"Къщата с голямото сърце" – драматизмът зад стените на дома на д-р Кръстев
В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Забравените самотници" с автор Искра Ценкова, предоставен от издателство "Авлига".
"Забравените самотници" е третата книга от поредицата Непознати софийски истории на ИК "Авлига" с автор журналистката Искра Ценкова. Както и в първите си две книги ("Спомени зад оградата" и "Между кръста и петолъчката"), авторката ни повежда из улиците на стара София, спира се пред портите на известни българи - политици, общественици, артисти, като одухотворява домовете им с трогателните им истории. Това вълнуващото пътешествие из безвъзвратно отминалата действителност разбулва и част от тайните на бързо променящия се столичен град. От тях ще научите: Кой прибира в дома си сърцето на убития Алеко Константинов? Какво крие в мрачната си софийска квартира поетът Теодор Траянов? Защо швейцарският архитект Хайнрих Майер се заканва да съди академиците ни? Къде гасне в самота и мизерия обвинения във формализъм художник Кирил Цонев? Защо дъщерята на червения вожд Вълко Червенков разговаря с родителите си само на руски? Къде е сътворена музиката на най-хубавите български филми? Как Мара Белчева става жертва на измама на строителен предприемач?
Домът и животът на всеки от героите на тази книга е малко късче от пъстрата историческа мозайка на столицата, която авторката неуморно подрежда.
Искра Ценкова е журналист с дългогодишна практика във вестниците "Труд", "Сега", "Новинар", сп. "Тема" и др. Тя е носител на много журналистически награди, сред тях и наградата на Съюза на издателите "Черноризец Храбър" за репортаж (2011), национален победител в Конкурса на ЕС в областта на здравеопазването (2010).
Из "Забравените самотници"
Къщата с голямото сърце. Ул. "Хан Аспарух" № 67
В края на всяко лято Офелия, дъщерята на един от най-ерудираните и до днес българи, правела от лъскавите дренки, узрелите в двора им, чудни компоти - ароматни, тръпчиво-сладки, кървавочервени... Този времеви отрязък е част от най-свидните детски спомени на Румен Шивачев - поет и литературен историк, правнук на д-р Кръстев, литературният критик, основал кръга "Мисъл" и едноименното списание на българската интелигенция.
Дренките на кичестия дрян в двора на доктор Кръстевата къща били сочни и едри като маслини, а под сянката му разгорещено чоплели литературни въпроси четиримата големи - д-р Кръстев, Пею Яворов, Пенчо Славейков и П. Ю. Тодоров - братът на Яворовата Мина. Точно под тоя дрян през есента на 1914 г. Яворов произнася последните си думи малко преди да отнеме живота си сам. Тази част от забележителната история на стогодишната къща е известна. Малцина обаче знаят една от многобройните й тайни: Близо три десетилетия зад стените на доктор Кръстевата къща се пази огромното сърце на Щастливеца.
"В детството ми и докато живеех на ул. "Хан Аспарух", този дрян беше много плодовит. От стаята ми на втория етаж чувах как узрелите плодове шумолят между листата и удрят звучно стария плочник. Дренкопадът започваше в началото на юли и продължаваше до средата на септември.", спомня си днес правнукът на литературния критик.
Няколко десетилетия от живота на Румен превалят в същата, вторачена във Витоша югоизточна стая, в която д-р Кръстев и талантливите му съмишленици разбутват и изместват със замах традиционните литературни хоризонти.
Пленителната гледка от прозореца на философа към целия Курубаглар (Сухи лозя), та чак до стария Славейков орех, днес е затулена от бетонови сгради. Друга е и столетницата, пред чиито порти много от прохождащите писатели мачкат трескаво в потните си ръце ръкописи. На фасадата й днес виси надпис: механа.
***
В края на XIX век калните софийски улички притихват още преди да мръкне и заспиват с крякането на жабите от многобройните гьолове. Градът свършва внезапно при улица "Патриарх Евтимий" с един дълбок изкоп на юг, след който започват веднага бостаните на софиянци, а из голите полета пасат стада овце. Гърмежите от пушките на наклякалите из безкрайната пустош ловци на зайци и пъдпъдъци стряскат околните дребни къщурки. А над тях надига самотно стряха най-личната къща в тая част на града - доктор Кръстевият дом.
