Разказите за деца, пораснали по време на война, на съветския писател Андрей Платонов (1899 - 1951), излизат отново на български, съобщи издателство "Лист".

Сборникът "В зората на мъглявата младост" включва писаната през 1928 г. повест "Съкровен човек" и още 12 истории. Сред тях са "Малкият войник" (1943 г.), "Юлска буря" (1938 г.), "Вятър орач" (1944 г.), "Желязната старица" (1941 г.), "Цвете на земята" (1945 г.), "Завръщане" (1946 г.) и едноименният разказ "В зората на мъглявата младост" (1938 г.).

За първи път тези разкази са публикувани на български език в превод на Иванка Васева преди 53 години в сборника "Вятър орач" и повече не са издавани. Сега селекцията е с обновен превод и корица от Дамян Дамянов.

Литературната кариера на непризнатия приживе гений на съветската проза Андрей Платонов започва през 1919 г. с публикането на негови стихове и репортажи в различни издания. Най-добрите си произведения - "Изкопът" и "Чевенгур", създава в периода 1927 - 1930 г., но така и не ги вижда отпечатани - те са публикувани чак през 80-те години на ХХ век, когато в СССР задухва вятърът на промяната. Тежката завеса върху името му се спуска и заради повестта "От полза", която Сталин характеризира като "разказ на агент на нашите врагове, написан с цел развенчаване на колхозното движение" и заповядва авторът и издателят му да бъдат наказани.

Заради разказа "Завръщане", включен в сборника "В зората на мъглявата младост", той е лишен от право да публикува свои произведения. Работил е само анонимно като редактор, въпреки това колегите му перо не са скривали възторга си от творбите му. Нобеловият лауреат Йосиф Бродски пише: "За езика на прозата на Андрей Платонов може с еднакъв успех да се каже, че отвежда руския език до семантична безизходица,или по-скоро - открива философията на безизходицата в самия език. Дори това да е вярно само наполовина, то е достатъчно, за да наречем Платонов един от изключителните писатели на нашето време, тъй като наличието на абсурд в граматиката е показателно не за някаква частна трагедия, а за човечеството като цяло".

Дълго вървя деветгодишната Наташа със своя по-мъничък брат Антошка от колхоз "Общ живот" за село Панютино, а пътят беше само четири километра дълъг, но светът е голям в детството Наташа ту носеше брат си на ръце, когато я погледнеше жално от умора, ту пак го сваляше на земята, за да върви със собствените си крачета, защото брат ѝ беше охранен, тежък - навършил беше вече четири години и я уморяваше.

Отстрани на широкия юлски път растеше висока ръж, склонила вече глава назад, към земята, сякаш класовете се бяха уморили от дългото лято. Наташа се вглеждаше със страх в тази ръж - дали някой няма да изскочи от гъсталака, дето сигурно живее и се спотайва...

Безоблачното небе, мъгляво и бледо от пладнешкия зной, ѝ се струваше тъжно и страшно. Тя си спомни нощта със звездите над къщата и двора, дето живееше в колхоза заедно с майка си и баща си, и реши, че нощта е по-интересна и по-хубава: нощем в колхоза пеят само добрите, кротки щурци, квакат жаби в язовирчето и сумти волът, който спи в обора - и няма нищо страшно.

Наташа хвана по-здраво Антошка за ръката и се затича с него край ръжта, за да може по-скоро да зърне къщите на село Панютина, дето живееха баба ѝ и дядо ѝ. Но братчето ѝ скоро се умори, падна в праха и заплака, а Наташа не се сети веднага да пусне ръката му, ами, без да иска, го повлачи малко по земята. След като отново взе брат си на ръце и го утеши, Наташа се изкачи с него на една височина. Тук ръжта беше ниска, защото земята беше слаба, и се виждаше надалеч как по повърхността на ръжените ниви минават тъмните вълни на вятъра и как блести струящият въздух над озарените житни поля, които сега бяха извън сянката на вятъра.

Наташа се огледа - кога ли ще дойде Панютино? - и видя крилата на вятърната мелница, които се издигаха иззад далечните жита и пак изчезваха сред тях. Наташа въздъхна с утешението, че ето - вече се вижда мелницата, там мелят зърно, сигурно дядо ѝ е докарал чувал: той знае, че ще дойдат внучката и внукът и ще трябва да изпекат блини от новото брашно; старото вече се е свършило и от него не втасва хубаво тесто, а блините не стават такива пухкави и шуплести, както от прясно смляно.

Наташа помириса въздуха. Миришеше на слама, мляко, гореща земя, на татко и мама. Всичко това ѝ беше познато и мило и момиченцето понесе брат си по-нататък. Сега той беше прегърнал сестричката си през шията и дремеше, провесил глава от Наташиното рамо.

И те поеха пътя през ръжта. Изведнъж Наташа извика и спря. От вътрешността на житата излезе едно слабичко старче, с голобрадо, непознато лице; на ръст беше не повече от Наташа, обут с ликови цървули и облечен със старомодни платнени гащи, закърпени с кръпки от военно сукно, а пък на гърба си носеше плетена кошница с киселец и коприва за чорба.

И старецът се спря срещу децата. Той погледна Наташа с бледни, добри очи, отдавна вече свикнали с всичко на тоя свят, свали калпака си от домашна вълна, поклони се и отмина. "Не е страшен - помисли си Наташа за стареца. - Ама само да беше ни пипнал, щях да му дам един с всички сили и той веднага щеше да умре... Какъв е недохранен, сиромах - сигур не е тукашен."

А пък старчето внимателно изгледа отминаващите го деца. Запомни лицето на Наташа - сивите ѝ впечатлителни, замислени очи, внимателно отворената, дишаща детска уста, пълните бузки и светлите коси, изрусели от слънцето и изсушени от полския вятър. "Добра селянка ще излезе от нея! - реши старецът. Сега той се опитваше да разгледа детето, което момиченцето носеше. - И той прилича на нея - видя странникът. - Каталясал е и сега спи. Каква му е работата!" И старецът отмина, вперил очи в оронената пръст и в дребната трева по пътя.

Като отмина малко, старият човек си полегна със задоволство край ръжта, подложил под глава кошницата с трева. Сега беше горещо за ходене и нямаше закъде да бърза: беше отнесъл документите в колхоза "Общ живот", както си му е редът, и сега беше уморен и имаше още много време - летният ден е голям, ще успее да се върне у дома си.

Дядото и бабата на Наташа живееха в дървена къщичка на края на село Панютино. Наташината баба Уляна Петровна все току поглеждаше от портата - дали не идват внучката и внукът ѝ. Още завчера тя беше заръчала на пощаджийката веднага да се отбие при дъщеря ѝ в колхоза с поръка дъщеря ѝ да пусне внучката и внука да ѝ погостуват в Панютино.

Още рано-рано отзарана тя беше напълнила със слама печката, а бялото тесто беше готово от снощи и вече на два пъти бабичката трябваше да го прехвърля от гърнето в глинената паница: през нощта тестото беше втасало и превтасало. Всичко ѝ беше готово за блините, но гостите още ги нямаше, а и нейният старец като беше излязъл още от сутринта да лови риба на езерото, та и досега никакъв го нямаше. Сигурно пак седи в ковачницата при ковача и при¬казва, за каквото не му е работата.

Бабата усърдно размеси тестото: време беше вече да пече блините, иначе ще престои и ще вкисне. С какво друго да посрещне внучката, внука? Какво друго има на тоя свят по-хубаво от тази гощавка - тя не знаеше.

Бабата не се мъчеше да измисли друго нещо хубаво, по-добро - тя можеше само да замеси тесто, да изпече хлябове и блини, та да нахрани родата. Не разбираше как още можеше да се живее добре - и нищо повече не ѝ беше нужно. Дано по-скоро всички се съберат вкупом в една къща, да са здрави дъщерята и мъжът ѝ и да растат честити внуците.

Уляна Петровна запали сламата в печката, но в този момент чу, че на двора пропя чужд петел, който постоянно прескачаше от съседите да бие бабиния петел. Уляна Петровна ревниво пазеше своето - тя грабна метлата и се завтече да изгони хищника. След като напъди петела, бабата огледа улицата и пътя към нивята с ръжта - може пък да се покаже някой. Но нямаше никого, само вълни от горещ въздух минаваха по земята и си стояха по местата старите познати къщи на селото, и прашните съседски кокошки се ровеха в коловозите по пътя - и изведнъж на бабичката ѝ докривя, сякаш беше видяла не светъл ден, а тъмна-тъмница.

Тогава Уляна Петровна затвори портичката и отиде да пече блини. Още първият блин излезе сполучлив - и не току-тъй: колко ги беше пекла бабата през живота си! Те сами се зачервяваха и молеха да ги махне от огъня - само че сега нямаше кой да ги яде. Самата Уляна Петровна винаги ядеше последна, каквото сготвеше. Вземаше остатъците и огрибките и от тях изпичаше, каквото излезе - колкото да не стават зян продуктите, за нея всяка храна беше еднакво добра.

Някой тихо почука на прозореца откъм пътя.

Тя махна тигана от огъня, да не изгори блинът, и пристъпи към прозорчето. През прозореца надничаше внучката ѝ Наташа; на гърба ѝ, обхванал с ръчички шията на сестра си, лежеше Антошка. Сега той спеше, сложил голямата си глава на рамото на Наташа, така че момиченцето цяло се беше превило от тежестта на брат си. С едната си ръка тя придържаше прегърналите я ръце на Антошка, да не би да се отпуснат, а с другата го беше хванала за крачола, за да не висят краката на момчето във въздуха и да не се свлича надолу. Наташа опря брат си до пезула, освободи ръката си и още веднъж тихо почука на прозореца.

- Бабо - каза тя, - отваряй, дошли сме ти на гости.

Уляна Петровна забеляза, че колкото повече расте Наташа, толкова по-хубава и по-замислена става в лицето и все повече заприличва на нея като момиче. Трогната от такава една доброта на живота, който я повтаря отново във внучката ѝ, та всеки, като погледне Наташа, да си спомни за Уляна Петровна след смъртта ѝ, утешена и доволна, бабата каза:

- Ах, горкичките ми! По-скоро влизайте вкъщи!

Вкъщи бабата искаше да сложи Антошка да спи в кревата, но той се протегна и отвори очи.

- Бабо - каза той, - изпечи ни блини. Защото ние вървяхме, вървяхме...

- Ами че те отдавна са готови - отвърна бабичката. - Сядай на пейката, ей сега ще ти изпека нови, старите са изстинали.

- И квасено млекце дай - помоли Наташа, - в него ще си топим блините.

- Сега, сега... Сега ще свърша с печката и ще сляза в мазето - говореше бабата, - че после пък мекички ще ви направя, чай ще стопля, а като дойде дядо ви, ще обядваме, от вчера съм сложила квас, сварила съм ви пача, какво друго ни трябва!

- Сладко от горски ягоди и гъби - каза Наташа.

- И от него, и от него има, чедо, как да няма! - сети се Уляна Петровна и тръгна към мазето за продуктите, зарадвана, че има с какво и кого да гощава.

Вкъщи миришеше на гореща земя, на тлъсти печени блини и дим, а вън светеше слънцето над непознатата трева в чуждото село.

- Не сумти! - каза Наташа на Антошка. - Дошъл си при баба на гости, какво сумтиш? Дай да ти избърша носа...

Антошка млъкна и престана да сумти, и само тихичко дишаше, седнал на пейката край празната маса. Наташа надникна в светлата бабина собичка. Там беше чисто, скучно; две тлъсти мухи се блъскаха в прозоречното стъкло; голяма газена лампа висеше над масата, постлана с бродирана покривка като за празник.

Наташа седна на един стол край масата с покривката и заразглежда бродерията; у тях такава покривка нямаше, пък и не им трябваше: майката на Наташа всеки ден мие масата и я стърже с нож; у тях и така си е чисто и хубаво. Петли се разпяха на двора - отначало един, после друг и изведнъж всички, и квачките закудкудякаха, събирайки по-наблизичко пилците си; излезе вятър и вдигна прах по пътя.

- Наташа, хапят ме мухите, ела тук - викна Антошка сестра си от другата стая.

- Нека те хапят, сега ще дойда - отговори Наташа.

Тя се приближи до прозореца и опря ръце о стъклото; искаше ѝ се да види на улицата нещо познато или роднинско, както в техния колхоз ѝ бяха познати плетищата, тревата и дърветата. Но под бабиния прозорец растеше само един малък храст; листата му бяха покрити с прах, той слабо мърдаше клони - уморил се беше от жегата и сушата и живееше сякаш насън или като мъртвец, чужд и тъжен за всички, и сам нехаещ за никого.

- Отведи ме у нас, искам при мама - примоли се Антошка.

Наташа се върна при брат си; той седеше оклюмал.

- Искам да си ида у дома - каза той. - Не ща блини, искам каша, мама вчера свари...

Наташа взе един изстинал блин от печката и го скъта в пазвата си.

- Виж, че ти се прияло по пътя, ти все искаш, когато не трябва - каза Наташа на брат си и го вдигна на ръце.

Баба им беше в мазето; ниската, зеленясала вратичка, която водеше към зимника, покрит отгоре с чимове, беше отворена. Наташа се приближи до зимника и погледна къде се е скрила баба ѝ. В мазето беше тъмно, нищо не се виждаше. Баба ѝ си бъбреше в тъмното някакви свои думи - сигурно, че не ѝ се ще да умира, но и така тя през всичкото време си живее ли, живее...

За да не тропне портичката (а тя на всичко отгоре жално скърцаше в пантите, сякаш я болеше при отваряне), Наташа прегърна още по-плътно брат си и тръгна по пътечката към картофите и оттам - през едно разградено място в плета се запъти към нивите с ръж.

Ръжта растеше тихо. Сред жега и безмълвие класовете бяха полегнали към земята, сякаш бяха заспали. Наташа се огледа сред непознатото поле с надежда да види, че слънцето се е затулило. Далечна светкавица със злоба разполови целия свят и откъм другия край на село Панютино се зададе вихър от прах под тежък и бавен облак; там се раздаде гръм - отначало глух и не страшен, после звукът му отекна и като се повтори, стигна толкова близко до Наташа, че тя усети болка в сърцето.

Наташа влезе в ръжта, за да се скрие с Антошка. Тя искаше да хукне напряко през ръжта към пътя и по пътя да избяга от облака при баща си и майка си, но после се отказа, защото я беше страх да не изпотъпче нивата, и тръгна по синора край ръжта. Антошка вече беше забелязал какво става в далечината: и облака, и вихъра, и светкавицата; той се гушна в сестра си и завря глава под горещата ѝ шия, както правеше с майка си.

Наташа излезе на пътя и се затича към къщи. Краката на Антошка се клатеха, без да иска, той удряше с тях сестра си, но се мъчеше да седи спокойно и се държеше здраво: какво друго можеше да прави.

Наташа бързаше с все сила с едничкото желание да донесе Антошка до вкъщи, та да не ги застигне бурята насред полето. Но ръжта все още беше спокойна, вятърът не беше стигнал до нея и може би ще се размине, може би страшната буря ще се стовари нейде надалече. Антошка мълчеше; страхуваше се какво ще стане сега с него, но го интересуваха облакът и светкавицата и искаше да се случи нещо страшно, та да погледа, само че да не умре. Антошка гледаше през рамото на сестра си назад, към селото. Той още виждаше къщичката на баба си и можеше да се върнат там, но замижа от страх, защото далечната ръж, дето почваше от бабиния двор, изведнъж се наклони и полегна - връхлетя я бурята.

- Наташа, скрий ме по-скоро някъде - сърдито каза Антошка. - Не виждаш ли какво става, глупачке такава!

- Да стигнем веднъж вкъщи, и ще те нашляпам - обеща Наташа на брат си.

- Няма да стигнем до вкъщи, гръмотевицата ще ни убие - прошепна Антошка. - Носи ме по-бързо, пак вървиш полека! Тичай!

Вихърът настигна децата и ги замери с пясък, земя, листа, треви и селска смет. Наташа се скри заедно с брат си в ръжта и седна там на земята, но вятърът свеждаше ръжта толкова ниско, че от време на време Наташа виждаше бабината си къща, селото и онова, което ставаше далеч в полята и на небето.

Едновременно с вихъра през горещия му прах заваля град и зачука по житото, по земята и по Наташа и Антошка. Тогава тя веднага заслони Антошка, легна отгоре му и скри главата му в обятията си, тясно притиснала цялото му тяло към себе си. Градът удряше Наташа по главата и гърба, но тя мълчеше, защото знаеше, че сега Антошка не го боли и му е добре - той дори малко мърдаше под нея - разглеждаше земята около корените на ръжените класове в старата нива.

Едър, хладен дъжд смени градушката. На Антошка му омръзна да се крие под сестра си; искаше да види какво става навън, искаше да се измокри от дъжда и той каза на Наташа:

- Пусни ме, искам да погледна.

- Лежи, че ще те убие гръм - отвърна Наташа.

- Не, той отмина - каза Антошка и се измъкна изпод сестра си.

