Стоян посегна към купата с орехи, взе един и го притисна между дланите си. Черупката изпука тихо, но не се отвори. Стоян хвана ореха с два пръста и го поднесе по-близо до очите си, втренчи се, като че разчиташе съдбата си по кафявите вдлъбвания, после изведнъж изгуби интерес и го върна при останалите. Побутна купата с орехи към чинията със сушени сливи в края на масата. Затвори кутията с постни лозови сарми, донесени от дъщеря му, и я прибра в хладилника. Не обичаше постни сарми, никога не ги беше слагал в устата си на Бъдни вечер. Преди години, когато около масата се подреждаше цялото семейство, тихомълком ги беше премествал в чинията на някой друг. Виж, бобът винаги му се беше услаждал. Сега взе ометената чиния от боба и я пъхна в миялната. Вътре имаше още само две съдини. Откакто жена му на стари години го напусна заради онзи дългия и се изнесе от къщи, Стоян пускаше миялната на два-три дни. Бавно се пълни цяла машина от сам човек. Понякога му дожаляваше за празния й търбух, който трябваше дълго да чака, докато из вътрешността му забълбукат живителните сокове на миялния препарат.

Свършил цялата кухненска работа, Стоян понечи да се премести в спалнята, но очите му се спряха върху стола, където по-рано беше оставил съдържанието на пощенската си кутия. Не беше я отварял към седмица и се беше напълнила с ненужни и омразни хартийки. Към ненужните спадаха рекламни листовки, към омразните - сметките за тока и за телефона. Стоян отдели едните от другите и в ръката му се озова пощенски плик, който не знаеше къде да причисли. На мястото на подателя с големи букви беше написано ПАУЛИ в този миг очите му се премрежиха, но и без да чете нататък, съществото му разбра, че името на подателя продължава така: НА КАРАВАСИЛЕВА. Паулина Каравасилева! Писмо от нея!

Нещо като гърч мина през тялото на Стоян, последвано от топла вълна, от която дланите му се овлажниха, по челото избиха червени петна, сърцето му забрави къде е обичайното място за едно сърце и хукна като изоглавено из останалите органи, а стъклата на очилата му се изпотиха още повече. Треперещите му пръсти отвориха плика по-бавно, отколкото му се искаше. Извади картичка. Истинска, хартиена, с режещи до кръв ръбчета, не като онези с розовобузестите мераклии с червени шапки и полуголи снежанки, които си разменяше по всички електронни канали с бившите си колеги, споделяйки с тях надежда, че владееш ли най-новата техника, забавяш старостта. На предната страна на картичката имаше две еленчета, които дърпаха празна шейна през безкрайно снежно поле. На главите на еленчетата проблясваха светлинки, като при различен наклон на картичката надделяваше ту червената, ту жълтата, ту синята. Отзад нямаше нищо. Нито една драскулка дори. Стоян огледа картичката още веднъж отвсякъде, после с колебливи движения я закрепи между орехите и сушените сливи.

Внезапно като че пружина отскочи в него, Стоян се извърна към вратата и се спусна към спалнята, прекатурвайки в устрема си един стол, който вирна безпомощно трите си крака във въздуха. Четвъртият се беше счупил. Стоян забеляза с крайчето на окото си стола, някъде в главата му премина мисълта, че отдавна трябваше да го занесе на дърводелец, ама така става, като все отлага, след това се появи следващата мисъл, която гласеше, че той винаги всичко е отлагал, сега за един стол ли ще кахъри, после и двете мисли изчезнаха Не беше време да се мисли, а да се действа.

Стоян застана до прозореца на спалнята и взе бинокъла от перваза.

* * *

Бинокълът стоеше там, откакто Стоян го купи преди почти година, когато откри, че в кооперацията срещу него живее Паулина Каравасилева.

