Има едни емблематични думи на Фройд в книгата му "5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче" (1909). Зигмунд Фройд пише: "...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем".

Или с други думи - тук стои въпросът за нашите периодични инициации. Инициации, които се случват през целия ни живот. Те не са само в детството и порастването ни до зрели хора. Те са до края. Мисля си, че ако дори с последното си вдишване получа прозрение, и то ще е благослов.

Дори самото заглавие подсказва потребността от промяна, от изкачване, от инициация. От връщане към изначалните смисли и символи, но на едно по-високо стъпало от спиралата.

Можем ли от душевните си отпадъци да спасим околната среда и това да стане нова суровина, нов източник за светлина. Може ли човечеството да обнови духовния си потенциал и това да е ново, по-високо стъпало, инициация към ново душевно и духовно просветление. Потребността от рециклиране става нещо като "хляб наш насущний".

В тези 38 стихотворения Амелия Личева споделя своята болка, своите тревожни сънища за недостига от човечност, за загубата на хуманността в глобален план. Нейните SOS - сигнали ни изваждат от катадневната сънливост и леност на духа. От настъпилата стъписаност пред неизвестността.

Актуалността на поетическата авторова съвест е маркирана още с петте заглавия, обособяващи своеобразните семантични гнезда на стихотворството в книгата. Това са: "Задушно е", "Новата различност", "Изваян от любов, винаги нащърбен", "Крепости срещу страха" и "Утре е най-спорната категория". Мисля си, че тези пет заглавия могат да бъдат наслов и на пет философски трактата. А тук те са маркерите за поетическите инвенции на Амелия Личева - актуални, тревожни, но наред с това - приласкаващи и приютяващи. Отдавна не бях чела поетична книга, така логична и стройна в своята архитектоника и същевременно така уязвима в своята нежност и чувствителност.

Ние всички, светът в нас и около нас, се задушава от новата различност, извайваме любов, която е нащърбена, и издигаме крепости срещу страха, като не ни е гарантирано никакво "утре". Амелия Личева се изправя, безхитростна и беззащитна срещу изконните философски и екзистенциални вечни въпроси и наред с това срещу оголената реалност на ежедневието. И това е колкото крехкост, толкова и сила.

Не може да не си зададем тревожния въпрос дали това е някаква "лоша наследственост",

И аз в това проклятие на паметта съзирам привлеченост към една уитмановска космогония, на неистовия копнеж да се запази хуманността като отношение между човеците, като Амелия Личева казва "да" на живота, "да" на любовта, нежността и съпричастието.

Не може да не се отнасяме към нашия "човешки свят / със дребните му тайни, тревоги и лъжи/ привързаности, притежания" със симпатия и малко снизходителност. Фройд казва: "Нашият живот не е нищо особено, но е единственото, което притежаваме!"

Амелия Личева рисува новата различност така:

Тази нова различност е и която наричаме още "новата нормалност". Ще свикнем ли с новата нормалност, ще се научим ли да живеем по нейните закони. Човекът е много адаптивно същество. Да заложим на жилавостта, устойчивостта и на живота. Какви ще се новите човешки отношения, новата толерантност, новата хуманност. Какво ще е човечеството днес и утре. Въпроси, въпроси - клаустрофобно блъскащи се в главите ни...

Мисля, че настоящето ни е една огромна въпросителна, тегнеща над главите ни. В стихосбирката си Амелия Личева включва едно великолепно стихотворение, озаглавено "Свян". В ретроспекцията на времена, битие, чувства, където авторката реконструира епохи от старите албуми, откъдето надничат шапките на мъжете, чадърите на жените, воланите, чарлстон панталоните, бретоните, където се утаява руменината, като че ли всичко това е едно застинало музейно минало. И Амелия Личева ще постулира:

Иска ми се от висотата на моята възраст да опонирам на авторката, да я окуража, да я уверя, че ретрото е винаги модерно, че естествената руменина от свян не може да бъде заменена от козметиката на ружа. Иска ми се да вярвам, да й предам моя кураж.

Не мога подмина и това ювелирно стихотворение "Памет", което би правило чест на всяка световна поетична антология. То започва така:

И поантата на това стихотворение ще ни напомни, че нишките са тези, които ни скрепяват в този свят. Отношенията са, които ни свързват. А ние сме потопени в отношения от самото си раждане, дори и преди това. Спомням си, че в дзен коан се казва: "Какво беше лицето ти преди майка ти и баща ти да се срещнат."

Да, тези нишки-отношения, които скрепяват като че ли непипваната с ръце нежна брюкселска дантела.

Още много неща вълнуват Амелия Личева в тази стихосбирка: какъв е животът на езика - дали не затлъстява от синоними, дали клишето е основно, и се пита каква е вината на езика. Това не са самоцелни езикови обрати, а своего рода психолингвистика, която търси и размишлява за философията на езика. Дали Амелия Личева ще е съпричастна с Берлинския мемориал в памет на избитите евреи, Венеция на Вивалди и Модиляни, Лондон, който те заразява с бъдеще, или Бранденбургската врата - това не са туристически дестинации, а топоси с памет и чувства.

И накрая, още едно извисяващо ни откровение, което неистово изисква инициацията. Тук е болката от порастването. Но тук е и балсамът на омагьосващата приспивна песен в детството: