В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Звезди под клепачите" на Николай Терзийски. Това е третият роман на младия писател, който публикува издателство "Жанет 45".

Известната писателка Здравка Евтимова също дава висока оценка на "Звезди под клепачите". За нея ромънът е необходим днес и сега, за да не се превърне животът в единствения възможен влак към истината .

Николай Терзийски е роден в Смолян през 1983 г. Завършил е журналистика в СУ "Св. Климент Охридски", има и магистратура по философия. Дебютният му роман "Отлъчване" излиза през 2017 г., и печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература "Южна пролет". През 2019 г. излиза и вторият му роман "Хроники на неведомото".

Случило се в Горна Джумая, която за краткост хората наричали Джумаята.

През хиляда осемстотин деветдесет и шеста, когато Йосиф се родил, в Джумаята имало не повече от хиляда-хиляда и двеста къщи. Някои новопостроени, но и много опустели - изоставени от българите осемнайсет години преди това. На никой не му се искало вече да живее в изнемогващата Османска империя - чисто новото Княжество било на един хвърлей, оттатък баира. Но Санде, бащата на Йосиф, не бил човек, който да бяга от лошото. Той обичал да го държи под око - така, казвал, никога не може да ме изненада в гръб.

Не че смятал турците, които били почти три пъти повече от българите в града, за лоши - напротив, обичал да сяда с тях в кръчмата, да пият ракийка и да пушат тютюнец заедно. Виж, цинцарите и гърците хич не му се нравели - тия дошли тъкмо след като българите побегнали на север, и тъй като им идела отвътре търговията, пак ядели хляба на нашите хора. Въпреки това, благородно - и с тях сядал на масата в кръчмата.

Санде (с ударение на "е", разбира се) бил дърводелец - наследил занаята от своя баща.

Но по-важното, което трябва да се знае за неговата дърводелска работилница във Вароша, малко под църквата "Въведение на Пресвета Богородица", е, че там се провеждали заседания и тайни срещи на Организацията, революционния комитет на вемеореото. Още от млад Санде ходел по комитаджилък из горите, а по време на Четническата акция (през лятото на хиляда осемстотин деветдесет и пета) срещнал своята Вера, ятачка на четата със слабовато тяло, яки гърди и суров поглед. След неуспеха на акцията, Санде успешно си отвел ятачката у дома, във Вароша. Дори ѝ направил чисто ново дървено корито, в което тя скоро започнала да пере дрехите на децата им.

Санде и Вера създали едно от онези идилични семейства, в които никой не очаква от другия мили думи и трогателни жестове. Но всичко се подразбира, защото е заложено вътре, в хората. Независимо дали главата на семейството е в работилницата си, в кръчмата или е решил да грабне пушката и да тръгне с революционерите, останалите чувстват присъствието му - в топлината на огнището. И в сърцата си.

Иначе Вароша, българската махала на Джумаята, си била що-годе кротко и спокойно място, рядко се случвало да утрепят някого - най-много веднъж или два пъти в месеца. Из калните сокаци скитали отрудени хора, наред със свободни прасета, кокошки и други щастливи домашни животни, както ги наричаме в наши дни.

И има защо. Битието на домашните животни никак не е по-просто от човешкото, напротив - много по-сложно е, затова и домашните животни хич не си правят труда да пишат книги за него.

Година след Битолското въстание семейството на Йосиф било застигнато от изненадваща трагедия. Застигнато. Хубав израз... Ей така си живеем обикновено - с мисълта, че трагедиите ни гонят и настигат. А ядовете ги берем, докато грижите ни ги бере някой друг. Виж щастието го постигаме или ни сполита неочаквано. Кой ще ти чака щастие? Особено в годините на Битолското въстание...

Битолско тогава в Джумаята наричали Илинденско-Преображенското въстание от хиляда деветстотин и трета, което малкият Йосиф запомнил най-вече с липсата на баща си Санде. Четиресетгодишният дърводелец - то се знае - оставил работилницата, четирите деца и едрогърдата ятачка и заминал с пушката си нейде из Солунско. Но трагедията не била свързана с бащата.

