Арман Гамаш намали скоростта и колата запълзя, а после спря на заснежения селски път. Тук беше, предположи той. Подкара колата между високите борове, докато не стигна до откритото място. Там паркира и остана в топлото купе, загледан в студения ден навън. В предното стъкло се блъскаха завихрени снежинки и се стопяваха. Сега валеше по-силно и видимостта се влошаваше. Той се обърна и се взря в писмото, което беше получил предния ден, оставено отворено на съседната седалка. Сложи очилата за четене и разтърка лицето си. А после прочете отново писмото. Беше нещо като покана - да дойде на това пусто място. Изключи двигателя на колата. Но не слезе.

От писмото не се долавяше кой знае каква тревожност. Беше по-скоро озадачаващо, отколкото притеснително.

Но въпреки това беше достатъчно странно, за да задейства лека аларма у него. Не чак сирена, поне не още. Но той беше нащрек. Арман Гамаш не беше плашлив по природа, но бе предпазлив. Как иначе щеше да оцелее във високите ешелони на Sûreté du Québec1? Макар че далеч не беше сигурно, че бе оцелял. Разчиташе, а и се доверяваше, както на рационалния си ум, така и на инстинктите си.

А какво му подсказваха сега?

Със сигурност му говореха, че ситуацията е странна. Но пък, помисли с усмивка, това и внуците му можеха да му го кажат. Той извади мобилния си телефон и се заслуша в сигнала за звънене - един, втори, а после набраният номер отговори.

- Salut, ma belle 2. Пристигнах - каза.

Арман и съпругата му Рен-Мари се бяха споразумели зимно време, когато вали сняг, всеки от тях да се обажда на другия, щом пристигне там, където отива.

- Как мина пътуването? Струва ми се, че в Трите бора вали все по-силно.

- Тук също. Пътуването мина леко.

- А къде си? Какво е това място, Арман?

- Малко ми е трудно да го опиша.

Но се опита.

Това, което виждаше, някога беше изпълнявало ролята на дом. След това се бе превърнало в къща. А сега бе просто сграда. Скоро нямаше да е дори това.

- Стара селска къща - каза. - Но изглежда изоставена.

- Сигурен ли си, че си на правилното място? Помниш ли, когато дойде да ме вземеш от дома на брат ми и отиде при другия ми брат? Настояваше, че съм там.

- Това беше преди години - каза той. - Всички къщи в Сент

Анжелик си приличат, а и честно казано, всичките ти сто петдесет и седем братя си приличат. Освен това той не ме харесваше и бях почти сигурен, че просто иска да се махна и да те оставя на мира.

- Можеш ли да го виниш? Ти беше сгрешил къщата. Ама че разследващ полицай.

Арман се засмя. Това беше преди няколко десетилетия точно когато започваха да излизат. Оттогава семейството ѝ беше започнало да го харесва, след като видяха колко го обичаше тя, а и което беше по-важно за тях - колко той обичаше Рен-Мари.

- На правилното място съм. Тук има още една кола.

Другият автомобил беше покрит с тънък слой сняг. Предположи, че стои там приблизително от половин час. Не повече. После очите му се обърнаха към къщата.

- Тук отдавна не живее никой.

Трябваше да мине много време, за да може една къща да западне толкова. Дотук би се стигнало, ако в продължение на години не са полагани грижи за нея. Сега къщата не беше много повече от събрани на едно място материали.

Капаците на прозорците бяха увиснали, дървеният парапет беше изгнил и се бе отчупил от полегатото стълбище. Един от прозорците на горния етаж беше закован и къщата сякаш намигаше на Арман. Сякаш знаеше нещо, което не му беше известно.

Той наклони глава настрани. Дали къщата беше леко накриво? Или въображението му ѝ придаваше вида на къщата от една от детските песнички на Оноре: Живееше един крив мъж и крачеше по кривата пътека, намери криво пени той веднъж до крива порта във селцето и купи си той крива котка, която хвана мишка крива, и заживяха заедно във кривата му къща на баира.

Това беше крива къща. И Арман Гамаш се запита дали вътре нямаше да намери крив мъж. След като каза чао на Рен-Мари, той погледна отново към другата кола в двора и регистрационната табела, на която беше отпечатан девизът на Квебек: JE ME SOUVIENS.

Когато затваряше очи като сега, се появяваха неканени образи. Толкова живи, толкова ярки, колкото в момента, когато се бе случило. И не само онзи ден миналото лято, с падащите под ъгъл жизнерадостни слънчеви лъчи, които осветяваха кръвта по ръцете му.

Виждаше всички дни. Всички нощи. Цялата кръв. Неговата собствена и на други. Хората, чийто живот беше спасил. И онези, чийто живот беше отнел. Но за да запази разсъдъка си, човечността си, равновесието си, трябваше да си спомня и прекрасните събития. Как беше открил Рен-Мари. Как се бяха родили синът и дъщеря им. А сега внуците.

Как бяха намерили пристан в Трите бора. Спокойните мигове с приятели. Радостните празненства. Бащата на негов добър приятел беше развил деменция и наскоро бе починал. В края на живота си, приблизително в про- дължение на година, вече не познаваше роднините и приятелите си. Беше любезен с всички, но с някои лицето му засияваше.

Именно те бяха любимите му хора. Познаваше ги инстинктивно и ги пазеше на сигурно място, не в ранената си глава, а в сърцето си. Паметта на сърцето е далеч по-силна от всичко, което се пази в ума. Въпросът е какво пазят хората в сърцата си? Главен инспектор Гамаш познаваше мнозина, чиито сърца бяха разядени от омраза. Той погледна към кривата къща пред себе си и се запита какъв спомен я разяждаше.