Д-р Кръстю Кръстев, ученикът на германския професор психолог и философ Вилхелм Вунд, пристига в столицата със семейството си от Казанлък в началото на 90-те години. Само за две лета току-що завършилият в Лайпциг учен е успял да измъкне нагоре Казанлъшкото педагогическо училище. И да спечели завинаги сърцето на 16-годишната учителка по химия - миловидната Рада Хаджиниколова.
Първото си убежище в столицата младото семейство намира на ул. "Аксаков" в края на 1891 г. Там след първородния син Константин се ражда и най-лелеяната професорска рожба - новаторското списание "Мисъл", истинско събитие на литературния хоризонт. Цялото докторско домочадие бабува над появата на всяка книжка. За да закрепят кориците им, сами варят лепилото - от животински кости, рога и кожа. А натрапливата миризма на туткал се измъква от казана и пълзи на воля из улицата. Тоя специфичен мирис е само повод все още никому неизвестният Пенчо Славейков да се промъкне в дома на критика и да "залепне" за своя кумир. Това разказва в края на живота си Радка Кръстева, вдовицата на философа, пред Христо Бързицов, известен столичен журналист от началото на миналия век.
Пак според спомените на Радка вторият им софийски адрес е на ул. "Дякон Игнатий". По това време Офелия (бабата на Румен Шивачев) е на път да се появи на бял свят. Бързо разрастващото се семейство търси временен приют в обезлюдената къщурка на държавника Петко Каравелов - срещу Градската градина. Като върл противник на режима на Стамболов, Петко Каравелов лежи в Черната джамия с обвинение, че е замесен в убийството на финансовия министър Христо Белчев. А енергичната Екатерина Каравелова се е оттеглила в Русе заедно с двете им деца и ги изхранва като учителка.
Скоро младият философ ще подсигури на домочадието си собствен покрив. В края на 1892 г. той купува най-личната къща на ул. "Аспарух" - с нацъфтелия калдъръмен двор, с младия кичест дрян отпред. Възрожденският дом е вдигнат десет години преди д-р Кръстев да се сдобие с него и да го превърне в редакция на списанието.
Още първата книжка на "Мисъл" лансира непознати имена. Никому неизвестният Пенчо Славейков надига глава редом до качения на пиедестал класик Фридрих Шилер. Изданието привлича не само изгряващи звезди, но и вече признати писатели като Георги П. Стаматов, Стоян Михайловски, Алеко Константинов С първите си броеве се домогва и до перото на стария Вазов. Авторът на "Под игото" обаче скоро ще влезе в естетически сблъсък с младоците, за които той все още живурка в "опълченската епоха". Словесният дуел се вихри из всички възможни бойни полета. Към съзаклятническите сбирки през дъсчения стобор често се промъква и комшията Тодор Влайков. Двете къщи са опрели дворове, а прозорците им се гледат през тарабите. Кръстев и Влайков са не само съседи, те са и приятели, и съученици от единствената за времето си софийска мъжка гимназия. Щом Тошо затропа с бастун, Кръстев намества златното си пенсе и се показва на дървения балкон. Тошо да идва бързо, чакат го!
Столичният инспектор Влайков създава в дома си списание "Демократически преглед", а докторската къща приютява редакцията на "Мисъл". Зад стените й кипи усилен труд, скърцат писалки и се подлепват колети с поредния брой - още топъл, с мирис на печатарско мастило За по-евтино "Мисъл" се печати в Тутракан, после се връща в столицата и всички се включват в експедицията. За тези златни години за доктор Кръстевата къща съвременници на критика разказват как след края на работния си ден в Народната библиотека Пенчо Славейков припряно куцукал към "Аспарух"- лете често с голяма диня под мишница. Бързал, нали е и главен, и постоянен сътрудник на "Мисъл". Яворов пък се шмугвал плахо в двора, а при появата на външни хора гледал да се измъкне незабележим от къщата. Петко, най-редовният посетител, бутал разрошен и замислен портата, а сухата му фигура се плъзвала като сянка през ухайния двор. Без значение от часа, Радка повеждала с приветлива усмивка новопристигналия към редакционния кабинет на критика.
"Из цялата стая грамади книги. Кушетката също е затрупана с купища книги, както и писалищната му маса." - възкликва младият Кирил Христов при първото си надникване в докторския кабинет на втория етаж. Дошъл е на крака при учителя си по философия от гимназията, за да му покаже стиховете си. Малко след това Христов ще въведе в професорската обител и своя приятел Алеко Константинов - по молба и идея на учителя си. В тоя момент само Съдбата си знае, че много скоро замлъкналото сърце на Щастливеца ще застине задълго в библиотечния шкаф на докторския кабинет. И ще остане там над десетилетие след внезапната смърт на критика през 1919 г.
