"Хиляда кораба" – антивоенен прочит на "Илиада" и "Одисея"
Омировите епоси "Илиада" и "Одисея" оживяват в книгата на английската писателка Натали Хейнс "Хиляда кораба". Романът излиза на английски през 2019 г. и е обявен от "Гардиън" за книга на годината.
Българското издание на "Хиляда кораба" е на "Сиела" в превод на Десислава Сивилова.
Натали Хейнс базира романа си на добре познатите епоси, но дава гледната точка на жените - какво се случва с тях след смъртта на техните съпрузи, синове, бащи и братя. В контекста на войната в Украйна "Хиляда кораба" на Натали Хейнс може да се разглежда и като антивоенен роман, преосмислящ класическите произведения, създадени векове след Троянската война.
| "С детайлен поглед към митологията и тънко чувство за хумор, Натали Хейнс рисува панорамен портрет на истинското лице на войната, съблечена от лъскавите си доспехи и славните истории. Този модерен прочит на класическия епос е истинска наслада за почитателите на древногръцките митове и легенди, а общовалидното му послание отеква ярко и смело", казват от "Сиела". |
Натали Хейнс е родена в Бирмингам през 1974 г. Известна е във Великобритания както с книгите си, така и като водещ в различни радиа. Имала е и успешна кариера като стендъп комик. Писала е за The Times ,New Humanist, The Sunday Times Magazine, The Sunday Telegraph, The Big Issue, Loaded и The Independent.
Из "Хиляда кораба" от Натали Хейнс
1
Калиопа
Пей, музо, изрича той и по остротата на тона му личи, че това не е молба. Ако възнамерявах да изпълня желанието му, бих могла да кажа, че наточва гласа си на името ми като воин, който прекарва кинжал по точилото, подготвяйки се за сутрешната битка. Но днес не съм в настроение да бъда муза.
Навярно не се е замислял какво е да си на мое място. Със сигурност не е - като всички поети, и той мисли само за себе си. Но изненадващо не си дава сметка колко още има като него, настояващи всеки ден за неотклонното ми внимание и подкрепа. От колко епическа поезия действително се нуждае този свят?
Всеки възникнал конфликт, всяка проведена война, всеки обсаден град, всяко плячкосано градче, всяко разрушено село. Всяко невъзможно пътуване, всяко корабокрушение, всяко завръщане у дома: всички тези истории вече са разказвани, и то безброй пъти. Нима той наистина вярва, че има нещо ново за казване? И защо си мисли, че му трябвам - да му помогна да запомни всичките си герои или да запълня онези празнини, когато стихотворната стъпка не пасва на историята?
Поглеждам надолу и виждам, че главата му е клюмнала, а раменете, макар и широки, са прегърбени. Гръбнакът му е започнал да се превива. Този мъж е стар. По-стар, отколкото предполага резкият му глас. Обзема ме любопитство. Обикновено младите са така нетърпеливи да се заемат с поезия. Привеждам се, за да видя очите му, затворени за миг в разгара на молитвата му. Не мога да го позная, докато не ги отвори. Носи красива златна брошка, миниатюрни листенца, изваяни в блестящ възел.
Значи в миналото някой го е възнаградил щедро за поезията му. Има дарба и е преуспял, без съмнение с моя помощ. Но въпреки това иска още и ми се ще да можех да видя добре лицето му, на светло. Чакам го да отвори очи, но вече съм взела решение. Ако желае помощта ми, ще пожертва нещо в замяна. Така правят смъртните: първо искат, после умоляват и накрая се пазарят. Ще му дам думите, които иска, когато ми даде брошката.
