Две години преди смъртта си през 1796 г. императрицата на Русия Екатерина ІІ дала разрешение старата военна крепост Хаджибей в одеския залив да се превърне в град. До 1792 г., когато бил подписан Яшкият мирен договор между Санкт Петербург и Константинопол, тя била владение на Османската империя. През 1793 г. владетелката назначила Йосиф Де Рибас за началник на реконструкцията на крепостта Хаджибей и принадлежащото й пристанище.

Така били поставени основите на града Одеса. Само за няколко години крайморското селище се разраснало, превръщайки се в свободна зона с непознати за онези времена либерални порядки. Зад този феномен стоели изключителни личности. Те не били руснаци, но служили в руската армия. Дошли в Руската империя от Западна Европа и имали значителен масонски стаж.

Както немалка част от руския генералитет от тази епоха, и Де Рибас бил чужденец. Няма категорични сведения кога е роден - предполага се, че някъде между 1749 и 1753 г. в Неапол. Бил син на испански благородник - генералът от армията на кралство Сицилия Микеле де Рибас, а майка му била ирландка от знатния род Дънкън. На 22 години Хосе Де Рибас минал на руска служба - сражавал се в знаменитата морска битка в залива край Измир по време на руско-турска война (1768 - 1774). В началото на 90-те години на ХVІІІ в. се сприятелил с легендарния ген. Александър Суворов и минал под негово командване. Отличил се във военните кампании при завземането на Хаджибей, Акерман и Измаил. През 1794 г. в качеството си вицеадмирал и известен вече като Йосиф (Осип) Де Рибас настоял старата османска крепост да се превърне в град.

Той управлявал строителството на Одеса около три години, а след смъртта на Екатерина ІІ бил отзован в Петербург. Въпреки това оглавил "партията", която настоявала да се гледа в перспектива и пристанището да се превърне в голям град. Де Рибас прогнозирал, че местоположението на старата османска крепост - близо до Европа, ще бъде изключително важно за търговията със Стария континент. Важността идвала от огромния потенциал на Украйна с нейните житни ресурси, благодарение на които могла да доминира в т. нар. хлебна търговия. А това било предпоставка Одеса да стане баснословно богат град, при положение че има кой да го управлява умело.

На 3 септември 1803 г. новият руски император Александър І назначил за губернатор на вече осемхилядната Одеса французина Арман-Еманюел дю Плеси дьо Ришельо, който продължил делото на Де Рибас и също е считан за основател на града. Роденият през 1766 г. парижанин бил от известния благороднически род на легендарния кардинал Ришельо (1585-1642). По време на революцията от 1789 г. напуснал родината си и преминал на руска служба, сближавайки се с бъдещия император Александър І. Това познанство, а и качествата му, му осигурили през 1805 г. властта в Новорусия - земите от Черно до Азовско море.

Борец за прогрес, религиозна свобода, реформиране на християнството, политическа търпимост и привърженик на либералните идеи на икономиста Адам Смит, в началото на 1790 г. французинът се озовал във Виена. Турболентността на кървавите събития в Париж го принудили да се насочи към Русия, където минал на военна служба. Там бил зачислен във флотилията на Де Рибас и воювал във поредната руско-турска война.

През 1791 г. Ришельо, който дотогава бил капитан от френската армия, получил чин полковник. Участвал и в битките на руската войска с армията на якобинска Франция през 1792-1794 г. През 1800/01 г. Ришельо се върнал в родината си и куриозно бил поканен от Наполеон да постъпи във френската армия, но отказал и отново се отправил към Русия. В онези времена, когато национализмът бил непознато понятие, постъпването от една вражеска армия в друга не било смятано за предателство, а било нормална практика.

Потенциалът на Ришельо бил впечатляващ - владеел латински, гръцки, немски, английски, италиански, испански и руски език. Като управител на Одеса се борел решително срещу прекомерната държавна опека и ограничил до минимум имперската бюрокрация. Успял дори да убеди мнителния император да снеме данъчното бреме на търговците. Осъществил либерално-социален експеримент и дал възможност на гражданите да се самоуправляват и контролират. Не се отчитал на никого освен на императора, при това лично.

Само за няколко години Ришельо превърнал Одеса в независим град от цялостната административна система на Русия, направил де факто държава в държавата. При неговото управление били построени стотици каменни сгради, катедрала, театър, казарми, пазар, много училища, сред които търговска гимназия, две болници. Поел отговорността и за постоянните бежанци в региона. Въвел в Одеса масово засаждане на бяла акация, известна като масонското дърво. Лично купил от Италия фиданките и собственоръчно ги засаждал и поливал. По време на чумната епидемия в града лично посещавал домовете на бедните, успокоявал умиращите и когато от страх от зараза гробарите отказвали да погребат починалите, сам изкопавал гробовете.През 1812 г. бил поканен да стане почетен член на университета в Харков.