Той пък се беше нанесъл в кооперацията срещу Паулина Каравасилева няколко месеца по-рано. Когато жена му на стари години го напусна и се изнесе с онзи дългия, дъщеря му предприе серия от покупко-продажби и размени на недвижимо имущество, докато най-сетне се снабди с малкия апартамент в старата кооперация в центъра на града. Сега ти, пък един ден аз, беше казала тя на баща си. Стоян схвана, че "един ден" означава, когато умре, но на мига изгони мисълта, както сега тази за падналия стол. Беше майстор в това да се съсредоточава върху най-важното. А в момента най-важното беше, че макар и останал сам, животът му се услажда, и има доста неща, от които не би се отказал.

Един ден, един друг ден, все още не този, за който спомена дъщеря му, животът на Стоян пое в неподозирана посока. Ако се държи на точността, беше нощ, електронният часовник в стаята му светеше 22 делено на 22, часът, в който обикновено си лягаше. Само че в онази нощ преди да се изпъне в леглото, направи случайна крачка към прозореца. В същия миг долу в ниското на партерния етаж в отсрещната кооперация светна прозорец. Една сянка бавно и сякаш мъчително се премести зад завесата, На жена е, каза си Стоян. Няколко минути по-късно осветлението в стаята угасна, близо до прозореца се включи екран, на чиято светлина се очерта профил на женска глава с прибрана високо коса. Стоян я погледа-погледа, пък си легна. Но на следващата вечер отново в 22:22 беше на прозореца. Не чака дълго. Прозорецът светна, сянката бавно пресече няколко пъти стаята, после горното осветление угасна, останаха само екранът до прозореца и женският профил с прибрана нагоре коса. Същото се повтори и на третия ден, и на четвъртия, и Стоян си купи бинокъла. Отначало денем оглеждаше с него вътрешния двор между двете сгради.

Пространството беше оставено да пустее, в средата му имаше счупена детска люлка, захваната горе само от едната страна, която при силен вятър тихо замяукваше като свито под кола коте. Някогашната градина беше обрасла с бурени, пролетта в единия й край за кратко в бяло грейна хилава сливка, лятото тук-таме като на инат сред тъмнозеленото надигнаха глави няколко цветчета, в късна есен вътрешният двор стана кафяв, а зимата почти черен. В двора нямаше нищо за оглеждане с бинокъл, но затова пък на партерния етаж в отсрещната кооперация светлинният спектакъл се разиграваше всяка вечер. Апартаментът притежаваше балкон, който беше така ниско, сякаш се сливаше с растителността от двора, и който явно никой вече не използваше. Макар че ги нямаше превзелите ниските етажи решетки, апартаментът не представляваше интерес дори и за крадците, отвсякъде липсваха знаци за живот. Липсваха мушката през лятото, липсваха изнесени на студено продукти през зимата. Само от време на време някой просваше на тънкото въженце, които минаваше от единия до другия край на балкона, светлосиня хавлиена кърпа, върху която с по-тъмно синьо се очертаваше кораб.

Това беше цялата информация, с която разполагаше Стоян за сянката от партера. Твърде много хиксове и твърде малко известни, за да сглоби фактите в биография. Коя беше тази жена? Защо през деня от прозорците не идваха никакви сигнали за живот? Защо никога не се виждаше кой и кога простира кърпата с кораба? Защо? Защо? Въпросите безпомощно се щураха из главата му и отникъде не излизаше отговор. Въпреки това или точно заради неизвестността Стоян превърна наблюдението на светлините и сенките в отсрещния прозорец в ритуал преди лягане.

Веднъж се престраши и през деня отиде до входа на отсрещната кооперация, огледа табелките на звънеца, на пощенската кутия и на вратата. Паулина Каравасилева пишеше и на трите места. Толкова. От друга страна името стоеше така величествено, че всяка добавка отпред като например "д-р", "инж.", "арх." или "адвокат" щеше да бъде излишна. Паулина Каравасилева със сигурност беше висока, едра жена с горда осанка, до която той, дребничкият и слаб Стоян, дето жена му го напусна на стари години заради онзи дългия, би стоял, ако не смешно, то напълно нелепо. Дори и имената им не си подхождаха, защото можеше ли човек да се сети за нещо по-обикновено от Стоян Петров? Малко по-добре от Иван Иванов, но утешението си беше изсмукано от пръстите. Добре, имаше едно разкикерено "я" в средата, но и то не беше достатъчно обемно, за да изпълни пространството така, както го изпълваше името Паулина Каравасилева.