Наташа седна и взе на колене брат си, като заслони с ръцете си главата му от вятъра и дъжда. Антошка се понадигна на Наташините колене и погледна наоколо, търпеливо мижейки срещу бурята, класовете и водните капки, които го удряха по лицето. Той видя черно, ниско, бягащо небе, а под него неподвижно висяха слой облаци, пуснали надолу дълги власи дъжд, отвявани от бурята към празната страна като космите на някоя бабичка сиромахкиня - и тези облаци бързо меняха тялото си, топяха се и умираха пред очите на Антошка.

Той реши да изчака да види какво ще стане по-нататък, но сестра му го накара да се скрие по-близо до нея, а тя ще се приведе и ще го затули. Но Антошка не послуша сестра си и отново почна да гледа небето и земята. Ала класовете на ръжта му пречеха да вижда надалеч и затова Антошка помоли Наташа да го вдигне високо, та да гледа.

Наташа избърса в ръкава на роклята си мократа глава на Антошка и му шляпна един по тила.

- Ще изстинеш - каза тя. - Я го гледай какъв дявол: искал да гледа вихъра! Ама аз ще кажа на мама и тя ще ти даде един по тиквата!

Антошка искаше да отговори, че майка му не го бие по главата, но се задави от един нов напор на бурята, от който изведнъж всичката ръж полегна и почна да се вижда далеч наоколо. Антошка видя бабиното си село и лъките отвъд селото, чак оттатък рекичката в синята светлина на бурята, във вятъра, а под ударите на вятъра тичаше към него изплашената, трепереща трева.

Изведнъж дъждът спря. Вятърът стихна, навсякъде стана тихо. Но натежалата ръж не се изправи вече. Антошка отново погледна нататък, дето живееше баба му, и я видя. Баба му излезе на високото стълбище на къщата откъм двора и се огледа. Безпокоеше се за изчезналите си внуци. "Дали пък не им доскуча при мен? - мислеше си тя. - Ама кога ще скучаят, та те тъкмо бяха дошли, много е рано! Сигур са отишли да погледат чуждото село и ей сега ще се върнат.

Дано само дъждът не ги е измокрил, гледай как притъмня!... Я да ида да прикъткам кокошките, нека поседят в плевнята" - реши Уляна Петровна, но в този момент приседна от един гръмотевичен удар, който после се повтори още няколко пъти по-наблизо, така че разигралата се къщна врата сама се отвори и затвори, а бабата както седна, така си и остана, докато гръмотевиците не се усмириха окончателно, докато не стихнаха и най-далечните тътнежи.

Антошка видя една светкавица, която излезе от мрака на облака и ужили земята. Отначало светкавицата се устреми надолу далеч оттатък селото, стрелна се обратно високо в небето и оттам отведнъж срази самотното дърво, дето растеше посред селската улица край дървената срутена ковачница. Дървото пламна със синя светлина, сякаш цъфна, а сетне угасна и умря, и светкавицата също умря в дървото.

От тътена на гръмотевицата полегналата ръж се поразмърда, а баба му съвсем примря на стълбището и престана да снове нагоре-надолу из къщи, и Антошка се изсмя на баба си, дето я е страх.

Подир светкавицата на земята рукна дъжд - толкова гъст и бърз, че наоколо притъмня и баба му вече не се виждаше от шумната мъгла на дъжда. Но една висока светкавица отново освети ръжта и селото и тогава Антошка видя черен дим и червен огън сред дима, който бавно се издигаше изпод покрива на старата ковачница, но огънят не можеше да се разгори, защото го заливаше дъждът. Антошка разбра, че след като е убила дървото, мълнията не е умряла, а е минала през корените на дървото в ковачницата и отново се е превърнала в огън.

Наташа прегърна брат си, притисна го до себе си, както можа, и излезе заедно с него от ръжта на пътя; искаше да хукне по-скоро назад към бабини си, за да скрие Антошка от дъжда и светкавицата, но в това време дъждът понамаля, капките се разредиха, пак затрептя въздухът от жега и отново стана задушно и скучно край чуждото село. Наташа се спря на пътя и пусна брат си на земята.

