- Винаги съм чела, защото просто не съм могла да не чета, колкото и банално, патетично и клиширано да звучи. Гледала съм на четенето като на присаден орган (за смисленост и чувствителност?), метрономно животоподдържащо дишане, допамина през деня и мелатонина нощем. От няколко години насам обаче е различно - чета и защото трябва да чета, професионално, с окото на рецензент и редактор - а това променя страшно много читателските навици, свободата в честотата и ритмиката, начина на преживяване на текста и оптиката, с която се взирам в него.

За жалост или не, удоволствието да изпитам болката от красотата на една книга вече не е единственото, което мога да си позволя и което търся.

- Чета изключително и само високохудожествена литература - много малко нонфикшън и буквално никакви бързи, жанрови, остросюжетни четива. С класиките съм се сбогувала още през ученическите си години (с неизбежните пропуски) и колкото и да ми се иска да препрочета поне някои от тях и да наваксам с други, сега имам задача и време да следя само най-новата съвременна литература. Чрез книжния си сайт и фейсбук страница "Литературни разговори" следя най-новите публикувани у нас романи (понякога дори преди официалното им отпечатване), сборници с разкази и стихосбирки - и преводните, и особено българските.

Последните влязоха във фокуса ми като мисия, защото все още се обръща недостатъчно внимание на родните автори, освен на най-шумно присъстващите, разбира се, и, парадоксално, именно в това има някакъв провинциализъм. Но чета и ръкописи, чието издаване трябва да се реши или чиито автори искат анализ и консултация по тях. Много от тях ме учат какво да не правиш, когато пишеш, и по някакъв странен начин едновременно ме смиряват и ми дават увереност като автор.

- Вече съм развила такъв безпогрешен инстинкт, че ми е нужно само едно прелистване. Бях написала за това в последната си книга: "О, този задъхан полет на първите редове! Почти мистичната увереност, че нещо чуждо е написано за теб, отнася се единствено до теб самия". Почти усещам излъчването на книгата, ориентирам се за сърцевината й по невидими с просто око детайли.

За съжаление в много случаи анотациите се оказват неточни, несправедливи (и в двете посоки), а понякога просто нелепи, обидно недостатъчни и нефокусирани върху същинатана текста. Така че, колкото и превзето да звучи, разчитам на свръхусета си, или всъщност на опита си.

А напоследък и на определени книжни хора, в издателствата или в една от най-добрите книжни фейсбук групи - "Споделяй какво четеш". С издателствата си партнирам, като имам възможност да подбирам сама от най-новите им заглавия, които да приема за прочит и рецензия в сайта си, вслушвайки се разбира се и в препоръките на самите издатели.

- Ха! От известно време не държа реални книги там. Господи, колко ми липсва това - винаги само по една книга, никога няколко едновременно. Но пространството за книги вкъщи вече се е свило до сингулярност, а и има доста, които след прочита не държа да запазя, така че преминах към четене на файлове - още повече предвид факта, че на месец чета средно по осем книги, плюс ръкописи. Ето защо напоследък сядам или на лаптопа, или в някое кафене или на пейка с телефона си и чета на него. Толкова трудно беше прощаването с книжния аромат, с велура на страницата, но се свиква.

В момента започвам последния роман на Николай Терзийски, когото следя от дебютната му книга, и знам, че ще е добър поне колкото предишните, въпреки известните ми забележки по тях.

- Имам толкова много възможности за отговор. И все пак ще смиря импулса да назова поне няколко, като се спра на нещо, което още не се е появило на български, но вярвам, че много скоро и това ще се случи. Става дума за Тобаяс Улф, който твърде късно открих, в английски оригинал. Не бих преувеличила, ако го нарека един от най-великите живи американски разказвачи, приравняван към групата на "мръсните реалисти" като Реймънд Карвър. Умението му да казва повече, изричайки малко, е неразривно свързано с дълбокия му психологизъм и с неговия непретенциозен, лишен от всякакви стилистични патерици език. Надявам се скоро да е при нас.

- Мога да чета навсякъде още дете, заради което ме плашеха с какво ли не - най-малкото с изгърбване и изтичане на очите. В това няма нищо изключително - всеки ревностен читател като малък е чел на масата, в колата, в леглото, в тоалетната, на пода, в най-различни неудобни пози, на оскъдна светлина, с фенерче под юргана, тайно под чина... Сега просто сядам и го правя, независимо къде, независимо кога, независимо колко хора има край мен и колко шумно и привидно неподходящо за концентрация е. Сложа ли слушалките, дори и без музика в тях, потъвам в книгата. До мен обикновено - чаша капучино или чай...

