Да преоткриеш тичането (откъс)
"Изгубеното изкуство на бягането" е приключение, което отвежда читателите от Града на бегачите в Етиопия до амазонската джунгла в Перу, но преминава и от Северния полярен кръг до най-високите планини в Европа, от парещите пясъци на Сахара до суровия зимен преход по Пекинския път. Неговата цел е читателят да стане свидетел на невероятното движение на някои от най-добрите бегачи в света.
Това е книга и за това как всеки може да включи изпитани техники за естествено движение в своето собствено бягане и да се запознае с вдъхновяващите истории на топатлети от всички краища на Земята. "Без значение дали сте опитни бегачи, или тепърва започвате страховитото пътешествие от дивана до петкилометрово състезание в парка, тази книга ще ви помогне да откриете изгубеното изкуство на бягането"ы пишат издателите.
Автори на книгата са Шейн Бензи и Тим Мейджър. Бензи е треньор по бягане и специалист по движение, основател на платформата Running Reborn. Дългогодишните му проучвания го отвеждат до различни, често трудни и екстремни терени в цял свят, където живее и тренира с елитни атлети, представители на различни племена и кореното население на най-отдалечените кътчета на планетата.
Бензи разговаря с пазителите и посветените, за да разгадае дълбоко пазената тайна на човешкото движение, а след това да я превърне в достъпно знание за постигане на върхови постижение в бягането.
Тим Мейджър е писател, фотограф и запален бегач. Негови статии и фотографии са публикувани в списания като "Менс Джърнал", "Трейл", "Трейл Рънинг", "Кънтри Уолкинг", "Адвенчър Тревъл" и "Ултра Мегазин".
На български книгата излиза от издателство "Вакон". Ето и откъс от нея.
Бекоджи, Етиопия
Движехме се с темпо, което знаех, че тялото ми не може да поддържа. Над шума от леките, ритмични и хармонични стъпки на осемте спортисти около мен долавях единствено ехото на тежко и усилено дишане. Внезапно осъзнах, че това не е тяхното дишане. То почти не се чуваше. Просто моето хаотично пъхтене отекваше на фона на плавните движения на останалите бегачи. В своя защита трябва да спомена, че бягахме на над 2700 метра надморска височина - въздухът беше несправедливо разреден и всяко вдишване ми носеше разочароващо малко кислород. Но, да си го кажа съвсем честно, затруднявах се още от мига, в който направихме първите крачки.
Тъкмо започвах да се вслушвам в гласа в главата си, който от половин час непрестанно ми крещеше да спра, и ето че групата превключи на друга предавка и без никакво предупреждение почти полетя напред. Понесоха се плавно към далечината като ято лебеди, летящи в синхрон. Набих спирачки насред облака прахоляк зад тях и мигом се превих на две, за да си поема дъх. Явно това беше само загрявката им.
Намирах се в Бекоджи в Етиопия - градче с население под 17 хил. души, което, макар и толкова малко, може да се похвали с бегачи, спечелили 8 златни олимпийски медала, 10 световни рекорда и 32 световни шампионски титли. Вече беше толкова известно с успехите си, че го наричаха Града на бегачите. Тренирах заедно с едни от най-добрите млади етиопски надежди и както се оказа, кривата на учението тук беше не по-малко стръмна от хълмовете, по които те бягаха.
Това не беше просто невероятно преживяване. То отбеляза повратна точка в живота ми. Оказа се момент на прояснение насред мъглата от недостига на кислород и от това семенце покълна изследователската работа, която сега страстно развивам. Общоприетият подход към бягането е да обуеш чифт маратонки и да "дадеш всичко от себе си": максималното усилие се равнява на максимални резултати и победители са онези, които влагат най-много пот и мъки. Дори в онова утро, за което разказвам, аз бях дал всичко от себе си. Но имаше нещо много различно - при спътниците ми по нищо не личеше да са възприели подхода, че "който не рискува, не печели". Не бяха вдигнали темпото заради някаква по-голяма решителност. Ако беше така, щяха да правят гримаси и да ругаят също като мен. Напротив, те всички се усмихваха, докато грациозно се отдалечаваха напред. Увеличената им скорост не представляваше видимо увеличение на усилието им. Беше красиво движение, без усилия. Не можех да определя как точно го постигнаха, но от онзи момент нататък бях абсолютно сигурен в едно - щях да разбера.
Не е лесно да се обясни как стигнах до Етиопия. Шест години по-рано аз дори не бях бегач. Но пък вече бях запленен от движението на един вид. Не на хората. Дори не става въпрос за движение на сушата. Моето пътешествие, подобно на еволюцията на най-ранните форми на живот на планетата, започна във водата.
Повече за книгата тук.