От покрива на ковачницата сега лумна жив огън, пламъкът сушеше измокрените дъски и ги гореше. Хора тичаха вече към пожара - едни с кофи вода, други с брадви - и заскърца скрипецът на близкия геран, а някои селяни стояха далеч, край своите дворове, и нищо не правеха, сигурно си мислеха, че пожарът ще се размине и ще угасне от само себе си, защото главният, големият облак, който носеше буря и порой, едва сега наближаваше село Панютино: сега той беше отвъд реката - синьо-черен, плътен и тих - и в него проблясваха светкавици, но гръм още не се чуваше.

Антошка се притисна до сестра си и заплака от страх. Боеше се, дето гори ковачницата, а иззад реката се задава нов, черен като нощ облак и пак святка буря, която търси земята, за да убие някое дърво и да подпали старата им къща в колхоза.

Наташа се огледа. Тя видя, че облакът е още далеч и ще успее да се добере с Антошка до дома.

- На, плюскай - каза тя и като извади от пазвата си изстиналия блин, го подаде на брат си.

Антошка се качи на гърба ѝ и обхванал с едната си ръка шията на Наташа, почна да дъвче блин, а и скоро го изяде целия; а сестра му през всичкото време тичаше към къщи, като се стараеше да не падне под тежестта на брат си.

Тя тичаше в здрача на надвисналия тъмен облак между двете стени мълчалива ръж. Антошка гледаше приведените класове и разбираше, че тук расте жито - най-важното благо на живота, което крепи хората. Баща му сам казваше: има ли ръж, другото от само себе си ще дойде - и газ, и дрехи, и книжки с картинки.

Обаче мракът и облакът скоро настигнаха децата и ги връхлетяха. Пак заваля дъжд и след всяко раздразнено светване на мълнията, подир всеки удар на гръмотевицата дъждът плисваше още по-гъст и по-бърз. От мрака на небето сега се изливаше непрекъснат поток от вода, който шибаше земята с такава сила, че я рушеше и разравяше, сякаш дъждът ореше полето.

Наташа задиша тежко от поройния дъжд. Тя премести Антошка от гърба на ръцете си, за да го вали по-малко и за да не го удари първо него светкавицата отгоре, и отново се завтече напред.

Гъстите потоци дъжд пред нея се съединява¬ха все по-непроходимо и сега дори ходенето беше трудно и причиняваше болка, сякаш децата бяха заобиколени от мрачна, твърда и трънлива гора, която дращеше тялото им до кръв.

Шумът на пороя заглушаваше ударите на гръмотевицата, само светкавиците се виждаха. Понякога мълниите бяха толкоз много, че светлината им се сливаше в продължително сияние, но това сияние осветяваше само хълмища от могъщ мрак в небето и от това им ставаше още по-страшно.

Наташа съвсем капна. Тя спря, седна край ръжта и с все сила притисна към себе си измокрения до кости Антошка, та поне той да остане жив и топъл до нея, ако тя самата умре. Но тя си представи, че Антошка може изведнъж да умре, а тя самата да оцелее, и тогава Наташа се завайка като голяма жена, за да я чуят и дойдат на помощ: стори ѝ се, че няма по-лошо и тъжно нещо от това - да останеш да живееш на света последен.

Малкият ѝ брат, като поседя малко под дъжда, каза на сестра си:

- Хайде да изкопаем дупка, ще се скрием там и ще изтраем. Гледай, тук има пясък... Не плачи, защото ме е страх без теб...

Децата започнаха да дълбаят с ръце дупка край ръжта, дето почвата беше рохкава. Но като поизкопаха малко, видяха, че по-нататък силният дъжд сам им копае дупка и със силата си подравя и отвлича песъчливата земя, ала те не можеха да се скрият там.

Наташа и Антошка се притаиха под поройния дъжд на гола земя, сгушени и закрили с ръце главите си.

- Защо ме заведе на гости при баба? - каза Антошка на сестра си. - Най-добре да си бяхме седели вкъщи, аз обичам да си седя вкъщи. А ти си хойдарана-махалана!...

- Я по-добре мълчи! - заповяда му Наташа. - Кой каза по-скоро да си тръгваме от бабини за вкъщи? Аз и блините не можах да опитам.

- Доскуча ми у бабини - кротко продума Антошка.

Пламна мълния и трепна няколко пъти съвсем близо до Наташа и Антошка - нейде в близката полегнала ръж. Понеже се страхуваха от гърма, братът и сестрата предварително се хванаха един друг за ръце и се сгушиха: Антошка на сестрините си гърди, а тя на рамото му, та нищо вече да не виждат. Но сред шума на пороя гръмотевицата не прозвуча страшно.

