Какви са размислите и възгледите на българската интелигенция от времето между двете световни войни през 20-и век? Отговор на този въпрос дава в новата си "Книга за модерните българи" проф. д-р Веселин Методиев - преподавател в департамента по история в НБУ, бивш народен представител, вицепремиер, министър на образованието в правителството на Иван Костов.

Професорът ни среща с най-будните умове от списание "Златорог" и в техните статии, които анализира, търси и намира отговори и за нашето време - кои сме ние и защо сме такива, каква е идентичността на тогавашната ни интелигенция и как тя си представя своя свят и света на другите.

Предлагам на читателите тези срещи с група почтени и прилични българи. Това са хора, които принадлежат към ядрото на българската интелигенция в периода между двете световни войни (1919-1939 г.) и се оказват последните свободни и независими градски личности преди развихрянето на гигантското насилие над тази елитна част от нацията ни, осъществено от комунистически бандити.

Разговорът е най-висшето изкуство, защото се прави от двама, а не от един. Вярвам в тази мисъл. Ето защо е и този опит - да вляза в една задочна среща с хора отпреди стотина години чрез техните текстове в списание "Златорог". Да се доближа до този вид изкуство за мен е огромна привилегия и радост. Охрабрих се да тръгна по този път, след като откровеното писане на книгата за д-р Константин Стоилов (казвам "откровено", тъй като научният канон у нас изисква повече сдържаност) бе прието положително от мнозина читатели на исторически текстове.

Един (но не и единствен) анализ на текстовете от списание "Златорог" предоставя възможност за оценка на състоянието на българското общество и интелигенция във времето между двете световни войни и след тежката национална катастрофа от 1919 г. В оценката на средата тогава могат да се намерят и паралели, които имат своето място и в днешните ни представи за нашия културен свят. Това е друга причина да се спра на тези текстове: те ми позволяват да споделя множество мисли върху духовното състояние на образовани българи, които са активни в гражданското си поведение.

Всеки опит да се надникне в общите черти на българското общество изисква познание за направените преди теб усилия в тази посока. В нашата историография съществува такова произведение, но то, за жалост, остава незавършено поради смъртта на своя автор. "Книга за българите" е изключително важен принос по темата, направен от проф. Петър Мутафчиев. За мен тя е и ще бъде ориентир в собствените ми проучвания за градските българи.

А настоящата среща е именно с тези, които са получили това признание за своята ценност: "Така "Златорог"изгражда едно също елитарно културно пространство, но много по-класическо и диалогично отворено от това на "Мисъл"." Изтъкването на тази характерна черта на списанието ми дава основание да възприема точно този подход за изследване на българската интелигенция.

Авторите от първото поколение на "Златорог", както и техните читатели притежават още една важна черта - те са интелектуалци фронтоваци. И едните, и другите са били на война. Познават от първа ръка окопи, куршуми, кал, студ, глад, епидемии, болести, смърт. Към днешна дата те са фактически последното поколение българи, преживели саможертва, знаещи от душата си, а не от книгите какво е да дадеш себе си за национална кауза, за обществен интерес. Последните, които от личен опит знаят как за тях следва по-лош живот или дори лишаване от живот, за да има по-добър живот за другите. Днес думата "саможертва" се пише лесно, но се осъзнава само като част от една човешка култура, останала в миналото.

И още един аргумент за актуалността на това изследване. В нашата историография трайно се е настанила политико-партийната теза, че във времето между 1919 и 1939 г. България е "разкъсвана от гражданска война". Това твърдение е не само пресилено, но и лъжовно: негова цел е да оправдае терористичните акции на комунистическата партия (легална и нелегална). Поради това обаче ние все още не сме навлезли достатъчно във времето на третото поколение модерни българи след 1879 г. - междувоенното. Не изследваме и не знаем какво общество, с какви представи за идентичност, културна физиономия и нагласа за социум сме имали в този период.