Зрънцето конкретност за кратко извади Стоян от равновесие, но не го спря при наблюдението с бинокъла. Какво ли прави там отсреща Паулина?, питаше се той, като пропускаше Каравасилева, което вече беше крачка към интимността. Стоян беше установил, че прозорецът светва малко след 22:22 и остава така докъм 2 сутринта. Много велики хора са работили през нощта, казваше си той. Писали са, чели са Не можеше да се сети кои точно велики хора са работили нощем, но със сигурност е имало много такива, нямаше нужда сега да се спъва в тези незначителни подробности. С времето у него все повече се настаняваше идеята, че Паулина се занимава с нещо, свързано с точните науки. Най-вероятно учителка по математика, бивша учителка по математика, която обича учениците си и им дава уроци безплатно нощем, защото децата стоят нощем пред компютрите си.

Нищо не водеше към този извод, но Стоян усещаше със сърцето си, че няма как да е другояче. Бившият служител във водеща счетоводна кантора Стоян Петров трепетно искаше да открие в Паулина Каравасилева сродна душа. И откри. Беше сигурен, че и двамата обичат числата, и двамата усещат радостна тръпка при търсенето на неизвестното в дълги уравнения, и двамата знаят, че всички сложни неща в живота могат да бъдат сведени до четири прости операции: събиране, изваждане, умножение, деление Миналото й не го интересуваше, без тя да го моли, той й беше простил всички флиртове на работното място, всички предишни мъже, всички разходки по пълнолуние, всички целувки над чаши с шампанско, за бъдещето предпочиташе да не мисли, радваше се на тяхното общо "тук и сега", на кротките им срещи малко след 22:22. Имената и фигурите им не бяха от един калибър, но интересите им категорично съвпадаха и когато някога се срещнат на живо, в този миг в главата на Стоян се появи думата "офлайн", но той силово я отблъсна, ще има за какво да си говорят. Така ще е!

***

Сега тази коледна картичка с еленчетата с лампички на главите нима не беше покана за среща? Паулина беше по-смелата, тя първа подаваше ръка. Стоян се почувства поласкан, но в същото време и леко сконфузен. Не беше ли редно той да направи първата крачка? Толкова време вече я наблюдава и нищо. Обаче пък как иначе щеше да се шегува, че е царят на отлаганията, ако не беше отлагал нищо в живота си и всичко беше правил навреме?

Стоеше до прозореца с бинокъл пред очите. Часът минаваше десет и половина, отсреща прозорецът светеше, виждаха се сенки, други сенки, три или четири, но главата на Паулина с вдигнатата нагоре коса така и не се появяваше. Безпокойство пролази по кожата му. Има гости, каза си успокоително той. Все пак Бъдни вечер е. После сенките изчезнаха, но женският профил продължаваше да го няма. Към полунощ клепачите на Стоян натежаха и той си легна.

Когато се събуди, навън беше още тъмно. Седна в леглото в опит да разбере къде се намира. На синия кораб? В морето? Беше сънувал, да, това беше сън, в който се беше качил на кораб, голям тъмносин кораб сред светлосиньо море. Лежеше в шезлонг на най-горната палуба, когато видя срещу му да се движи една сянка. Много странно, движеше се странично, защото той виждаше само профила на жена с вдигната нагоре коса. Тя дойде до него и му подаде картичка, на която бяха изобразени две еленчета със светлинки на главите. "Да пийнем по чаша вино!" - предложи той. "Тук виното е кисело" - отвърна сянката. "Баба ми казваше, че от киселото вино на човек му става весело" - опита се да се пошегува той, но видя как женският профил сбърчи нос. Боже, защо ги надрънка сега тия глупости, откъде изобщо се сети за баба си? И Тук сънят му се губеше. Нещо се беше случило, нещо много приятно, но не го помнеше. Единственото, което още усещаше, бяха останки от топлина по тялото си, което сякаш по някое време се беше затресло от смях. Спомняше си обаче края на съня. Жената го беше задърпала към носа на кораба. Когато стигнаха там, тя застана пред него и разпери ръце. Вятърът развърза косите й и ги развя назад, така че той усети гъдел по лицето си. Дали от гъдела или поради нещо друго, той все се смееше. Понечи да хване сянката през кръста и да положи главата си отстрани на нейната, но установи, че е доста по-нисък от нея. Затова заподскача на място. Сега пък тя почна да се смее. Присмиваше ли му се? Че е дребен? Пред тях в морето се появи огромен леден блок

