Из "МАРТ"

Три безмълвни дни, след като се наводни кухнята, Надя и Мила излетяха от провинциалното летище в Есо за това в Палана. Можеха да се разполагат на целия ред. Мила, на пет години, прекара полета в ядене на парченца краставица и рисуване на фигурки с все по-големи гърди. Нарисува два големи кръга в тетрадката си и се засмя, после нарисува два по-големи кръга около тях и се засмя отново, после съсредоточено стисна устни, за да нарисува два още по-големи кръга. Докато надничаше иззад главата на дъщеря си, Надя попита:

- Няма ли мъже?

Мила бързо нарисува друг, по-широк човек. Добави две мънички точици за зърна на гърдите му.

- Нямах предвид, че трябва да добавиш мъж -

каза Надя.

Мила насочи химикалката обратно към страницата и огради точките с гърди.

- Чудесно - каза Надя и погледна през прозореца към бялата земя.

Вече бяха прелетели над централната планинска верига, която заграждаше Есо. Надя прекара последните няколко дни в опити да договори бартер с пилота на самолета им с турбовитлов двоен двигател, чийто полет от Петропавловск беше прекъснат от снежна виелица, за да ги вземе с Мила за последната част от пътуването си на север. В селото, което напуснаха, остана Чега. Боклучавият му палат под наем, където бяха прекарали последните три години. Наскоро разбилата се тръба на радиатора, жълтият, облицован с плочки под с вода до глезена. Последното изречение, с което Надя се обърна към него, "Обади се на хазяина", прозвуча във вторник. Бележката, която пъхна под замръзналия буркан мед на масата в кухнята днес.

Тя и Мила щяха да започнат отначало. Надя обгърна с една ръка гърба на Мила.

- Сладката ми - каза тя, - хайде да не казваме на дядо и баба какво се случи тази седмица, става ли?

Мила нарисува още едно кръгче.

- Става.

- Представи си, че съм дядо. Здрасти, Мила, какво ново при теб?

- Нищо! - отговори Мила. - Онзи ден се спука една тръба и направи ледена пързалка вкъщи.

Надя помълча.

- Това е, което няма да им казваме.

- Аз си помислих, че няма да казваме, че вие с татко сте си сърдити един на друг.

- Това също - каза Надя. - Всичкото.

Тя стисна рамото на Мила, отдръпна ръката си и потъна в седалката. Опря колене в джоба пред себе си.

Нямаше значение какво каза Мила. След месец или два животът им ще бъде достатъчно хубав, така че Надя да не трябва да го преиначава за пред родителите си. Затова, вместо да си хаби думите за мястото, което напускаха, тази покрита с лед дупка, Надя отключи телефона си, намери албум на Риана и си сложи едната слушалка.

- Ето, коте - каза тя на Мила, която изкриви главичка, за да повдигне ухо. Надя пъхна другата слушалка в мекото ухо на дъщеря си и се остави на поп музиката.

Движеха се към Палана от изток. Градът беше административният център на областта, но отвисоко изглеждаше занемарен: улиците бяха омазани в сиво, жилищните блокове се разпадаха, редици дървени къщи се простираха до морето. Надя не се беше връщала, откакто с Мила се преместиха на юг в Есо. От въздуха не можеше да види никакви нови сгради.

Родителите й ги посрещнаха на летището. Нито един от двамата не разпита Мила какво ново има. Майката на Надя каза:

- Няма да питам защо не дойде Чега.

- Зает е на работа - каза Надя. - Не само с вестника вече - със сватби, събития.

Не това беше причината, но беше ласкаещ го факт.

- Имал е нужда от почивка, предполагам. Не е лесно да се живее с теб.

- И кой ме отгледа такава? - промърмори Надя. Майка й, прекалено глуха, за да чуе, беше присвила очи в посока на другите слизащи пътници в търсене на някого, когото познаваше. Баща й се беше навел напред и щипеше бузките на Мила.

Мила беше облечена в ново палто, искрящо-лилаво, което Надя й беше купила за Нова година. Добре че беше "Сбербанк": приземиха се тук благодарение на работата на Надя. Седем седмици платен отпуск. Тя и Чега си бяха говорили да използват това време, за да отидат в Сочи през лятото, преди една спукана тръба, един последен спор и един категоричен разговор с шефа й за онова, което Надя нарече "семейни причини", да променят тези планове за постоянно.

Сега имаха седем седмици, което означаваше време до май. Достатъчно дълго, за да си намерят хубаво място за живеене. Не в Палана, със сигурност, не и в Петропавловск, където следваше сестрата на Чега, а на континента - може би Казан? - или дори в Европа. Истанбул? Лондон? Без Чега, който да им пречи, Надя и Мила можеха да започнат да пътешестват по света. "Сбербанк" имаше клонове навсякъде.

В колата Надя седна на предната седалка, а баща й и Мила се качиха отзад. Наведена много напред към волана, майката на Надя продължи да присвива очи, макар и пред тях да нямаше друго освен заскрежени паркирани коли.

- Мамо, виждаш ли добре? - попита Надя. Никакъв отговор. Надя се обърна на седалката: - Тя вижда ли добре?

- Разбира се, че вижда - каза баща й. - Тя ни докара дотук.

Надя го изгледа внимателно - плетената му шапка, мътния поглед - и се наклони назад, за да закопчае колана на Мила. Майка й се престрои в редицата коли, които напускаха паркинга на летището.

- Папа, получих повишение през януари - каза Надя. - Сега съм мениджър. С шейсет повече на час.

- Както пада рублата, това е нищо - отговори баща й. - Пенсията на майка ти едва ни стига за хляб.

- Имате ли нужда от помощ? - попита Надя. Баща й се намръщи. Тя беше далече прекалено дълго; беше забравила навиците му, оплакванията за пари, преливащи във все същите притеснения, свързани с политиката, бюрократите, престъпниците, задръстили парламента. Липсата на желание да се промени. Тя си пое дъх. - Извинявай. Как върви уловът тези дни?

- Какво да ти разправям? Зимни води. Как е...

- Как е нашият Чега? - попита майка й.

- Добре е. - Майка й не реагира. - ДОБРЕ Е - каза Надя. - ВСЕ ТАКА.