- Пак отмина - каза Антошка.

Децата отдавна бяха премръзнали от дъжда и сега се притискаха едно до друго, та дано се сгреят.

- Вие кои сте? - пресипнало ги запита отблизо чужд глас.

Наташа вдиша глава от рамото на Антошка. Коленичил до тях, стоеше слабичкият старец с непознатото лице, когото бяха срещнали днес на отиване при баба си. Сега, за да се запази от дъжда, дядото беше надянал кошницата на главата си, а киселеца и копривата сигур беше хвърлил.

- Изморени ли сте, или сте изплашени? - попита старецът Наташа и се премести още по-близо до децата, за да го чуват.

- Достраша ни - каза Наташа.

- Че как няма да ви дострашее? - съгласи се пътникът. - Я виж каква е страхотия: и шурти, и гърми, и святка. То аз не се плаша от старост и от глупост, ама вие се бойте, вие трябва да се боите.

- А ние свикнахме вече да се боим - произнесе Наташа. - Сега не ни е страх. Ами ти кой си, отде си?

- Отдалеч съм аз - отвърна старецът. - Трябва да има двайсетина версти оттук: не сте ли чували развъдника за породист добитък "Победа"? Оттам съм аз, работя като пътуващ агент по пласмента на добитъка: къде каквото изпратят, каквото кажат - аз съм готов. Днеска ходих в колхоз "Общ живот" - заръчаха ми да кажа, че колхозът трябва да иде да си вземе породисто биче. Полага им се бик. Та да пратят хора.

- Каза ли? - попита Наташа.

- Казах. А сега на, връщам се назад.

Антошка се беше изправил на крака и с интерес разглеждаше чуждия мъничък дядо, застанал на колене върху подгизналата земя, с кошница на главата. Пороят премина в непрекъснат силен дъжд с мехури и мълниите припламваха вече далеч встрани, отдето гърмът не успяваше да достигне дотук.

- Е, върви, на нас отдавна ни трябва бик в колхоза - каза Наташа.

Дядото стана от земята и почна да се стяга за далечен път. Той здраво превърза кошницата обратно на гърба си и свали калпака от главата.

- Вие сами не можете се прибра - каза старецът на децата. - Там сега пътят съвсем се е разкалял, там земята е тлъста, добра, а току-виж, че пак рукнал дъжд...

Той нахлупи своя калпак върху главата на Антошка и като се наведе чак до земята, каза на детето да се качи в кошницата на гърба му и там да седи и да се държи здраво. Антошка мигом се покатери и в коша му се стори много хубаво.

- Ами накъде ще го носиш? - бързо попита Наташа, готова с все сила да се вкопчи в лицето на стареца. - Теб кой ти е заръчал да го вземеш?

- Ще го нося при баща му и майка му, къде другаде! - отговори дядото. - Във вашия колхоз. И теб също.

Старецът се наведе още веднъж, взе Наташа на ръце и тръгна под дъжда по пътя към "Общ живот", с двете деца отгоре си.

- Ти не се бой - каза Наташа на брат си, който седеше удобно в кошницата срещу нея. - Аз ще го следя.

- Той не е като теб, той е силен - каза Антошка на сестра си.

Жилите на врата на стареца се издуха, той се прегърби, дъжд и пот обливаха тялото и лицето му, но той вървеше опитно и търпеливо през калта и водата.

Децата мълчаха в очакване да видят своята къща в колхоза. В душата си Наташа се боеше да не би къщата им вече да е изгоряла от светкавица. За да пести сили, старецът също не говореше, само веднъж прошепна сам на себе си:

- Слава богу, че поне град не заваля. Случва се - голям колкото гълъбово яйце, щеше да претрепе децата.

Дъждът струеше на ситни, чести капки, бурята беше отминала. И скоро Наташа видя през дъжда стобора на крайната къща в техния колхоз; тя се усмихна от радост. Значи всичко си е цяло и няма пожар - инак хората щяха да тичат при пожара. А може би тяхната къща вече е изгоряла и е изгаснала? - и Наташа пак се закахъри.

Но ето я бялата върба, дето расте край Наташината къща, жива е; ей и сламения покрив на тяхната къща, и комина с желязното петле... Наташа извърна лице от Антошка и предпазливо го избърса с ръкав от дъжда.

Край бащината къща Наташа скочи на земята, а пък Антошка старецът внесе чак в пруста.