Аз с голяма степен на увереност твърдя, че българската модернизация е дала своите най-добри плодове именно по това време. И тук не става дума за навлизането на технологии; говоря за духовно израстване, успех във вписването в една обща динамика на ново време, характерна за Стария континент. Именно тогава се намират отговори на множество тежки въпроси, налагат се нрави, които правят чест на хората, утвърждават се градски българи, наричани в един модерен смисъл почтени и прилични хора. Да уточня: градските българи са хора, които не се определят по своето място на раждане. Най-съществено за тях е това, че те са напуснали уюта на патриархалното живеене, където отговорността за всички се пада на най-възрастния човек. Те са взели своя живот в свои ръце, носят своята отговорност за себе си и близките си, и може би най-важното - поемат върху себе си и част от бремето на общия интерес, който днес наричаме обществен.

Най-малко трябва да се мисли, че това са столичните българи. Някои от тях ще преминат през различни места, ще бъдат част от бежански потоци, но в крайна сметка ще изградят модерен възглед за околния свят. Те ще получат високо образование, ще познават силните страни на европейската цивилизация от античния свят насетне, ще градят мостовете между българското общество и различните пространства на Европа, ще преодолеят комплексите за малоценност, за да се превърнат в двигателите на един духовен просперитет.

На този естествен процес се слага край с настъпването на комунистическата диктатура. Започват изселвания на хора от градовете в селата, както и на принудително преместване на хора в обратна посока - от селата в градовете. След 1989 г. тези процеси ще се потулят с онова, което споменах - лъжовните политически етикети за огромни напрежения между хората, които били довели до толкова масови прояви на насилие, че било редно да ги наричаме "гражданска война".

На нас днес ни е потребно да се обърнем с лице към размислите и възгледите на българската интелигенция от времето между двете световни войни, тъй като ще намерим отговори и за своето време. Но мен в крайна сметка ме интересува по-скоро общественият въпрос: каква е идентичността на тогавашната ни интелигенция и как тя си представя своя свят и света на другите, след като с това тя стимулира и политическото мислене в една или друга посока? Именно това влияние и тогава, и днес е исторически важното - то създава историческа перспектива, историческо съзнание и допринася пряко за националната ни идентичност. А всичко това е ключов елемент от политическата ни култура.

Моят подбор на текстове от "Златорог" има още една особеност. Тя е, че списанието е създател на обществено мнение. Поради това в подбора участват само големите статии. Не съм се спрял на текущата конфликтност - тя си е останала там, в своето време, а и е обект главно на литературната история, в чието научно поле аз съм само читател.

Структурно текстът се състои от Въведение, което обсъжда статията "Нашата интелигенция" от Боян Пенев; четири глави, в които тематично са подредени избраните статии; и Епилог, в който се разглежда статията "Характерът на днешната европейска цивилизация" от Петко Войников, публикувана в последния брой на "Златорог" малко след смъртта на този млад, ненавършил 33 години мощен ум.

Няколко думи за авторите. Някои от тях са разпознаваеми в средите на българската интелигенция днес - например Боян Пенев, Спиридон Казанджиев, Найден Шейтанов, Владимир Василев, Петко Стайнов, Петър Мутафчиев; други са такива в по-малка степен - Андрей Стоянов, Георги Константинов, Янко Янев, Петър Стъпов, Есто Везенков, Никола Шипковенски, Андрей Стоянов, Венелин Ганев, Константин Гълъбов, Йордан Бадев; а трети са незаслужено забравени - Петко Войников, Атанас Илиев, Атанас Попов, Любен Русев, Борис Тричков, Христо Ю. Тодоров, Д(амян) Димов. Наше основно задължение е да се върнем и проучим живота и дейността на тези хора. В противен случай ще носим срама от онова безхаберие, което ни е обхванало във връзка с българското минало.

В самия край се намират две приложения: малко биографични данни за авторите и списък с библиографските данни на разглежданите статии. Позоваванията по страници съм дал в самите текстове в скоби навсякъде, където се привежда цитат.

Надявам се така да съм направил книгата по-удобна за четене и с това желая приятни минути на читателите.

В началото авторът ни запознава с възгледа си за мястото и ролята на българския културен елит: "тази интелигенция имала за задача да твори национална култура, да работи за създаване на една българска идея, един български дух, които са отличителни белези на нашето племе сред цивилизованите народи." (с. 38). Към това мога да се присъединя и днес, в третото десетилетие на ХХІ век. Но следва продължение и то е дело най-вече на голямата промяна след Втората световна война в пространството на евроатлантическата свобода и култура, която стигна до някои от най-търсените общочовешки черти на духовен живот.

