САМСЪН, ОСТРОВИ СИЛИ

ДЕКЕМВРИ 1798 г.

Не беше предвидил тежестта. Студа и ленивото съпротивление на водата - да. Тъмнината? Фенерът се справя достатъчно добре, макар опитът да му подсказва, че е възможно да се повреди. Но тежестта... това е съвсем друго нещо.

Фенерът не му пречи. Той е прикрепен към китката му с дебел шнур, позволяващ да го мести от едната ръка в другата, но упорито го тегли надолу и солената вода щипе там, където шнурът вече е протрил кожата. Въжетата, преминаващи под мишниците - едното за вдигане на товара, другото за изтеглянето на водолаза обратно на кораба - го затрудняват, но помагат на тялото да се балансира, докато слиза надолу. Потапящите тежести, макар и обемисти, се търпят.

Проблемът е в скафандъра. Здрава ламарина. С форма на купол и с достатъчно въздух около главата му, по-надолу притиска торса му като безжалостен корсет. На палубата не го усещаше толкова тежък. Под повърхността обаче го теглят стегнатият кожен костюм, железният обръч, който безпощадно го дращи, заедно с налягането на водата и зимните течения... След като свърши работата, ще поиска по-високо заплащане.

Тази нощ късметът е на негова страна. Мастилената люлка на небето е обсипана със звезди, луната е пълна и кръгла. По време на бурята той внимателно огледа околността: кораба, здраво заседнал на плитчините около двата малки острова, разделени от провлак, а сушата им - осеяна с каменни руини. На лунната светлина тези руини блестяха в бяло - ориентир за малката им платноходка - и въпреки декемврийските шквалове краят на бимса на десния борд все още стърчи над вълните. Не беше трудно да намери кораба.

Но защо има чувството, че някаква сила го е тласнала дотук?

За щастие, корабът е легнал в плитчината. Той не е използвал този апарат преди и няма да се осмели да слезе по-дълбоко, отколкото се налага. Шест метра дълбочина не е опасно, казва си. А и знае къде точно да търси. Според дадените му подробни инструкции предметът, който търси, е предвидливо скрит под носа на десния борд, далеч от другите добре опаковани стоки в трюма, но корабът се е разпаднал по време на бурята. Само се надява късметът да не му изневери, сандъкът да не е изпаднал далеч на дъното и някой друг да не е успял да го извади.

Ледената вода забива иглички в краката и ръцете му. Защитен от тежкия костюм като в пашкул, той се спуска по-надолу, вдишвайки с усилие въздуха с остър метален вкус. Въздушните тръби, водещи от скафандъра към повърхността, са дълги и той си представя как се влачат зад него като въже на бесилка. Държи фенера пред тялото си, взира се през стъклото на шлема, доволен, че вижда сянката от ребрата на кораба. Продължава да се спуска, оглежда се и присвива очи в мрака. Като че чува звук под себе си, нисък и жаловит. Накланя глава, наостря уши и продължава нататък.

Краката му стъпват на дъното. Под тях - подвижен пясък. Той навежда глава и се опитва да погледне надо¬лу. Но внимателно. Предупредиха го: едно по-рязко дви¬жение и водата ще проникне през скафандъра. Бавно, да, бавно. Там. Ръбът на нещо. Пружинирайки върху стъпа¬лата си, той се отблъсква обратно към течението. После се потапя отново, стъпва на дъното и вдига фенера на нивото на очите си.

На около метър и осемдесет от останките на кораба успява да различи тъмните ъгли на сандък. Кръвта започва да пулсира шумно в ушите му. Това е то, сигурен е. Тръгва бавно напред, поставяйки внимателно крак пред крак; ходилата му се влачат през водата. Стреснат, подскача, когато нещо се допира до краката му, навежда фенера и вижда водорасли, танцува¬щи около прасците му.

Сандъкът едва се крепи върху голяма скала. Той се приближава и отново вдига фенера. Знакът "X", който изрисува върху сандъка, когато корабът отплава от Палермо, се вижда ясно дори и в този дълбок подводен мрак. За миг се чуди колко лесно е станало всичко, но то¬гава фенерът примигва и едва не угасва, после отново се разгаря и той разбира, че сега не е време за туткане.

Освобождавайки шнура от китката си, той поставя фенера между две отломки, така че течението да не го преобърне, след това откачва от раменете си едно от въжетата и се заема с трудната задача по връзването на сандъка. Трябва да бъде внимателен - няма място за грешки, - а скалата е истинска благословия, защото без нея имаше да се мъчи да вдига сандъка от морското дъно. Докато работи, малки рибки се стрелкат около него. В един момент спира и напряга слух иззад ламари¬нените пластини на шлема. Това пеене ли е? Не, това е водната болест - няма как. Не му ли казаха, че прекалено продължителният престой под водата може да е смъртоносен?

Но толкова скоро?

Заработва колкото може по-бързо под тежестта на скафандъра, който го тегли надолу. Увива въжето около сандъка четири пъти и макар пръстите му да са схванати от студ, завързва възлите толкова стегнато, че горе ще трябва да ги реже. Когато приключва, го дръпва рязко веднъж, после пак, за да даде сигнал на повърхността. Въжето подскача, отпуска се и се опъва. Тържествуващ, той наблюдава как сандъкът се издига в облак от разбутания пясък. Чува приглушеното стенание на дървото и усеща забавения тласък на раздвижената вода; дълбоко в себе си е убеден, че тихата, призрачна въздишка на жена, прозвучала почти като шепот, просто му се е счула.