руините на един съсипан град, стиснал здраво ръката на своя малък син. Докато надничаш в миналото, по-лесно си даваш сметка, че това, което се е случило преди теб, не е било толкова отдавна, щом има още хора, които го помнят и разказват. Това се отнася както за политическите репресии и убийства, така и за романтиката на една изчезваща душевност и атмосфера...

Така по-лесно осъзнаваш някои прости неща като това, че нашето днес е утрешното вчера.

- За жалост тази загуба е необратима. Виждаме как сгради, които са част от историческата ни памет, само за една нощ потъват в пламъци. Или следват съдбата на Мушановия дом от малката улица "Московска".

Преди 15-ина години една архитектурна и историческа ценност твърде лесно отстъпи мястото си на шестетажна стъклена постройка с пришита към нея "напълно запазена фасада". В държавния архив се пази завещанието на политика. След загубата на своята Радка той дарява първия етаж на общия им дом на Демократическата партия, на която е посветил целия си живот.

Другата част остава на братовите дъщери на непрежалимата си съпруга. Старият демократ издъхва в подземията на Държавна сигурност на улица "Московска" №5. Реабилитацията му идва много години по-късно, но за хубавата му двуетажна къща няма такава.