Санде си се прибрал у дома напълно жив и здрав. Първо даже минал през кръчмата, мрачен и ядосан от лошия край на въстанието. Но не скръбен - това чувство не му било познато още. Като влязъл у дома, той изобщо не обяснил на жена си откъде е домъкнал тия темперни цветила и четката, които държи в лявата си ръка. Подарил ги на малкия Йосиф - да си рисува. И друго не пояснил на Вера - защо му липсват два пръста, показалецът и средният, на дясната ръка. Казал ѝ само да не се вайка, защото: дърводелец, който не може да работи с по-малко пръсти, никакъв дърводелец не е.

Кой знае колко не му пречело, държал си цигарата с лявата ръка или в устата. Бил и малко по-смръщен отпреди. Дали затова никой не го предал на башибозуците, които шетали из българските махали след потушаването на въстанието? Или защото турците обичали компанията му в мирно време? Това не се знае. Но трагедията била ето тая:

Прасето, на което се възлагали огромни надежди за прехраната и оцеляването през идващата зима, добре охраненото прасе, което обичало да се разхожда безгрижно из махалата, една вечер не се прибрало у дома.

Майката на Йосиф - някогашната ятачка на комитите Вера, постъпила както се полага в такава ситуация:

изоставила прането в дървеното корито и тръгнала да обикаля из сокаците и да вика прасето по име.

Казвало се Гошо. Как иначе?

Тропала по врати на съседи, разпитвала случайни минувачи. Но прасето никакво го нямало и никой не можел да даде надеждна информация за местонахождението му. Стигнала и до чаршията, до градската баня - нищо. На вратата на кръчмата обаче видяла мъжа си Санде, който си тръгвал с вечната цигара в ръка.

Не бил пиян.

Никой никога не го бил виждал пиян!

Като му казала новината, мъжът ѝ реагирал по обичайния начин - с цветиста псувня. После я изгледал ядосано и решил да се върне в кръчмата, за да пийне още една чашка и да се поуспокои.

Жена му Вера обаче не загубила надежда. Вече из Вароша се било чуло за една млада гледарѝца от Мехомия, при която ходели близките на изчезнали във въстанието четници, и тя безпогрешно им казвала кой къде е и изобщо жив ли е. Разправяло се, че тая Жана виждала и мъртвите, и живите, дори лобните места сочела съвсем точно, а тия лобни места били по Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско, далеч отвъд Струма.

Та колко му е да разбере Жана къде се е дянало едно обикновено прасе - било то живо или вече заклано?

Днес може да звучи смешно, но едно прасе в ония години било важно почти колкото едно дете за семейството. Особено при семейства с четири деца и едно прасе. Затова и Жана приела Вера в своята къща с мирис на тамян. Казала ѝ направо, че знае за какво е дошла, а после я успокоила, че Гошо си е жив и здрав, у комшиите от по-долната улица, в кочината им. Като чула безпогрешно имената на тия хора, които гледарѝцата нямало как да познава, Вера си тръгнала обратно.

- Кои?! - креснал Санде от вратата на кръчмата.

Не че не бил чул ясно името, де.

- Урановските ли?

Вера кимнала и мъжът ѝ запалил втора цигара - едната размахвал в лявата си ръка, другата държал между безименния и кутрето на дясната, и като вървял пред жена си към оная къща, разярено смуквал ту от едната, ту от другата. При къщата на ония Санде се повърнал, решил да отскочи до дома си и да вземе пушката - за по-голям авторитет.

Комита, който не може да стреля без два пръста, никакъв комита не е. Не го казал - то си било ясно от само себе си.

Вкъщи го видял и Йосиф, който тогава бил осемгодишен. Разбира се, подушил, че се случва нещо интересно, хвърлил четката и боите настрана и веднага тръгнал след баща си и майка си. Видял как Санде нахлува в двора на ония и вика силно стопанина на схлупената къщичка. Видял как домочадието излязло уплашено - съсухрени мъж и жена, а зад тях две парцаливи деца. Момче и момиче.

Йосиф познавал момчето, казвало се Иво, понякога скитали заедно из махалата и по гората, биели се с прашки. Момичето било по-малко и тогава Йосиф го видял за първи път в живота си. Когато Санде отворил кочината и повикал своя Гошо, и после, след като прасето било освободено и тръгнало с уверена стъпка към дома си, докато баща му се заканвал на ония двама жални стопани, Йосиф гледал все момиченцето. От очите ѝ се стичали сълзи. От носа ѝ течал зеленикав сопол. Така Йосиф запомнил първата си среща с бъдещата си жена Божия.

