Радвам се, че има само една седмица учили­ще преди лятната ваканция. Днес беше толко­ва горещо! Дрехите ми бяха залепнали по мен, а умът ми беше съвсем изтощен. Дори не си до­върших задачите в училище. Сега ще трябва да ги решавам за домашно.

Влязох във входа на нашата кооперация, като си мислех колко хубаво ще ми дойде една голяма студена напитка. Натиснах копчето за "наго­ре" на асансьора и зачаках. Когато асансьорът стигна до партера, Хенри отвори вратата и аз влязох. Тъкмо да тръгнем нагоре - и Питър Ха­чър дотърча по коридора с тъпото си куче.

- Чакай ме, Хенри! - извика Питър. - Ида.

- Моля те, не го чакай, Хенри - казах аз. - Това куче не се побира в асансьора.

Но Хенри отвори вратата и изчака.

- Този асансьор побира десет души или нещо, което се равнява на тях - каза той. - Аспоред мен кучето се равнява на човек и половина. Зна­чи аз, ти, Питър и кучето правим общо само четири души и половина.

Понякога ми се ще Хенри да не прекарваше толкова време в мислене.

- Здрасти, Хенри - каза Питър. - Благодаря, че ме изчака.

- За теб винаги, Питър - рече Хенри.

- Извинете ме, моля - казах аз и излязох от асансьора, като си стисках носа. - Не мога да се возя с това куче. Направо смърди!

Сърцето ми биеше толкова силно, че Питър и Хенри със сигурност са го чули. Пък и Косте­нурчо, кучето, сто на сто ми се смееше. Изпле­зи си езика и си облиза ъгълчетата на устата. Направо си представяше каква съм на вкус!

- Смрад! - казах аз и закрачих по коридора с високо вдигната глава.

- Десет етажа не са малко, Шийла - извика зад мен Хенри.

- Чудо голямо! - отговорих му аз.

Хенри беше прав. Десет етажа са си доста. Докато стигна до нашия, така се запъхтях и разпуфтях, че трябваше да седна на площадка­та да си почина. От лицето ми към врата се спускаха капчици пот. И все пак си мисля, че е доста хитро да се преструвам, че мразя Косте­нурчо, защото мирише. Винаги си стискам носа, когато видя Питър да идва с него. Така Питър никога няма да разбере истината!

След няколко минути избърсах лицето си с опакото на ръката и тръгнах по коридора към нашия апартамент. Госпожа Рийз е единстве­ният човек на нашия етаж с куче. Атя не ме притеснява особено. Кучето й е толкова дреб­но, че тя го разнася на ръце. Вика му Бейби и му плете пуловерчета за зимата.

Отворих със замах вратата на апартамен­та ни и отидох право в кухнята да си взема нещо за пиене.

- Ти ли си, Шийла? - извика майка ми.

- Да - отговорих аз.

- Добре ли прекара у Лори?

- Да - казах аз, като изгълтах цяла кутия ябълков сок.

- Още ли е горещо навън? - попита мама.

- Да.

- Нали не си забравила да вземеш прясно мляко?

Ох Знаех си, че имаше нещо.

- Шийла носиш ли млякото? - попита от­ново мама.

- Не забравих.

Влязох в хола. Майка ми четеше книга. СD плейърът беше включен и сестра ми Либи се въртеше около оста си с розовите си цвички. Тя е на тринайсет и се мисли за голяма бале­рина. От нейните танци ми иде да си стисна носа, но не искам да си имам неприятности.

- Най-добре се върни да купиш мляко, Ший­ла - каза майка ми.

Пльоснах се на креслото със спускащата се облегалка и отвърнах:

- Не мога, мамо. Скапах се. Току-що се качих по стълбите.

- Не ми казвай, че асансьорът е развален! - рече мама.

- Не е.

- Тогава защо си се качвала десет етажа пеша?

- Не знам - казах аз. - Така реших.

- Шийла, това е много глупаво решение в тази жега - рече мама. - Иди си в стаята и по­легни малко преди вечеря.

- Трябва ли?

- Да, трябва. Либи ще иде до магазина да взе­ме млякото.

Либи направи три скока "еленче", преди да отвърне:

- Не виждаш ли, че правя упражнения?

- Упражненията ще почакат - каза мама. - Млякото ми трябва за вечеря, а татко ви ще се върне всеки момент.

- Но майка миии! Аз съм по трико - рече Либи.

Преди Либи казваше "мамо" като мен. После обаче мина в горните класове и оттогава е все "майка ми това, майка ми онова". Много е странна.

- Можеш да си сложиш една пола над трико­то и никой няма да забележи - рече мама. После погледна към мен. - Шийла, какво чакаш? Върви да си полегнеш.

- Добре добре. Отивам. - Свалих си обувки­те и ги подредих на пода така, че да сочат към стаята ми.

Всеки ден ги подреждам, преди татко да се прибере. Това е част от една тайна игра, която си имаме с него. Аз винаги се крия някъде, а той трябва да ме намери. Единствената подсказка са обувките ми. Измислих тази игра, когато бях на седем, и оттогава си я играем.

Либи каза, че на десет години се държала много по-зряло от мен. Мисля, че е пропуснала голяма забава. Така или иначе татко ще се разочарова, ако спрем да играем играта.

Двете с Либи имаме обща стая. Аз се изтег­нах на леглото, а тя обърна гардероба да си търси пола.

- До гуша ми дойде от тебе! - каза тя. - Раз­бираш ли, Шийла? Дойде ми ей до до гуша!

Не й отговорих.

- И защо си се качила пеша, а?

Пак не отговорих.

- Да не си видяла куче в асансьора? Бас дър­жа, че е точно това. Бас държа, че госпожа Рийз е била в асансьора с Бейби.

- Не позна! - казах аз.

Либи най-сетне намери пола и я нахлузи над трикото си.

- Тогава сто на сто Питър Хачър и Косте­нурчо са били там.

- Може да са били, може да не са били.

- Бъзла, бъзла, бъзла - подвикна Либи на из­лизане.

Запуших си ушите, за да й покажа, че изоб­що не я слушам.