- Май вече отговорих на това, поне донякъде. Но ето, все още не съм и може би скоро няма да посегна към аудиокнига - липсва ми концентрация различна от визуалната, не мога да се доверя на повечето чужди гласове, на театралността. Това особено се усеща при четенето на поезия - всъщност много малко автори успяват да прочетат нещата си с онзи тон, онази атмосфера, онова чувство, което излъчва текста им в акустиката на моя вътрешен свят.

Понякога липсва цялата драматичност, меланхолията, онази дрезгавост, умората и излиза един напевен, обикновен, изравняващ смисъла глас. За електронните книги, е, файловете, вече казах - свикнах с тях, колкото и несетивно да е преживяването. Но, да, нищо не може да замени усещането или за напълно девствена, неразтворена, непосетена книга, с още остри и равни ръбчета, с прибрано в себе си тяло, или за вехта, обживяна, прекосена много пъти книга.

- Завършила съм английска филология, така че съм чела доста англоезични автори в оригинал или английски преводи. И все пак, от доста време имам особено мнение по въпроса. Странно, но предпочитам въпреки всичко да прочета превода, дотолкова се е завърнала и уплътнила близостта ми с българския, на който самата аз пиша, който редактирам, който живея. Не знам дали си въобразявам, но някои неща ми звучат много по-добре на български (мислила съм си го например за Жванецки, за Зощенко).

Поезия, преведена на английски пък, често ми се струва обезличена, обезсилена от този език без род. Мисля, че обяснението тук все пак е психологическо. Защото английският език ми е "настолен", езикът, на който се говори вкъщи, на който ми е по-лесно да кажа някои трудни неща, дето не смея да ги изрека на български.

- Не, не търся знание - за това, простете ми, има и лесни документални филми, и YouTube. Не търся мъдрост, особено от онази предъвканата, плакатната, вулгаризираната. Не търся "хващане за гърлото" и прочие соматични поражения. Не търся епидермални емоции. Бога ми, не търся развлечение - струва ми се пошло.

Паметта ми е толкова безпомощна, толкова варовикова и амнезна, че ако помнех всичко прочетено досега, бих била изумителен ерудит. Но не помня - сюжетите, имената, образите ме напускат до седмици, до дни, освобождават ме, за да пристигнат други, и те за малко. Онова, което остава в мен, е единствено утаеното усещане за езика, семето на авторовия глас, който прораства като бурен в моя собствен. Езикът е и чувственост, и интуитивна прозорливост за света и човека, и способност за емпатия, и това търся - търся сладостната болка от разказването на тъмни истории с процепи светлина.

- Високохудожествената драма.

- Някога, някога, толкова някога Не, не, не е Недялко. Просто е от моята младост в Бургас. Иван Пейчев - "Уморени думи", крехка, деветдесетарска, тънкостеблена, опитомена от мен книжка, която изпокъсах от носене и четене, чиито полета изписах с мои мисли. И която още пазя. Звукът на моята момичешка любовна болка, на носталгията по неживяното, на безкрайните хоризонти на раздялата, на неслучилите се самоубийства, на жестоката и мрачна сантименталност, когато си на 16. "В обратната посока ти не тръгвай. / Цинизъм е обратната посока..."

- Счупеният човек. Каещият се грешник (по/на Достоевски) - Дмитрий Карамазов вместо Альоша. Заека на Ъпдайк от първата книга за него, от която той, тръгвайки да бяга в последните й страници, никога няма да излезе и никога никъде няма да стигне. Саморазрушителният, самобичуващ се комик от "Един кон влязъл в бар" на Давид Гросман. Тед Хюз, както го е разказала Кони Палмен в "Ти го каза". С извинение за нескромността, моите герои, които са все в някакъв досег със смъртта. И още, и още. Счупеният, порутеният, вцепененият, невъзможният за поправяне човек.

- На онези, които, както казва Иван Станков, имат "познание за смъртта", и при които това мрачно, чувствено, меланхолно, подземно течение се усеща в каквото и да пишат. На психологически жреци и изповедници, които са жестоки и безмилостни, когато "разкостват" човешката същност. На онези безсюжетници, които казват всичко, разказвайки почти за нищо. На словесни свещенослужители, които вярват, че от писателя остават преди всичко изреченията, а не историите. Защото всички важни истории вече са разказани.

- Много ги пазя. До степен на обсебване. Затова ми е и трудно да давам назаем, макар че напоследък се уча. По-скоро ги давам, без обаче да ги чакам обратно, защото вече няма да са съвсем мои. А аз умея да прочета книга така ефирно, сякаш не съм я докосвала. Подреждам ги по автори, по височина, по дебелина, по цвят. Естетическа необходимост е да вляза в хола си и да ги видя.

- Dirty Side на Кирил Нейков. Господи, както казвал Тончо Жечев - "цвилих". Избухвах в невъздържан, хулигански смях, стрясках околните. Не защото е "смешно", а защото е толкова точен в наблюденията си, толкова хашлашки цапнат в устата, толкова смотано-чувствителен, вкусен, носталгичен, тъжно-мил. Препоръчвам книгата, особено на хората от нашето поколение - седемдесетарското.