Лев Толстой - класикът на руската литература, пише във "Война и мир", че през 1807 г. одеските масони предоставили на Пиер Безухов препоръчително писмо за влизане в Ордена.

През 1814 г. след победата на коалиционните сили над Наполеон Ришельо получил покана да се завърне отново в родината си. И той приел. Поканил да го замести като градоначалник на Одеса ген. Кобле, а във военно отношение отговорността паднала върху ген. Михаил Бороздин.

В Париж Ришельо бил посрещнат радушно от новия крал Луи ХVІІІ и станало нещо нечувано: получил покана да стане премиер. За да се случи това, можем да си представим колко легендарно е било името му. Той първоначално отказал, но все пак приел. От 1815 г. до 1818 г. бил премиер и външен министър, през 1820 и 1821 г. отново оглавил кабинета. Мечтата на живота му обаче била изграждането на Града на слънцето, както той наричал Одеса. Внезапната му смърт на 17 май 1822 г. убила стремежите му, но завинаги останал в историята на града като негов основател.

Щафетата като губернатор през това време вече бил поел учителят на Ришельо в масонството Александър-Луи Ланжерон. Те очевидно се сприятелили в ложата "Олимпийско общество", където Ланжерон членувал още от 1782 г. Между двамата възникнало здраво 25-годишно приятелство, а съдбите им се оказали учудващо сходни.

Ланжерон бил голям ценител на изкуството, оригинален и остроумен събеседник, душата на компанията. Още в края на 80-те години на ХVІІІ в. пишел в местни френски вестници, издавал и сатиричен вестник, написал няколко пиеси.

Като ревностен свободен зидар Ланжерон приветствал революцията от 1789 г., но след разногласията на водачите й, огорчен напуснал Франция. Отправил се към Русия, където участвал във войната срещу Швеция. Участвал под командването на граф Николай Василиевич Репин в битките край Измаил.

През 1794 г. отново преминал на руска служба, след като известно време се сражавал като доброволец в нидерландската и австрийската армия. Заради огромния му боен опит Екатерина ІІ му дала командването на Малорусийския гренадирски полк. Участвал във военна експедиция до о. Корфу, след което станал генерал-лейтенант.

През 1805 г. изпаднал в немилост пред Александър І и подал оставка. Нямал друг изход и се отправил към Одеса при Ришельо, който бил известен с близките си отношения с императора. Владетелят обаче не приел оставката му и през 1806 г. Ланжерон воювал срещу османската армия в Молдова. През 1812 г. като командир на корпус се изправил срещу Наполеон, а през 1813 г. неговата войскова част се сражавала в армията на ген. Блюхер. Корпусът на Ланжерон пръв влязъл в Париж през 1814 г.

Заради огромните му заслуги на бойното поле на следващата година Александър І го назначил за губернатор на Одеса - на поста, който Ришельо тъкмо бил напуснал. Освен това оглавил и Херсонския военен гарнизон и Новорусия. Предполага се, че одеската кариера на Ланжерон се дължала в немалка степен и на Ришельо, който убедил императора да приеме неговата кандидатура.

За недългия си престой на поста градоначалник Ланжерон стриктно и последователно се придържал към създадено от Де Рибас и Ришельо - утвърдил в Одеса системата на свободната търговия, създал ботаническа градина, построил Приморския булевард, подпомагал излизането на първия местен градски вестник, открил народно училище за жени и прочутия Ришельовски лицей.

През 1818 г. император Александър І и външният му министър граф Каподистрия пристигнали в Одеса и отседнали в имението на Ланжерон, засвидетелствайки по този начин доверие и уважение към него.

Въпреки доверието и добронамереността към Ланжерон, владетелят искал да се запознае с проектите му за реформи и предложенията му за промяна на конституцията. Тогава императорът флиртувал с идеята да раздели Русия на 12 окръга. В 4 от тях имал намерение да проведе либерални реформи - в Бесарабия, Херсонска област, Екатеринославская и Таврическая, а столица на югозапада трябвало да стане именно Одеса.

В средата на 1820 г. обаче на Ланжерон му се наложило да отстъпи губернаторския пост на ген. Николай Тригубов, и запазил само ръководството на Новорусийския край. През 1821 г. влязъл отново в противоречие с императора и на следваща година отново подал оставка. Той бил потресен от новината за смъртта на Ришельо и произнесъл реч, в която го нарекъл "рядък приятел на човечеството" и предложил да се издигне негов паметник в Одеса.

Основната цел на Ланжерон била да обедини целия одески елит, строителите на "Града на слънцето". Основният контингент бил от администратори, офицери от армията и флота, търговци и зараждащата се местна интелигенция. Емблемата на ложата била стилизирано изображение на лодка, плуваща към загадъчна крепост (...)

Още през 1816 г. Ланжерон започнал да разпитва в университета в Харков за най-добрите преподаватели, за да ги назначава в Ришельовския лицей. Преподавателите се избирали според възгледите им. Ришельовският лицей трябвало да стане специално място, където да бъде обучен новият елит.