Но най-важното от всичко било, че в оня ден прасето било намерено.

Тоя щастлив завършек на тежката ситуация обаче оставил у най-големия син на семейството още един неизлечим спомен. И най-вече въпроси без отговор. А Йосиф не обичал тия неща, които не можел да си обясни - бил умно момче и по Петровден бил получил свидетелството си за първо отделение. С отличие - къде ти, той вече пишел красиво и четял съвсем гладко. А как рисувал само! Освен това се грижел за по-малкия си брат и двете сестри, ходел сам до фурната за хляба, водел и мулето на чешмата да го пои, помагал и в работилницата на баща си, макар и не много охотно. Всичко му било ясно в тоя свят. И ето - някаква си Жана, гледарѝца от Мехомия, да знае къде е скрито прасето им.

Как така някой ще знае къде са прасетата на хората?

Пък и самите хора - били те живи или мъртви?

Отговори на тия въпроси не намирал, но посред дългите размишления, докато изписвал някоя буква или докато тряскал и рендосвал в работилницата, у него покълнало първото малко семенце, което някой ден можело да порасне и да разцъфне, за да доведе до... едно голямо решение.

До избор, надхвърлящ пределите на света на Йосиф.

Защото той ще започне да усеща, че някъде там, под клепачите му, под клепачите на всеки от нас, има нещо много по-голямо. Нещо, до което малцина от нас успяват да се докоснат.

Също като взора на гледарѝцата, която, за разлика от обикновените хора, вижда не само един свят.

А всички светове.

* * *

Осем години след освобождаването на прасето дошло и освобождението на Джумаята. Но тогава Йосиф не бил у дома, за да се радва със съгражданите си, а рисувал Елена - възлюбената на най-близкия си приятел от пансиона в Солун. Рисувал я, без да я е виждал.

За да стигнеш от Горна Джумая до Солунската гимназия - поне в случая на Йосиф било така - са нужни три неща. Ученолюбивост. Упорита майка. И пестелив баща. За да може, след като завършиш с отличие прогимназията, майка ти да погледне мъжа си, да му тропне с крак, да изпъчи гърди и за пръв път да пробва да наложи волята си:

- Наш Йосиф ще учи.

Така казала Вера над дървеното си корито за пране.

- Ако щеш, Васе си го прави дърводелец, той е уфатен. А за Йосиф извади парите, дето събираш - ще стигнат да го пратим в Солун.

Васе (и той с ударение на "е") бил вторият син на семейството.

Санде смукнал от цигарата, почудил се, дали да не удари един шамар на тая нахална жена, та да си гледа прането, но кой знае защо въздъхнал и решил да се раздели с парите, събирани с тежък труд през целия му живот. Кътал ги уж за черни дни. Или за да ги раздаде на децата си като порастат. А сега щели да идат за даскали... Ама пък и Йосиф хич го нямало в работилницата!

- Като не го бива за работа, да ходи да учи.

Не го креснал. Казал го тихо и послушал жена си. Дори я обикнал още повече заради думите ѝ. Защото знаел, че там - в Солунската гимназия, даскалите и учениците са все от Организацията.

В пансиона на гимназията Йосиф срещнал Вълкан, по прякор Вулкана - един от хората, чиято съдба (като откриването на онова прасе) щяла да остави дълбока следа в мислите и спомените на героя ни. И направо да се намеси във фабулата на живота му.

Двамата се сближили, когато научили, че са родени на един и същи ден, в една и съща година. И май само Йосиф знаел истинското име на Вулкана - тоя едър и немирен хлапак от Щипско, който хич не се учел добре, но бил първи в революционния кръжок и в лудориите, които се вършели из пансиона.

И не само - из цял Солун. Вулкана продавал от най-хубавия тютюн на гимназистите, внасял гръцка ракия в пансиона, а в някои вечери организирал "акции" - излизал с избрани съученици, облечени не в училищните униформи, с които ги знаели всички. Така пременени ходели в пансиона на девическата гимназия.