На това място се събуди. Потърка се под носа, където още усещаше гъдел. Стана и се приближи до прозореца. Отсреща другият прозорец светеше, но не личеше вътре да има хора. Още полубуден, Стоян се облече за навън. На входната врата се върна и грабна коледната червена шапка отгоре с две еленчета със светещи глави, която внукът му оня ден забрави у тях. Втурна се надолу по стълбите. Решителност беше стегнала мускулите му. Излезе на улицата, която още се гушеше в нощта, лампите още очертаваха бледи студени разкривени кръгове по неравния тротоар, околните сгради още се издигаха като мрачно начумерени исполини. Стоян тръгна вдясно, изобиколи карето от кооперации и отиде точно отсреща, където беше апартаментът на Паулина Каравасилева. Входната врата, както винаги, зееше. Взе малкото стълбище на няколко крачки, като прескачаше през две стъпала. Застана пред вратата на апартамента. Зачака. Неизвестно защо сега му се струваше, че Паулина трябва да усети, че той е отвън и да му отвори. Нали до преди малко на кораба Но понеже нищо не се случваше и вратата не се отваряше, след известно време той все пак надигна ръка и плахо почука. Не натисна звънеца, а почука. От вътрешната страна се чу суркане.

***

Паулина Каравасилева залепи око на шпионката и видя дребен слабичък мъж с червена шапка с две еленчета на главата. Кой беше този човек, защо идваше толкова рано, почти през нощта, защо не звънеше, а чукаше?, попита се тя. Лицето на мъжа ту се приближаваше към вратата, ту се отдалечаваше, от което се разкривяваше като отражение в панаирджийско огледало, така че Паулина не можеше да го види добре. Той постоя още малко, вдигна пак юмрук, за да потропа, приближи го до вратата, но се отказа. Мушна ръката си в джоба, обърна се и тръгна надолу по стълбището. Паулина посегна към шкафчето до вратата, за да вземе ключа и отвори, но погледът й спря върху сгънат на четири лист, сложен там, за да не бъде забравен. Но беше забравен. Ах!, въздъхна Паулина, която сега навърза всичко. Беше написала писмо, което беше забравила да сложи в плика заедно с картичката.

Паулина Каравасилева, известна повече като малката Линка, остави писмото и с бързи крачки отиде до прозореца към улицата. Лепкава мъгла затискаше всичко навън. Недалече от къщата в средата на платното на метър и петдесет и нещо от земята се клатушкаха светлинки: червена, синя, жълта. Малката Линка разпозна очертанията на мъжа, който преди малко едва чуто почука на вратата и след това избяга. Светлинките изведнъж отскочиха нагоре, после пак, и пак като че ли мъжът се опитваше да стигне до нещо, по-високо от него. Здрачът бавно отстъпваше на коледния ден. Светлинките угаснаха, очевидно батерията се беше изчерпала. Мъжът се обърна към кооперацията на Паулина Каравасилева и малката Линка видя, че лицето му грее в усмивка. Той беше, баба й нищо не си беше измислила, Стоян Петров съществуваше.

Малката Линка разбра, че макар да не беше прочел писмото й, Стоян знаеше всичко, което тя беше описала. Разбра също така, че в дипломната си работа трябва да добави нов раздел, а именно "Комуникация на старите хора от епохата на постсоциализма извън социалните мрежи". Паулина Каравасилева и Стоян Петров се бяха разбрали по непознат за нея канал, който използваше старомодни атрибути като бинокъл, театър на сенките и човешкото сърце. Бяха си казали всичко, от което всеки от тях имаше нужда.