И това е може би най-значимата промяна в историята на хората на Стария континент от древността до наши дни.

Но Войников има пред себе си друга ситуация, в която комплексите заемат цялата територия на размисъл и съществуване на интелектуален живот. И поради това веднага се насочва към един от тези аспекти на малоценност:

Виждаме, че става дума за преценка по принцип, а не за конкретна ситуация; не за света като такъв, а за "обществено-политически събития". Липсата на позиция е много лош знак за състоянието на една персона или на една общност. Това за мен е напълно вярно. Без позиция се люлееш, уплашен да не би да се "минеш" - нещо, за жалост, оформило се като трайна характеристика на националния ни характер.

Какви фактори очертава авторът? Безпомощност и нежелание. Усетът за безпомощност не е национален белег, а нещо, валидно за всички човешки общности. За мен обаче е важно във всеки конкретен случай да се убедя кое е първото - безпомощността или нежеланието. За днешния свят по-честите примери са свързани с липса на желание, породена от липсата на воля. И споменатата интелектуална безпомощност е по-скоро прикритие за липсата на вътрешна строгост, породена не толкова от липса на дисциплина, колкото от липса на отговорност към обществения интерес. Няма допълнителна информация от Войников дали е било така и по негово време.

От онова, което съм прочел обаче за този период, например дневника на Богдан Филов, изглежда, че това нежелание е валидно не само сега, но и в онези времена. Става дума за един негов спомен, когато търси хора, които да назначи в "новите земи" в пролетта на 1941 г. Дълги часове на срещи и разговори, които са го изтощили. И накрая, в късните часове на деня, записва в дневника си: "Няма хора."

Но да продължим с текста на Войников:

В тези думи мога да открия много от болезнените въпроси, някои от които свръхактуални днес. На първо място, съществува ли "искреност", когато се изразява гледище за онова, което наричаме "голямата политика".

Има, но както посочва и Войников, по-скоро това е рядкост. На какво се дължи обаче липсата на искреност?

Защо продължават да имат такава сила конспиративната логика и смисъл, т.е. да се влага разум в нещо, което със сигурност и след много доказателства е просто и само лъжа? Отговорите са сложни. При все това става дума за образование и култура, в които липсва дълбочина, а именно оттам, от дълбината на душевността идва и искреността. Задоволяваме се с повърхностните знания и ефектни думи и това заличава всяка искреност. И то се вижда от огромното количество изречени думи, които, ако ги сравним с написаните думи, сигурно ще попаднем в съотношение 1:1000 в полза на изговореното. Поради това съм склонен да слушам много внимателно човек, от който съм прочел написани искрени думи, идващи от душата. И в това е и разликата между полуинтелигента и интелигента според мен, разбира се.

Много разговори съм водил с колеги и приятели, особено в по-младите си години, в малките часове на нощта, по темата за климата като фактор за национална идентичност. Събрал съм множество примери, че Европа не е Западна и Източна, а е дълбинно разделена на Северна и Южна. И ако някъде се установи мощен двигател на духовно и материално развитие на Стария континент, то по-скоро е на северозапад и не е сред онези, които считаме за част от някакво славянство.

Така че "податливостта" наистина може да се търси в тези ни корени на идентичност. Може да не са "единствената причина", но със сигурност са сред основните причини за много от слабостите на обществения ни живот. Който би се заинтересувал повече по тази тема, нека да прочете как Ш. Монтескьо описва в "За духа на законите" факторите за оформянето на този "дух".

По повод на причините за слабостта ни да изразяваме собствено мнение Войников ще даде и друга интерпретация, която е съществена за цялата му теза:

Ето мечтата, която имаме и днес: сами да решаваме, да имаме свой план, в чието име да сме готови на саможертва. Първо, нека споделя възхитата си от искрения патриотизъм на Войников. Може да служи за стандарт, когато преценяваме думи на други, претендиращи за патриотизъм персонажи.

Второ, да подчертая, че целият контекст на българската национална идея по това време е в онова, което наричаме Санстефански идеал, голямата възрожденска мечта, материализирана в дипломатическата игра на Русия. И най-важното в този абзац, имали ли сме национален план преди, по време на "Златорог" и след това. Знаем за един такъв план - да станем част от СССР, болшевишкия вариант на Русия. За радост той се проваля и като замисъл и като реализация. Имаме пред очи от съвсем скоро друг такъв план - да станем част от клуба на богатите, т.е. от Европейския съюз.