Когато разбира, че авторът на "До Чикаго и назад" често пие надвечер бира с Кирил Христов във фабриката на Прошек, д-р Кръстев възлага важна мисия на ученика си - да убеди приятеля си да тръгнат заедно за приказния Неапол. Така задушаваният от дребнотемия фейлетонист ще освежи емоциите си и ще се върне с нов пътепис. Идеологът на "Мисъл" е готов дори да финансира със солидна сума благородния си замисъл.
Алеко е поласкан от предложението, готов е за път, но един съдебен процес го спира. Близките му за пръв път са го зачели като адвокат, възложили са му дело, а той не може да го откаже. Въпрос на дълг и чест! За да го кандърдиса, Кръстев кани в дома си и Тошо за подкрепа. Планът обаче е неуспешен. След известно отлагане Кирил Христов поема сам към Италия. Четири месеца по-късно злокобната вест за смъртта на приятеля му го застига в Неапол. Връхлита го с едно писмо на учителя му по философия:
"13.V. 97. Вторник. Пазарджик.
Дойдох в П(азарджик), за да видя кървавия труп на Алека. Разбирате ли какво Ви казвам: трупът на Алека. Пътувал с Такева, на 11-и вечерта, в 9 ч., около 9-10 км. От Паз(арджик), един залп, от 4-5 разкрача, изгърмява и ударва само Алека - в сърцето. Злодейският куршум е знаял, че там го най-много болеше и че там беше най-уязвим."
Алеко е убит по случайност при неуспешен атентат, докато е придружавал съпартиеца си - депутата Михаил Такев. След аутопсията д-р Кръстев измолва стъкленицата с прободеното сърце на писателя и я поставя на библиотечния шкаф в дома си като безценна реликва със запазено място сред скъпоценните книги, изписвани зад граница.
"Баща ми разказваше, че като дете не смеел да влиза в една от стаите, защото там стояла стъкленица с едно много голямо сърце, което го плашело. В началото на 30-те години, той е бил пет-шест годишен. Вероятно в тия години, до смъртта на Радка през 1935 г., стъкленицата е предадена от семейството в новооткрития музей", разказва Румен Шивачев.
***
До 1907 г. (тогава списание "Мисъл" спира да излиза), пък и през по-голямата част от столетната си история, къщата на ул. "Аспарух" № 67 гъмжи от народ. Кирил Христов обитавал таванска стаички над кухнята и трапезарията, а зад една стена живеел известният за времето си д-р Никола Червениванов, съученик и приятел на домакина.
Съвършено различни по темперамент и светоглед, д-р Кръстев и младата му съпруга трудно теглят в една посока семейния хомот. Общият им път е трънлив, криволичи през страсти, през съсипваща ревност и мъжки прегрешения. Радка е рожба на патриархалния морал, а мъжът, в чиито обятия е хвърлила сърцето си, е увлечен по западната естетика и философия, свободолюбив е, своенравен - човек на новото време, с напредничав мироглед.
Искрата между тях пламва на сцената на едно от театралните представления, организирани в казанлъшката гимназия от младия Кръстев. Там той е училищен директор, а тя - едва 16-годишна, твърде млада, неопитна дори като учителка. Светлоок, винаги елегантен и високоерудиран, немският възпитаник много скоро след брака им засипва младата си съпруга с упреци и изисквания. Брачното им ложе се тресе от съмнения: "Изстинала Радке, аз не искам ти да бъдеш отделена с една пропаст от мен" - кори я критикът в едно от писмата си през 1895 г. Упреква я, че е останала завързана за еснафските нрави, вместо да израсне до модерна съпруга, истинска европейка... Кръстев иска тя да му разреши да се среща не само с брадати и мустакати интелектуалци, а и със засукани начетени дами. За да не се вайка Радка, че той има и други жени, в едно от писмата си той я приканва и тя да полети, да се радва на живота, да намери щастието вън от семейната клетка. Радка обаче остава до края на своя живот вярна на разбитото си сърце.
Семейният им живот е катастрофа. Усамотяват се в различни стаи. Докато критикът разлиства дебелите томове, пише статии, дращи с писалка по чужди текстове в кабинета си, тя се залисва с грижата за децата, лъска до блясък къщата, нощем пък се върти до зори сама в леглото, един етаж по-надолу Нищо не успява да смири духа на вечно търсещия европейски възпитаник, да го върже за къщата - дори двете им деца Динко (Константин) и Офелия. Радка го чака под семейния покрив, а той обикаля Германия, Франция, шета из провинцията като министерски пратеник...
Въпреки своята просветеност и одухотвореност, Радка Кръстева не успява да се откъсне от дебелата сянка на литературния критик и общественик. По време на войните тя напуска общия им дом и заедно с 19-годишната Офелия отива на фронта като милосърдна сестра. А при погрома на българите в Щип през 1911 г. изпробва силата на перото си. Репортажът й "На път за Щип" намира място в първия брой на Влайковото списание "Демократически преглед". Строгият литературен критик обаче не окрилява с похвали таланта й.
"Прадядо ми е бил твърде взискателен към своята Радка, но и никога безразличен. И не се е уморявал да й пише отвсякъде за всичко заобикалящо го, за това, което го кара да се замисли. Писмата му валят от Германия, от Виена и Скопие. По тях може да се проследи душевната драма между двамата. Рада Кръстева на свой ред описва в дневника си преживяванията си покрай прегрешението му с неговата студентка Гана Коева. В дневника й са записани само пет дати, но думите й са много люти, скандални. През 1917 г. двамата изпращат баба ми Офелия в Германия, за да не бъде свидетел на тежките им разпри.", разказва Румен Шивачев.
Гана Коева не е единственото сърдечно увлечение на литературоведа. Литературният ментор е завъртял една любовна история и по време на следването си в Лайпциг, а Радка болезнено го ревнува от миналото му. Но през драматична 1916 г. мълнията, стоварила се върху докторската къща, е опожаряваща. Светът на застаряващия критик е пред разпад - Европа е подпалена, Първата световна война е в разгара си, безпътицата и отчаянието са всемирни. А професорът е и лично засегнат, душевно разорен. Създаденият от него интелектуален и литературен кръг не съществува. Едва е преживял загубата на Пенчо Славейков през 1912 г., а трябва да се прости и с другите си съмишленици. През 1914 г. - с Яворов, а през 1916 г. и с 36-годишния Петко Ю. Тодоров. Единствено лекциите по философски дисциплини и естетика, които чете в Софийския университет, осмислят съкрушените му делници.
Макар и 50-годишен, с внушителния си леко надут европейски фасон, той покорява с лекота студентите си. Крачи тежко из мрачните коридори - среден на ръст, с изправена самоуверена походка, с буйни завити мустаци, плешиво теме и голямо изпъкнало чело. На жилетката му виси златен часовник, прикрепен към дебела златна верижка. Очилата със златна рамка му придават още по-авторитетен вид. Из университетът се носи славата му на страшилище, а залата притаява дъх, когато застава зад катедрата. Девойките са във възхита от интелекта му, повечето не биха имали нещо против да притихнат в прегръдката на ерудирания литературен критик. Една от тях обаче успява да му вземе ума. Не с външната си хубост, а с литературен казус на драмата "Змейова сватба" на Петко Ю. Тодоров. Професорът е заинтригуван, иска му се да надникне отблизо в дъното на тая загадъчна душа. Името на тази студентка е Гана Коева - най-пагубното му увлечение!
За да не бъде свидетел на караниците в къщата покрай любовната авантюра на своя баща, Офелия е изпратена в Германия. По това време тя все още не се е задомила, трупала е знания в Гренобъл, образовала се е и в Софийския университет. В Лайпциг професорската дъщеря се отдава изцяло на глада си за изкуство. Там тя си води малко дневниче и всяка вечер записва театрални и оперни представления, които е успяла да посети през деня.
В един априлски ден на 1919 г. София осъмва с вестта за смъртта на известния литературовед. Градът шушука - отровил се е. Грешка в лекарствата, вместо прахчета против безсъние, нагълтал друго. И заспал в леглото си, на няколко крачки от напъпилия дрян в двора. Всички са убедени - една от причините за самоубийството му безспорно е извънбрачното му сърдечно увлечение по неговата студентка.
