Ето какво ми отговори Нют:

Извинявайте, че Ви отговарям толкова късно. Книгата, върху която работите, звучи много интересно. Аз бях толкова малък, кога­то пуснаха бомбата, че се съмнявам дали ще Ви бъда от полза. По-добре да се бяхте обър­нали към брат ми и сестра ми, които са по-големи от мен. Сестра ми, госпожа Харисън К. Конърс, живее в Индианаполис, щата Ин­диана, на Норд Меридиън Стрийт 4918.

Всъщ­ност сега това е и моят адрес. Мисля, че тя с удоволствие ще Ви помогне. Никой не знае къде е брат ми Франк. Той изчезна преди две години веднага след погребението на баща ни и оттогава нищо не сме чували за него. Въз­можно е да не е вече между живите.

Аз бях едва шестгодишен, когато атомна­та бомба бе хвърлена над Хирошима, така че всъщност си спомням само онова, което са ми разправяли.

Спомням си, че си играех на килима във все­кидневната, пред кабинета на баща ни в Или­ум, щата Ню Йорк. Вратата беше отворена, така че виждах баща си. Той беше по пижама и халат. Пушеше пура. Играеше си с една връвчица. През този ден баща ни не отиде в лабо­раторията. Стоя си вкъщи по пижама. Той оставаше вкъщи винаги, когато пожелаеше.

Татко, както по всяка вероятност знаете, прекара почти целия си живот в изследова­телската лаборатория на металургичната компания в Илиум. Когато се появи проек­тът "Манхатън", тоест проектът за бом­бата, баща ни не искаше да напуска Илиум, за да се занимава с него. Казваше, че изобщо няма да се залавя, ако не го оставят да рабо­ти където той иска. В повечето случаи това значеше, че иска да си е вкъщи. Единственото място, където обичаше да ходи, извън Илиум, бе вилата ни в Кейп Код. Там и умря. Умря на Бъдни вечер. Но Вие сигурно и това знаете.

И така, в деня, в който хвърлиха бомба­та, аз си играех на килима пред кабинета му. Сестра ми Анджела казва, че съм обичал да си играя с камиончета по цели часове, викал съм "би-бип!" през цялото време и съм ревял като мотор. Така че, предполагам, съм викал "би-бип!" и в деня на бомбата, а баща ни бе в кабинета и си играеше с една връвчица.

По една случайност знам откъде беше на­мерил тази връвчица. Ще ви кажа, може да Ви влезе в работа: татко я свали от един пакет, в който беше увит ръкописът на ро­ман, изпратен му от един затворник. В него се обясняваше, че през двехилядната година ще настъпи краят на света. И самата кни­га беше така озаглавена: "Двехилядната го­дина от новата ера".

Разказваше се как едни побъркани учени създават ужасяваща бомба, която помита целия свят. След като става ясно, че иде краят на света, настъпва стра­шен разврат, а десет секунди преди бомбата да избухне, се появява самият Исус Христос. Името на автора бе Марвин Шарп Холдър­нис и в писмото до татко той признаваше, че е в затвора, защото е убил собствения си брат. Изпратил ръкописа на баща ни, защото не можел да реши какъв експлозив да сложи в бомбата и се надявал баща ни да му каже.

Да не помислите, че съм чел книгата на шест години? Тя стоя вкъщи доста време. Брат ми Франк я присвои заради мръсните пасажи. Пазеше я в своя "сейф" в спалнята си. Не че имаше истински сейф - просто отвор за кюнец с ламаринен капак. Като деца двамата с Франк сигурно хиляди пъти сме чели описа­нията на оргиите. Години наред пазехме кни­гата. Най-накрая Анджела я откри, прочете я и каза, че била голяма гадост. И я изгори за­едно с връвчицата. Анджела беше като майка за Франк и за мен, защото мама умряла при моето раждане.

Абсолютно съм сигурен, че баща ни не е чел книгата.

Според мен той не е прочел нито един роман или разказ в живота си, поне от­както е станал възрастен. Не преглеждаше дори писмата си, нито вестници или списа­ния. Сигурно е чел много технически списа­ния. Но честно да Ви кажа, не си спомням да съм виждал баща си да чете.

Както вече Ви казах, от целия ръкопис го интересуваше само връвчицата. Такъв си беше. Никой никога не можеше да предскаже със сигурност какво ще го заинтересува утре. В деня на бомбата например го интересува­ше само връвчицата.

Попадала ли Ви е речта му при връчване­то на Нобеловата награда? Ето я и цялата: "Дами и господа, днес стоя пред вас, защото никога не съм преставал да се размотавам, подобно на второкласник, който в ранна про­летна утрин отива на училище. Всичко може да ме застави да се спра, да се загледам и да си задавам въпроси, а понякога и да науча нещо. Аз съм много щастлив човек. Благодаря ви".

И така, известно време баща ни гледа връвчицата, вързана на примка. След това пръстите му започнаха да я опъват и опли­тат. После той направи от примката онази фигура, която наричат "котешка люлка". Не знам от кого се е научил на това. От баща си може би. Той бил шивач, така че като мом­че татко сигурно много си е играл с конци и връвчици.

Тази котешка люлка е единствената игра, ако изобщо може да се нарече игра, която баща ни някога е подхващал. Той не се интере­суваше от трикове, игри или правила, измис­лени от други. При изрезките, които Анджела събираше едно време, имаше една от "Таймс". Някакъв журналист попитал баща ни с какви игри обича да запълва свободното си време, а баща ни отговорил: "Защо да си губя времето с измислени игри, когато има толкова много истински?".

Така че самият той трябва да се е изнена­дал, като е открил, че е изплел от връвчица­та котешка люлка, и това може би му е на­помнило детството. И най-неочаквано баща ни излезе от кабинета и направи нещо, което никога дотогава не бе правил. Опита се да по­играе с мен. Не само че никога преди това не си е играл с мен, но и почти никога не ми е говорил.

Но в онзи ден той клекна до мен на кили­ма и като оголи зъбите си, размаха пред носа ми оплетената връв. "Я виж! - каза той. - Ко­тешка люлка. Виждаш ли котешката люлка? Виждаш ли къде спинка сладкото котенце? Мяу-мяу!"

Порите на лицето му изглеждаха големи като лунни кратери. От ушите и ноздрите му се подаваха буйни кичури косми. От миризма­та на пурата устата му вонеше на преизпод­ня. Толкова отблизо татко представляваше най-грозното нещо, което бях виждал през живота си. Оттогава винаги го сънувам.

Изведнъж той запя: "Ах, Писана горката! Как цопна в реката! Няма вече да шета - уда­ви се, клета!". Избухнах в плач. Скочих и избя­гах навън. Тичах с всичка сила.

Трябва да свършвам вече. Минава два след полунощ. Съквартирантът ми току-що се съ­буди и каза, че му пречи тракането на пише­щата машина.