След като инстинктивно запомни регистрационния номер, Гамаш огледа двора. Беше осеян с големи могили от сняг, под който Гамаш предположи, че има ръждясали автомобили. Разглобен пикап. Стар трактор, превърнал се в желязо за скрап. И нещо, което приличаше на танк, но вероятно беше цистерна. Така се надяваше.

Гамаш сложи плетената си шапка и тъкмо щеше да сложи и ръкавиците си, когато се поколеба и отново взе писмото. Не пишеше кой знае какво. Имаше само няколко изречения в телеграфен стил. Далеч не звучаха заплашително, всъщност звучаха почти комично и наистина щяха да бъдат смешни, ако не бяха написани от мъртвец.

Писмото беше от някакъв нотариус, който молеше, едва ли не настояваше, Гамаш да се яви пред тази далечна ферма в 10:00 часа сутринта. Точно в 10. Моля. Не закъснявайте.

Гамаш беше потърсил нотариуса в регистъра на Chambres des Notaires de Québec4.

Нотариус Лоранс Мерсие.

Той беше починал от рак преди шест месеца. Но въпреки това Арман държеше писмо от него. Не беше посочен имейл или обратен адрес, но имаше телефонен номер, на който Арман се беше обадил и никой не бе отговорил. Хрумнало му беше да потърси нотариус Мерсие в базата данни на Sûreté, но се бе отказал от тази идея. Не че Гамаш беше персона нон грата в Sûreté du Québec. Или поне не точно. В момента беше временно отстранен до приключване на разследването за събитията от миналото лято, затова смяташе, че трябва добре да преценява за какви услуги моли колегите си.

Дори Жан Ги Бовоар. Неговия заместник. Неговия зет. Гамаш погледна към солидната някога къща и се усмихна. Изпита някаква близост с нея. Понякога нещата се сриваха неочаквано. И този срив не бе непременно знак за това колко ги ценяха. Той сгъна писмото и го сложи в джоба на гърдите си. Точно когато слизаше от колата, телефонът му зазвъня.

Гамаш погледна номера. Втренчи се в него. Всякакви признаци на радост бяха изчезнали от лицето му.

Смееше ли да вдигне?

Смееше ли да не вдигне?

Звъненето продължаваше, а Гамаш се взираше през предното стъкло на колата, видимостта беше влошена от обилния в момента снеговалеж, затова не виждаше добре света. Запита се дали в бъдеще, когато видеше стара селска къща или чуеше тихото потупване на снежинки, или пък помиришеше мокра вълна, в ума му щеше да изскочи сегашният момент, и ако беше така, дали щеше да е придружен от усещане за облекчение, или за ужас?

Мъжът стоеше до прозореца и напрягаше зрението си, за да види какво става навън.

Видимостта бе намалена заради скрежа по стъклото, но беше забелязал пристигането на колата и беше наблюдавал нетърпеливо как мъжът паркира, а после просто седеше. След около минута новопристигналият излезе, но не тръгна към къщата. Стоеше до колата с притиснат към ухото мобилен телефон.

Това беше първият от les invités 6.

Мъжът позна този първи гост, разбира се. Кой не би го познал? Беше го виждал достатъчно често, но само по новините. Никога на живо. И съвсем не беше толкова сигурен, че точно този гост ще дойде. Арман Гамаш. Бившият шеф на отдел "Убийства". Настоящ главен комисар на Sûreté du Québec, временно отстранен. Изпита леко вълнение. Гамаш беше нещо като знаменитост.

Човек, който едновременно се ползваше с голямо уважение и беше силно критикуван. Някои журналисти го изкарваха герой. Други - злодей. Символизираше най-лошите страни на полицейската работа. Или най-добрите. Злоупотребата с власт.

Или пък беше дързък лидер, склонен да жертва личната си репутация, а може би и не само нея, за по-висшето благо. Да направи това, което никой друг не искаше. Или не можеше. През замъгленото стъкло, през снега, той видя мъж на петдесет и осем - петдесет и девет години. Висок - минимум метър и осемдесет. И солиден. Канадката му придаваше вид на пълен човек, но кой не би изглеждал пълен с канадка. Лицето му не беше подпухнало, но изглеждаше състарено. С бръчици около очите и две дълбоки бразди, които се врязаха между веждите на Гамаш, докато мъжът го гледаше.

Не умееше да разпознава гримасите на човешките лица. Виждаше чертите, но не можеше да ги разчете. Гамаш му се стори ядосан, но изражението му може и да беше просто на съсредоточеност. Или изненада. Предположи, че може да беше дори на радост. Но се съмняваше да е така.

Снегът се беше усилил, но Гамаш не бе сложил ръкавиците си. Бяха паднали на земята при слизането му от колата. Точно по този начин повечето квебекчани губеха ръкавиците си, дори шапките си. Държаха ги в скута си в колата и забравяха за тях, когато дойдеше време да слизат. През пролетта земята се оказваше осеяна с кучешки изпражнения, червеи, но и прогизнали ръкавици и плетени шапки.

Арман Гамаш стоеше под падащия сняг, а голата му ръка беше притисната към ухото. Той стискаше телефона и слушаше. А когато дойде редът му да заговори, Гамаш сведе глава, кокалчетата му бяха побелели, защото беше стиснал апарата още по-силно или защото ръката му започваше да измръзва. После, след като се отдалечи на няколко крачки от колата, Гамаш обърна гръб на вятъра и снега и заговори.

Мъжът не чуваше какво казва, но изведнъж едно изречение улови полъха на вятъра и прекоси заснежения двор, прелетя покрай вещите, на които някой някога беше държал. И влезе в къщата. На която някой някога беше държал.

- Ще съжаляваш.

Тогава вниманието на мъжа бе привлечено от друго движение. В двора спираше друга кола.

Вторият от les invités.