Този план изпълнихме, но като че ли в него е била включена само частта за материалните блага и изобщо не сме имали национален план да възстановим своята европейска принадлежност. А Войников все пак задава въпроса за такъв план, с който всички да сме наясно и в името на чиято реализация да сме готови да загърбим своя частен интерес. Явно е, че споменатите планове са по-скоро амбиции на малка или по-голяма част от управляващите България, но и в двата случая това не са национални цели. Оказва се, че те не се споделят от цялото общество, и което е не по-малко важно - дори не от цялата образована и културна част.

Планът "ЕС" се радва на значителна подкрепа от българската интелигенция, но не виждам масова защита за неотменното му функциониране у нас сега, когато се забелязва ръст на антиевропейското говорене и намерения.

Това вероятно се дължи и на една характеристика на българските елити, която Войников нарича "sanctasimplicitas, по-скоро наивност, отколкото простодушие", и се отнася до разбирането на политическите думи, идващи от другите държави, най-вече - големите.

Именно този навик е важната находка. Него можем да открием и през ХІХ и през ХХІ век. Днес повече отпреди знаем смисъла на онова, което се нарича дипломатически език или жаргон, но трудно различаваме писането и говореното по базовите, фундаменталните принципи на общуването между модерните държави. Към това в наши дни трябва да прибавим и невероятното опростачване, което нападна и най-силните демокрации.

Ако си припомним говоренето на М. Тачър, Р. Рейгън и го сравним с днешните водачи на тези държави - Б. Джонсън, Д. Тръмп, лесно ще установим разлика "от земята до небето", която действа отрезвително. Тази наивност, която не е, но граничи с простодушие, може да се ревизира именно в такива времена. Сега е времето, когато можем да се обърнем към онова, което Войников нарича "национален план", и да го положим в следната рамка - силна българска демокрация и законност; почтени и прилични българи в държавните ни институции; мощен принос в стабилността и сигурността на Европейския съюз.

В съвременния свят националният ни интерес е неделим от общочовешките достижения за защита на личното достойнство и живот. Всяко обратно действие обрича на провал усилията на милиони българи от последните десетилетия.

Дали това са реалистични намерения, или просто продължение в посоката на българските блянове в един модерен европейски свят? Нека отново се върнем към думите на Войников:

Текстът се отнася за предходния век, но знаем, че се срещаме с тази обществена нагласа и днес. И е важен отговорът на въпроса дали нашият век е само "материалистичен и егоистичен".

Смея да твърдя, че има съществена разлика. Не че "високата нравственост" преживява някакъв Ренесанс, надявам се, че това е едно близко бъдеще. Но и без него мнозина от водещите общественици и политици на Стария континент, дори и във Великобритания, водят своята битка за повече разум и морал във времето на високия стандарт на живот, постигнат през последните петдесетина години в Европа. Дори успехът на глупостта, наречена "Брекзит", вече е осъзнат и ще бъде за сериозна поука на онези, които знаят и могат да четат уроци от миналото.

За нас, българите, това са по-нови неща. Нашият посткомунизъм с неговите стереотипи и оглупяване ни пречи да овладеем изкуството на поуката - нещо, характерно и за другите нации на Стария континент преди Втората световна война. Но за западната част поуките станаха норма във времето след нея. За нас на Изток, тъй като краят на войната дойде едва през 1989 г., и процесът е по-бавен. А и не сме изолирани в тази си европейска общност: около нас все още има достатъчен брой негодници, чиято цел не е тяхното добруване, а европейските трусове и затруднения.

Войников дава много интересен пример за българите и света чрез пакта Молотов - Рибентроп, свръхактуален към момента, в който той пише своя текст:

Подялбата на европейски територии между Сталин и Хитлер е наистина голяма изненада за Европа. Тя се случва дни, преди да избухне Втората световна война, когато става ясно, че континентът е изправен пред собствения си край като територия на модерната демокрация. А в нашето общество събитието се посреща с емоцията на "харесвам" и "не харесвам".