В собата на Наташините родители седяха много хора - изчакваха да отмине дъждът. Наташиният баща ги гощаваше с чай и хляб от ситно пресято брашно и им беше сложил пълна захарница с парченца захар. Тук беше председателят на колхоза Егор Ефимович Провоторов, дядо им, мъжът на баба, и един непознат човек, неизвестно кой - някакъв ненужен.

Майката на Наташа съблече дъщеря си и Антошка, даде им да облекат сухи дрехи и каза, че вече никога няма да ги пусне на гости. А старчето изцеди в пруста от дрехите си малко вода и вече седеше край масата в собичката, пиеше чай и разказваше как е било. Егор Ефимавич го познаваше - старецът днес беше ходил при него за породистия бик.

- Как може така! - каза Егор Ефимович, председателят, на Наташиния баща. - Вън буря, порой - а ти си изпратил децата в Панютино.

- Когато тръгнаха, беше още слънчево - тихо отвърна баща им.

- А след това изведнъж се изви буря - каза Егор Ефимович, - а дечицата можеха и да не се доберат до Панютино. Виждаш ли! Пък ние си седим тук и повече от час бъбрим, а ти нито веднъж не си спомни за момченцето и момиченцето.

- Защо да говорим на вятъра! - ядосано отговори бащата. - Нищо не е станало с тях, живи-здрави си дойдоха.

- Нищо че е така! - съгласи се председателят и погледна Антошка и Наташа, които сега стояха на прага и гледаха гостите. Майка им вече ги беше преоблякла във всичко чисто и сухо и сега пак им беше хубаво да живеят. - И родният им дядо, старият бърборко - казваше председателят, - знае, че внукът и внучката са му отишли на гости, а сам дошъл в бурята при зет си да пие чай, и седи и пет пари не дава.

Наташиният дядо мълчеше и всички други хора също.

- Аз отзарана рано дойдох в кооператива - промълви дядото. - Исках да купя въдица за шарани и имах една работа при вашия сарач, ние с него сме кумци... А в нашата лавка няма никакви въдици, всичката риба си живее прес¬покойно в реката, а пък моите въдици за нищо вече не стават. Мислех си във вашия кооператив да се снабдя...

- Минала работа - мирно произнесе Егор Ефимович. - Я ми върни документа за развъдното стопанство, дето ти го дадох одеве - и председателят протегна ръка към Наташиния баща.

Бащата несмело подаде на председателя документа.

- Имай предвид, Ефимич, че това е породист бик, човек трябва да умее да се справя с него - каза бащата. - Или сега и бика не ми поверяваш, защото дечицата ми се измокрили?

- Засега не - отговори председателят, - нямам ти доверие.

- Че кой ще ти го докара? - заинтересува се бащата. - В колхоза освен мен едва ли някой ще се наеме да отговаря за такава работа.

- Ами аз може с него да се спогодя - посочи председателят старчето от стопанството "Победа", което сърбаше чай със захар.

- Както решиш - съгласи се бащата. - Я го виж какъв е бдителен! Да не си се загрижил за малолетните кадри? Но бикът е едно, а момиченцето и момченцето - съвсем друго.

- Вярно - произнесе председателят и скри документа, след като още веднъж го прочете от край до край. - Дечица човек не може да купи и сърцето боли за тях до смърт, а бикът е друго, него и повторно можеш да купиш с пари...

- Ииих! На! Добре го рече - светнал от радост, изведнъж каза дядката от развъдното стопанство и като отмести паничката, ненадейно си хвърли в устата още едно парченце захар.

На Наташа и Антошка им омръзна да слушат разговора и излязоха вън на стълбището.

Дъждът едва-едва капеше. Навсякъде наоколо беше станало кротко и мрачно; листата на дърветата и тревите висяха уморени, заспали до следващото утро. Само нейде далеч-далеч, в чужди и тъмни поля, припламваха далечни светкавици, сякаш уморената буря притваряше очи.

- Хайде утре пак да идем на гости у бабка - каза Антошка на сестра си. - Сега не ме е страх. Обичам бурята.

Наташа нищо не отговори на брат си. Още е мъничък, измъчен е и не бива да му се кара.

Майката отвори вратата и повика децата си да ядат. Тя беше вече сварила за тях картофи и ги беше поляла отгоре с яйца и със сметана. Да растат децата и да се поправят.

1938 г.