Според Румен Шивачев прадядо му не е посегнал на себе си, въпреки че по онова време смъртта се е приемала за по-добрия избор. Много е вероятно причината за края му да е инсулт. Оплаквал се е от главоболие, имал е световъртежи
Десет години по-късно Радка Кръстева ще разкаже пред журналиста Христо Бързицов за последните дни и часове на съпруга си: "Почина внезапно! Една неделя отиде в Костенец, във вилата си. Каза, че ще постои десетина дена, но се върна ненадейно. Страдаше от стомах и често отиваше сред природата, смятайки че тя ще му помогне. Като се върна, отиде на лекция, сетне отиде в Борисовата градина на обичайната си разходка"
Овдовялата съпруга на д-р Кръстев остава да живее до края на дните си през 1935 г. в стаята си на първия етаж, заобиколена от спомените си. Неговият лик от различни години я гледа от всички стени на общия им дом.
Въпреки своята образованост и широките си културни интереси, дъщерята на д-р Кръстев повтаря житейския път на своята майка. До края на живота си тя остава домакиня. След женитбата си с юриста и депутат Георги Шивачев, брат на митрополит Климент Врачански, Офелия поема изцяло грижата за дома и семейството. Вместо общественичка, успешният адвокат иска да има до себе си грижовна съпруга и майка, а Офелия поема всеотдайно отредената й от съдбата роля.
"Баба ми нямаше нито един работен ден. В края на живота си живееше с 40 лева наследствена пенсия.", разказва Румен Шивачев. Едва в залеза на своя живот, 70-годишна, Офелия пише спомени за баща си. Професорският син Костадин или Динко, както го наричат в семейството, учи в Германия, но не завършва образованието си. Връща се у нас, става търговец и създава семейство. Константин Кръстев умира по същия начин като баща си, 61-годишен. "Било е събота, седнал да си почине и починал. Инфаркт!", разказва Румен Шивачев.
***
Дълги години след като д-р Кръстев напуска тоя свят, сред най-редовните посетители на аристократично подредената къща е и Михаил Кръстев, по-малкият брат на критика.
Колоритният, но слабо познат днес художник, е ученик на Ярослав Вешин, на Мърквичка и Антон Митов в Държавното рисувателно училище. Преди това обаче не успява да завърши Държавната академия за изобразителни изкуства в Берлин, въпреки че е сред отличниците й. Тежката болест и смъртта на бащата Кота Кръстев без време го връщат в България. Милчо, както го наричат неговите близки, е роден 11 години след своя брат философ. Въпреки че творческите им посоки са различни, пътищата им непрекъснато се пресичат, а през бурната 1907 г. съдбата им е като под индиго. След освиркването на Фердинанд, университетът е затворен, професорите са уволнени, много учители също губят работните си места. Точно в тоя момент критикът публикува в последната година на "Мисъл" статия срещу Фердинанд, а художникът отказва да свали широкополата си шапка по време на тържествения молебен в църквата на имения ден на царя. Било му студеноСпасението за доблестните братя идва от Светия синод. Ерудираният философ е изпратен в Скопие като директор на местната гимназия, а непокорният художник със забрана да учителства у нас, получава шанс за работа в Солун.
Идейните сбирки в професорския дом на литературните съмишленици със сигурност са допадали и на твореца с молив и бои в ръка. Докато литературната четворка нищи творческите си теми и точи перо, живописецът-портретист краде с молив одухотворените черти на Яворов и П. Ю. Тодоров. Михаил рисува с въглен и предсмъртната маска на д-р Кръстев след внезапната му смърт през пролетта на 1919 г. Художникът оставя след себе си и портрети на много творци на словото, на видни интелектуалци - Вазов, Гео Милев, Мърквичка, Елисавета Багряна, Дора Габе, Добри Немиров...
"У дома го наричахме чичо Милчо. Той е първият учител по рисуване на Борис Ангелушев и Васка Емануилова, на Вера Лукова. Бил е художник на в. "Литературен глас"( вестникът, който сближава родния културен и литературен живот с европейския б. а.). Въпреки че взима участие в национални изложби, не е бил особено пробивен и продуктивен. Посвещава живота си на преподавателската дейност в Пловдив и София. През 1922 г. поривът му за живот и изяви е съсипан от една огромна лична трагедия. Семейството губи едно от трите си деца - осемгодишната Гюргя.", разказва Румен Шивачев.
След дълги митарства из училищата най-вече между Пловдив и столицата, едва в края на живота си Михаил Кръстев се установява окончателно в София. След 1944 г. покрай дрязгите в творческия съюз той зарязва изцяло статива, оттегля се от изкуството. Усамотява се, броди по цял ден сред природата, бяга от градския шум - сред вековната тишина. През пролетта на 1956 г. при една от разходките си из Борисовата градина малкото трамвайче за Семинарията го блъска при спирка "Вишнева". Кракът му е смазан, след това ампутиран над глезена. На следващия ден портретистът умира в съня си от белодробна емболия. Отива си 77-годишен, цели 37 години след своя по-голям брат. Фактите отбелязва накратко в дневника си племенникът му Радко Шивачев, бащата на Румен.
Дарина, сестрата на двамата братя Кръстеви, си отива последна през 1965 г., на 83 години. Тя посещава често семейството на племенница си Офелия в старата къща на "Аспарух". Влиза и присяда в крайчеца на миндера, останал от времето на известния й брат. "Подредбата в къщата ни беше аристократична, с мастита мебел - скрин с мраморна плоча, кресла с лампи Мисля, че прадядо ми е изписвал мебелировката по пощата от Германия, както и купешките дрехи, носени от семейството.", разказва правнукът. Румен Шивачев дарява част от вещите на именития си прадядо на Народната библиотека, но пък запазва за себе си големия му библиотечен шкаф, на който някога е стояло огромното сърце на Щастливеца, редом до другото му безценно богатство - книгите. Функционален е, казва Румен, с големи плотове, макар и малко изкривени от времето. Правнукът пази и дисертацията от Лайпциг на известния критик, студията "Изкуство и религия", течението на списание "Мисъл", наредено някога по лавиците в коридора на родния му дом. "Някъде между 7 и 8 клас започнах да чета списанията, но нищо не разбрах. Тогава ни пълнеха главите с много измислици... Не си бях и помислил някога да ставам филолог. В замяна на това брат ми Георги Шивачев искаше да тръгне по тоя път, но съдбата го изпрати далеч от България.", разказва Румен, последният обитател на Кръстевия дом преди да бъде превърнат в механа. Въпреки статутът на къщата на двоен паметник на културата. Първото й вписване е през 1966 г., след това през 80-те години покрай Николай Вранчев, писател и преводач от старогръцки, създател на ученическата библиотека "Ралица". Вранчев намира подслон в дома на критика през 30-те години и остава в него до края на живота си (1953 г.)
Съдбата на Гана Коева, 22-годишната студентка, която дообърква с появата си д-р Кръстевия дом, също не е лека. След смъртта на д-р Кръстев тя свързва живота си с бъдещия литературен критик Иван Мешеков, по-късно автор и на няколко книги, сътрудник на "Нов път", на "Ново време", на "Златорог", "Мисъл и воля". Малко преди да се оженят тя разкрива пред бъдещия си съпруг любовното си увлечение от студентските си години и му показва страстните и лирични професорски писма, излети на един дъх, с най-изящните на света слова.
След време обаче безценната кореспонденция между двама им безследно изчезва, та и до днес. Как става това?
Животът на младото семейство не тръгва по вода. Идеалистът Мешеков се залавя здраво за книгата и перото, налага името си като критик, но още в края на 30-те години изчезва от литературния хоризонт. Безработицата и немотията следват семейството по петите. Чист и безкористен, духовен самотник, до края на дните си той все така благоговее пред името на любимия си учител и продължава да търси изчезналите писма до жената, обичана и от двамата. Мешеков си отива от тоя свят през 1970 г. Единадесет години преди това в опитите си да открие скъпите за двете семейства реликви, той търси съдействие и от Офелия, дъщерята на д-р Кръстев. По това време Гана Коева-Мешекова вече не е между живите, това отбелязва и самият Мешеков в писмото си до Офелия.
"Вие, единствената наследница на своя баща, и аз, единствен наследник на своята жена (приятелка на баща Ви) сме длъжни да издирим и намерим тия "загубени" сега техни писма, разменени между двамата, общо на брой около 250-300 (в голяма папка). Ние сме длъжни да ги подирим от наследницата на покойния Боян Пенев, в чийто архив се съхраняваха", пише с дата 5 октомври 1958 г. Иван Мешеков и приканва професорската дъщеря да заведат дело, за да се открият чрез свидетелски показания ценните не само за тях, но и за обществото ни "документи".