Убеден съм, че не сме научили този урок. Добре би било да не се бавим в неговото усвояване, но не съм напълно оптимист - за тази цел е нужно образование. В случая Войников привежда допълнителен довод: когато обществената реалност е лишена от демокрацията и нейните правила, остават само емоционалните аргументи. А те дават лоша ориентация за случващото се в света. Днес имаме много по-голяма възможност за разговори и дебати в глобален мащаб за действието на една или друга сила. И трябва без емоция да правим своите преценки. Ето един пример от последните години.

Слушах аргументи в полза на силната вътрешна политика на Д. Тръмп в САЩ. Бяха смислени и верни. Отговорих на моя събеседник, че тези работи не ме интересуват, тъй като не съм американски гражданин; мен ме интересува защо американският президент абдикира от ролята си на световен лидер, бранещ демокрацията; това за мен е българският интерес, а не какво става с икономиката на САЩ. Мисля, че не се разбрахме, но и днес бих повторил тези си думи.

Светът на Войников вече страда от болест, която ще добие огромно, пандемично развитие в наши дни:

Само да добавим интернет и социалните мрежи - и днешният образ на това зло става съвсем ясен и осезаем. А както е посочил и авторът, можем да открием корена на тази човешка слабост още в античния свят. Битката с умствената леност и предаването в прегръдките на злото и неговата лъжа е като че ли най-важната битка днес. Ако за Войников това е проблем, за съвременните хора залогът е това да останат хора. Всеки отказ да се води тази битка, като допълнителна преграда към решаването на това фундаментално човешко затруднение, породено от опасната коалиция на човешките слабости с информационните чудеса, практически помага за влошаването на обществената ситуация.

И щом имаме такава голяма задача, нека да потърсим помощ в мислите на българската интелигенция от онова време. Ето една от Войников, за която да се захванем:

Именно "душевна еволюция" е нашата възможност да бъдем адекватни спрямо заобикалящите ни проблеми. Трябва да ѝ дадем шанс, а не да се чувстваме като хора, които вече знаят всичко. Тук помага един от принципите на стоицизма - умните хора знаят, че са постигнали и научили нещо, когато знаят, че има още за постигане и научаване. Динамиката на нашия живот дава още по-големи шансове да се съобразяваме с това непрестанно обновяване. Именно допускайки в себе си мисълта за собствената си "духовна еволюция", ще дадем своя принос и ще се отдалечим от представената от Войников слабост - да вярваме, ама не съвсем, на друг, а не на себе си. Това със сигурност не е основание за повишено самочувствие, което само по себе си е отказ от "духовна еволюция".

Краят на текста е твърде затворен и издаващ нещо, характерно за онова време - комплекси на малката нация, която не успява да реализира своя възрожденски блян:

Комплексът има корен, както виждаме, в същото това възрожденско начало - дало и блянове, но и оформило стереотипи, които стават по-скоро негативни черти на характера. Няма в началото на 40-те години такъв, който да произвежда политика на асимилация в стила на гръцките амбиции на "мегали идея". Съвсем скоро ще рухне и нацистката идея за хилядолетната държава. Лудостите имат предел, когато навлязат в отношенията между държавите. Сблъсъкът е този, който ги ликвидира.

А днес имаме още по-нова ситуация, когато няма целенасочени амбиции за "елински" модели. Дори най-страшните конфликти - тези между християнство и ислям, се тушират в международните отношения. Но не това е темата ми. Става дума, че днес може да печели влияние само онова, което хората искат сами. Най-добрият пример е успехът на английския език като световен инструмент за комуникация. Не че е налаган с "мегали идея" от САЩ или Великобритания, просто условията на тяхното развитие и естественото му разпространение доведоха до този резултат.

Срещам много хора, които ще научат френски или испански, но задължително ще си служат и с английски. Във времето, когато се занимавах с политика, чух от германски политик в края на миналия век, че в тяхното образование трябва още да се засилва изучаването на английски език. Казва го човек, който принадлежи към една велика култура, създавана на немски език.

Тези големи и естествени промени са основание за оптимизъм, че може да се търсят нови пътища на нашата "духовна еволюция", без да страдаме от комплексите на предходните български поколения. Имаме опит и трябва да усъвършенстваме познанието си, както и по-добрите страни на българската интелигенция, без да се страхуваме от чуждите влияния. Те имат своето място и когато имаме нормалното самочувствие, ще общуват с нашата уникалност по един много добър начин.