- Ще спазя хронологичността и ще призная, че последното, което ме разплака, е един ръкопис на млад, дебютиращ автор, когото се надявам да видим издаден скоро. Една от онези вечни, надвременни, общочовешки истории, които разплакват именно с простотата си. Но най-силният ми и далечен спомен е как плача на "Писмо от една непозната" на Цвайг в ученическите си години и после в студентската си стая...

- Книгите, включително последната му, на много известен и уважаван български автор. Потресе ме "правежа" (моя дума) в нея, литературстването, афористичното превземане, клишетата, прикрити зад оригиналност, липсата на всякаква спойка и фокус в историята, низането на поанти и мъдрости. Може би грешката е в мен.

- Вече знам името му. Вече го познавам, защото и той ме е познавал с онова пред-знание, което изтрива слюдените следи на времето и изумява. Сякаш е бил сянка, вградена в стъпките ми, следваща ме отдалеч, от времето на момичето, което бях (и останах?). Той има собствени думи, но искам да го заразя и с моите, да се превърнем в словесен андрогин. И вече ме разказва. А аз искам да мълча, за да се слушам. Някой ден, може би някой ден ще мога да се прочета такава, каквато ме е видял.

- Тя вече се казва. През 2021 г. "Жанет 45" издадоха романа ми "Нас, които ни няма". Двойно биографичен, с истинските имена на протагонистите от двете части. В него разказвам от техните две гледни точки - на влюбеното в мен момче, когато бях на 16, и моята собствена - за себе си и семейството си. Книгата ни връща в Бургас от 70-те до централната 1994 година. И е своеобразна биография и на самия град, и на поколението ни.

- Има книги, които съм започвала много пъти и още не съм довършила (например "Чамкория" или "История за любов и мрак"), без идея защо. Мисля, че е просто въпрос на момент, на настройка. И все някога ще го направя. Иначе обикновено дочитам докрай, може би защото на това ме е научило професионалното ми занимание - да чета всевъзможни ръкописи. Понякога четенето им е нетърпимо, но упорито продължавам, записвайки си всички грешки и несъвършенства, за да ги споделя с автора. Даже на моменти си мисля дали не ми е по-интересно да чета именно такива текстове.

- "Война и мир". Да, просто чувствам, че не мога, че няма да издържа. Така де, сещам се за (ако не се лъжа) Шукшин, дето май беше казал именно за тази непрочетена тухла на някакъв изпит: "Бе, много е дебела". Чела съм разказите/новелите на Толстой, чела съм "Възкресение", чела съм "Хаджи Мурат", но Бога ми, не и тази неоспорима класика.

Понякога си мисля дали това не е същия ефект, с който отхвърлям абсолютни музикални хитове, които въртят до втръсване, така както предпочитам "Country Feedback" на R.E.M. пред "Losing my religion". В мен се надига негодувание, когато "Война е мир" е единственият отговор на американеца, щом го питат за световна класика (руска). Ами Куприн, ами Бунин, ами Шварц? Ех, какво ли е чувствал Набоков, изнасяйки своите лекции...

- Не вярвам в препрочитането, препрочитала съм много малко книги. Изчетох петокнижието и някои от другите произведения на Достоевски на 14-15 години и оттогава не съм посягала към него. Тогава е било непростимо рано, сега, опасявам се, ще се окаже твърде късно, за да го възприема по друг, "правилен", зрял начин.

Обичах като Сонечка, смирявах се като Альоша, рушах се като Дмитрий. Ако ги бях прочела на 35 години, нямаше да успея да ги живея. И все пак има неща, които частично препрочитам, обикновено когато самата аз съм в процес на писане. Тогава отварям страници на автори, чийто глас искам да попия, за да се "надъхам" и да продължа да пиша. Така беше например със сборника "Катедрала" на Реймънд Карвър, докато пишех разказите си от "Потъване в мъртво море".

- Не се. Той е неизменен. Нещата, които са ме вълнували на 15, биха ме развълнували и днес, макар и по различен начин. Узря само съзнанието ми за важността на езика, разви се активното взиране в текста. Когато днес чета "Идва събота" на Лусия Бърлин или "Отивам си е възвратен глагол" на Тайе Селаси, или намирам световното и универсалното в български автори, това е същия вкус, който се е формирал, докато съм прокарвала длани и съм изваждала пожълтелите томчета на Моъм, Кортасар и Стайнбек от библиотеката на майка ми...

- Че важните неща вече знаем - трябва някой само още веднъж да ни ги каже, да ни ги припомни. По онзи неповторим начин, който повтаря същественото в нов словесен пейзаж.