Румен Шивачев пази и до днес оригинала на това писмо до Офелия, написано на пишеща машина, подписано собственоръчно с мастило. По-долу Мешеков разкрива как според неговото проследяване любовната кореспонденция се е озовала в ръцете на литературния критик Боян Пенев. След като Радка хваща свидетелствата за изневяра на своя съпруг и вдига скандал до небето, професорът слага доказателствата за греховната си любов под ключ в служебното си бюро в семинара на университета. На 5 април 1919 г., когато новината за внезапната му смърт се разчува, Гана Коева обмисля трескаво как виртуозната кореспонденция да не попада в чужди ръце и да се съхрани във времето. Обръща се към проф. Боян Пенев. Още същата нощ тримата заедно с композитора Ангел Букорещлиев се промъкват тайно в университета, отключват някак си бюрото на д-р Кръстев, а Боян Пенев слага под ключ купчинката с писма в своя кабинет. Някъде през 1920 - 1921 г. папката отново се връща за малко при Гана Коева, по нейно желание. Бъдещият й съпруг Иван Мешеков трябва да знае всичко за живота й преди законното им обвързване. Той трябва да прочете писмата, които са нещо много повече от една греховна любов. После писмата отново се връщат при Боян Пенев, а по това време той все още дели един покрив с поетесата Дора Габе. Какво се случва обаче след внезапната смърт и на критика Пенев през 1927 г.? Двамата с Дора Габе вече са разделени, а професорът издъхва след рутинна операция от апендицит в ръцете на Елисавета Багряна.
Съдбата на изящната епистоларна любов на прадядо му и неговата студентка винаги е вълнувала Румен Шивачев. Според него след внезапната смърт на Боян Пенев изгубените писма отиват в ръцете на проф. Борис Йоцов. Двамата с Пенев делят един кабинет в университета. След 9 септември като министър на просвещението в правителството на Иван Багрянов, проф. Йоцов е сред арестуваните и осъдените на смърт от Народния съд интелектуалци. Присъдата е изпълнена на 1 февруари 1945 г. По какъв път поема оттук нататък издирваната любовна кореспонденция, не е известно и до днес. Едно обаче е сигурно: тя никога повече не се връща в доктор Кръстевата къща.
"Според Мешеков и някои изследователи писмата между прадядо ми и Гана Коева са над 300, но според мен са около 200. Изчезват след смъртта на проф. Йоцов? Кой ги прибира? Мешеков настоява заедно с баба ми Офелия да заведат дело, да изискат архива на университета, но по това време тя гони своите 70 години. Няма сили да се занимава с дела. В началото на 1992 г. на тържественото отбелязване на 100-годишнината на Иван Мешеков, имах възможността да разговарям със сина на Иван Мешеков - Любен Мешеков, химик, тогава над 70-годишен. Каза ми само: "Търсете ги при наследниците на литературния критик Симеон Султанов.", разказва Румен Шивачев.
Съществува обаче и друга версия за съдбата на виртуозната кореспонденция. Действието й също така се развива зад университетските стени. Представя ни я проф. Антония Велкова - Гайдаржиева в свое интервю за "Литературен вестник", бр., 15, 2020 г. Един от участниците в нея е уважаваният проф. Светозар Игов, а описваните събития трябва да са от края на 60-те години, когато Мешеков е в края на жизнения си път, а Игов все още е млад и зелен учен. Публикуваното по-долу е с изричното разрешение на проф. Гайдаржиева.
"Въпросните писма, събрани в картонена кутия за обувки, опакована с ластик, старият критик Мешеков предава на Светлозар Игов, който от своя страна ги задържа за няколко дни. Винаги, когато ми разказва този епизод, Игов не скрива смайването си от интимно-лирическата изповедност и живост на стила на иначе тежкия философ критик. Но не по-малко младият литературовед тогава е изумен от факта, че Мешеков му предоставя тези писма, съкровена част от архива на фамилията. Но като литературен изследовател Св. Игов никога не се е вторачвал в житейски подробности, в пикантерийни сюжети от животописите на авторите, с които се занимава, дори е принципно негативен спрямо ровенето в семейни архиви. И ето че Игов връща Кръстевата кореспонденция до любимата му Гана на нейния съпруг - Иван Мешеков."
Ако това е така, защо наследникът на левия критик Мешеков не е наясно с този факт? И защо самият Мешеков ще иска от дъщерята на д-р Кръстев да водят дела за издирване на изчезналото епистоларно богатство? Може би един ден и тая история ще се разнищи.