В живота на Йосиф Солун бил място за учене и възмъжаване. Но не онова възмъжаване, дето се прави с помощта на девическата гимназия - за него Йосиф още не мислел. Или мислел, но не си признавал.

Възмъжаването за Йосиф било отделянето на сюжета на живота му. Първото откъсване от лоното на родителите, от брат му и сестрите, от Джумаята и познатия свят. Почвал да размишлява за себе си, за всичко, което предстои, и за това, какво иска да направи в тоя свой живот. Искал да се изучи и да стане голям човек - търговец, лекар или поне учител по история като Анастас Разбойников. Искал да пътува и да види далечни земи. Искал и семейство с много деца, които да отгледа в своята богата къща - не в Джумаята, а тук, в Солун - след като бъде освободен от турско. Може и в София, столицата на Царството. И много други неща искал Йосиф. За тях мислел, когато си лягал да спи в пансиона.

В живота на Вулкана обаче възмъжаването си било по всички линии. Най-вече заради една двайсет и девет годишна омъжена гъркиня на име Елена.

Вулкана я видял един пролетен ден на пазара и първото нещо, което го пленило, била стъпката ѝ. Тая жена не припкала като момичетата от девическата гимназия, а ходела така, сякаш светът ѝ принадлежи.

Това си е съвсем вярно за всеки от нас - светът ни е наш и на никой друг, но Вулкана не ги знаел тия неща, тогава бил едва на шестнайсет години.

Проследил я до дома ѝ. Проучил я, като разпитал един грък за нея - оня му разказал, че мъжът ѝ е в бойния флот и никакъв го няма у дома, че е бездетна, че от време на време разни непознати мъже влизат в къщата ѝ, та затова все ходи нагиздена с нови бижута. Тая история напълно устройвала Вулкана, тъй че един ден, месец преди завършването на учебната година, нашият човек причакал Елена на улицата и я заприказвал на развален гръцки.

Предвидливо пак бил облякъл други дрехи, а не униформата на гимназията. Както казах, бил едър и имал вече гъст черен мустак. Представил се за търговец от Батуми. Подарил ѝ красиви обеци, купени от един златар с парите, спестени от търговията с тютюн и ракия из пансиона. И онази го пуснала в дома си.

Дори на Йосиф не разказал какво са правили там, но от оная нощ нататък Вулкана взел да ходи замечтан из класните стаи и наместо да слуша уроците по математика на Козма Георгиев или разказите на историка Анастас Разбойников, пишел в тетрадките си стихотворения, които после ходел и рецитирал на гъркинята - тя не знаела и дума на български, така че хич не се усъмнила в грузинския произход на госта си. После дошла ваканцията, която Вулкана обяснил с пътуване до Батуми, но обещал на Елена, че следващата есен ще се върне.

То се знае - върнал се. И то точно когато мъжът на оная, прекарал лятото у дома си, заминал с флота.

Докато се захващала Балканската война, докато в Горна Джумая почвали арести и разоръжаване на българите; и после, докато нашите войски настъпвали в Източна Тракия, а гръцкият военен бил кой знае къде - из Тасос, Самотраки или Лесбос; Вулкана ходел при своята Елена и продължавал да ѝ носи евтини дрънкулки. Тъкмо бил посъбрал пари през лятото. Станал и един от най-прилежните в гимнастическото дружество, стопил за нула време корема си и между другото, взел шампионската титла от състезанието по скок на три крачки.

Надзирателят в пансиона, вместо да опита да го вразуми или да му забрани да ходи нощем навън, му подарил личната си грапава чешалка, закупена преди време от Рилския манастир, за да я отнесе на гъркинята.

Дали чешалката, приета с радост, или успешните скокове му вдъхнали смелостта да разкаже на Елена истината? Никакъв търговец от Батуми не съм, рекъл, аз съм българин, гимназист, тая година завършвам. Оная не се смутила и нищо не казала - дали защото и тя го обичала, или заради дрънкулките, които ѝ носел.

Нищо не ме вълнува вече, казвал Вулкана на Йосиф, ни новините от войната, ни акциите на Организацията, ни кръжоците и революцията. Моля я да избяга с мене, след като завърша. Ще я отведа в София, във Виена, може и в Париж даже. Колкото по-далеч, толкова по-добре.

Йосиф слушал ли, слушал. И точно това щял да си спомни един ден, в онзи влак, в който погледът му щял да се сблъска с друг и ударът да промени всичко. Както спасението на прасето, така и историята на Вулкана и гъркинята Елена останали дълбоко в мислите му. Готови да изплуват на повърхността тогава, когато би трябвало да вземе онова решение, най-важното.

Ето такива, уж дребни и незначителни случки могат да ни накарат да надхвърлим пределите на света си.

Светът на Вулкана обаче изригнал и се сринал - скоро след използването на чешалката по предназначение и радостното посрещане на българската армия в Солун. Няколко дни след като научил неочакваната вест, че

бездетната гъркиня е забременяла и - уверен, че той е бащата на това дете, Вулкана отново запланувал как хич няма да чака да завърши, а час по-скоро ще я отведе оттук.

В последно време градът се пълнел с турски бежанци от всички краища на Македония, дори Вулкана срещал свои съседи от Щипско. Из гимназията се говорело, че гръцките войски пречат на българските, защото искат първи да влязат в града. Съучениците на Йосиф и Вулкана били готови да се сбият с всеки срещнат грък, а надзирателят вече не бил така благосклонен към разходките на щипчанина и набързо съжалил за чешалката си. След това дошла и забраната за излизане - заради опасността от сблъскване между гръцки и български ученици.

Вулкана чакал армията с по-голямо нетърпение от всеки друг. Не заради войната. Заради жената. Тия ми ти гръцки Елени все по-важни от войните излизат...

И ето - една нощ тропот събудил гимназистите в пансиона, всички се вдигнали от леглата, нахлузили ризите, обули се направо на боси крака и видели как нашата армия влиза в трапезарията им. Вдигнали на ръце учителя Козма Георгиев, който се опитвал да въдвори ред, а после поканили окаляните войници да спят в собствените им легла. Кой ще ти спи - войниците разказвали как били посрещани навсякъде с тепсии, пълни с турски патрони, как българите ги прегръщали и крещели.

Но Вулкана го нямало, за да чуе тия истории. Като го потърсил с поглед, Йосиф веднага се сетил, че е използвал суматохата, за да иде в дома на гъркинята.

Нямало го и на следващия ден, когато учениците дружно отишли в квартала "Вардар капия", за да посрещнат частите от Седма рилска дивизия, когато всички отново крещели "ура", а войниците на генерал Тодоров им отвръщали по същия начин.

Същата вечер Вулкана се върнал и в очите му не се виждала никаква радост, липсвал всеобщият ентусиазъм от пристигането на войската. Помръкнал, той разказал на Йосиф какво чул от съседката на неговата Елена миналата нощ.

Не само че не го дочакала, за да избягат заедно в София, Виена или Париж, не само че не решила да скрие тайната и да махне детето, а взела, че разказала всичко на ненадейно върналия се у дома военен от флота. Помолила го за прошка. Но оня само хванал моряшкия си нож

и я заклал.

Романът на Елена свършил неочаквано бързо. Романът на детето - така и не бил започнат. А романът на Вулкана никога вече нямало да е същият.

- Ще ти кажа каква беше. Аз ще говоря, а ти ще рисуваш.

Вулкана казал това кротко, не заповеднически. И Йосиф нямало как да откаже. Приятелят му бил виждал какви хубави картини излизат изпод четката на Йосиф.

Нарисувал Елена - такава, каквато му я описал Вулкана. И точно затова там, на платното му, не била просто една гръцка жена, а изконната човешка представа за любовта.

После щипчанинът внезапно изоставил гимназията и си заминал от Солун, взел и портрета на любимата си. А Йосиф останал и продължил да рисува - не това, което вижда с отворени очи, а онова, което му се явява, когато ги затвори. Рисувал и когато критската жандармерия нахлула в общежитията, изпочупила всичко, взела българските книги и ги разхвърляла по улиците на Солун.

Така приключила и историята на Солунската мъжка гимназия и наивната, но и чиста мечта тоя град да стане българско пристанище. А Йосиф се прибрал в Джумаята, която вече била освободена от турско. И там продължил да рисува - до мобилизацията за Европейската война.