Медицинската наука се нарежда сред сферите, пред които новият век поставя множество непредвидими перспективи. Редом с безспорните си постижения и непрекъснатото си развитие медицината е принудена да се съобразява и с нови обстоятелства, които до момента са се позиционирали в периферията на нейните приоритети. Вгледана в неотложните си и централни по спешност задачи, тя сякаш малко бавно и неуверено осъзнаваше необходимостта от диалог от нов тип - както между нея и пациентите, така и с други важни научни и хуманитарни полета.

Медицинската хуманитаристика е сравнително млада дисциплина, зародила се в резултат от осъзнаването, че хуманистичното познание е в състояние да осмисли и анализира усещането за криза и дискомфорт, което белязва съвременното себеусещане на медицинската общност. Причините за него са комплексни и обуславят част от посоките на развитие на тази дисциплина, която възниква в САЩ в края на 60-те години именно с цел да обогати медицинските изследвания в най-широк план с инструментите на хуманитарните науки.

Голям е тласъкът в нейното развитие през 80-те години, когато тя съществува в по-скоро подчинена форма в сянката на биоетиката и нейните занимания засягат както въпросите от всекидневното общуване между лекар и пациент, така и политическите и административни аспекти на здравеопазването. При все това етичната страна не бива да се разглежда като водеща в задачите на това иновативно направление - това би го ощетило и елементаризирало, макар че може би е показателно, че едно от водещите периодични издания по темата, Journal of Medical Humanities, се ражда през 2000 г. именно като обособило се разклонение на съществуващия от 1975 г. Journal of Medical Ethics.

Мисията на медицинската хуманитаристика, както удачно е формулирано това от редколегията на специализираното италианско научно списание Arco di Giano, е да промени самия образ на медицината, като мобилизира в своя услуга много и различни видове знание . Този подход действително е мислен и като противовес на прекомерната научност, която характеризира говоренето на медицинска тематика, но този противовес би бил самоцелен, ако не съществуваше и нарастващото изискване и нужда пациентът да бъде активна страна в диалога и да има отговорно поведение особено по отношение на превенцията.

Това поставя с особена сила важността на медицинската хуманитаристика в обучението и подготовката на личните лекари, но и на всички ангажирани кадри по принцип, защото новите кризи от последните десетилетия предполагат нов тип отговорност както на иднивидуално, така и на институционално ниво.

С оглед на всичко това не е чудно, че темата постепенно навлиза в университетските програми не само на медицинското образование, но и на професионалното ориентиране в по-общ план. Оригиналното англоезично наименование medical humanities (МН) се възприема като трудно преводим термин и присъства в тази форма в редица други езици, тъй като многостранната му природа създава известни терминологични затруднения, както и поражда нееднозначни дефиниции. На преден план в тях се откроява обстоятелството, че става дума за мултидисциплинарен подход, при който медицината влиза във взаимоотношения със социалните и поведенчески науки (социология, психология, културна антропология, история, право), но се среща и с моралната философия, както и с литературата, театъра и изобразителното изкуство.

Тази разнообразна метолодогия и теоретични инструменти са поставени в услуга на по-доброто разбиране на клиничните практики, както и на взаимодействието между лекар и пациент. Англо-американската школа е първата, която започва да обръща внимание на важността на доверието в отношенията лекар-пациент в светлината на техническия прогрес и бюрократичната тежест на лекарската практика.

Независимо че медицинската хуманитаристика вече е призната за незаобиколим компонент от качественото медицинско образование, неравномерно е присъствието ѝ в обучителните планове на образователните институции в отделните държави и то често зависи от личната ангажираност на конкретни лекари и преподаватели .

Достатъчен е обаче дори кратък преглед на историята на въпроса, за да се получи пълноценна картина на публичния образ на медицинското съсловие и начинът, по който неговите представители са обрисувани още от времето на гръко-римската литература, през средновековните кодекси до литературата на ХХ век и съвременните телевизионни сериали на медицинска тематика, които преминаха през сезони на изключителен разцвет и доведоха до съответните последици спрямо очакванията на пациентите и обществото.

На фона на тази немалко усложнена мрежа от интердисциплинарни диалози нашият интерес е насочен по-специално към онова разклонение на медицинската хуманитаристика, което се заражда с названието "медицина в литературата", за да се преобразува по-късно в "литература и медицина". Тази връзка черпи своята плодотворност от необятния ресурс на световната литературна продукция, която през вековете е била трибуна, опитно поле и съкровищница на видими и дълбинни човешки състояния. Намираме за извънредно показателен факта, че първопроходник на това направление като академична дисциплина е американката Джоан Траутман Банкс, която е редактор на многотомното издание на писмата на Вирджиния Улф в САЩ.

Както посочва авторитетното медицинско списание "Лансет", през 1972 година тя става първият литературен изследовател, който води курс в медицински университет (медицинското училище на Пенсилвания Стейт Юнивърсити). Този курс слага революционно начало, като не разполага с комфорта на предходен опит или академични разработки по темата, и по думите на ръководителката на програмата по наративна медицина в Колумбийския университет проф. Рита Чарон се превръща в "международно, водещо, безспорно интелектуално и клинично поле".

Склонни сме да се съгласим с предположението на проф. Чарон, че вероятно за този обрат в академичните търсения на Джоан Траутман Банкс немалка роля е изиграл фактът, че нейният собствен син е с тежка форма на инвалидност и нужда от интензивни медицински грижи. Но участието на литературата тук едва ли се изчерпва с широко известни факти от типа на приноса на Чарлз Дикенс за описанието на синдрома на Пикуик - иначе казано, синдром на хиповентилация при затлъстяване, първоначално наречен така заради дебелото момче Джо от първия роман на Дикенс "Посмъртните записки на клуба "Пикуик", което в книгата има симптомите на това заболяване.

Наша цел в настоящия текст ще бъде да проследим съвременните форми на диалога между медицина и литература, отражението им върху тревогите на днешния ден и опасенията за бъдещето, които вълнуват еднакво двете приложни полета. Тук обаче намеренията ни прескачат и в терена на езика и преводимостта, като предстоящите разсъждения ще засегнат и темата за медицинската терминология и препятствията, които тя поставя пред преводачите и пациентите, бариерата, която медици и лингвисти трябва да преодолеят в режим на все по-тясно сътрудничество.

Преводачите по принцип не са сред най-често срещаните персонажи в художествената литература, още по-малко пък тези на медицински текстове. Затова и още по-знаково изглежда присъствието на един такъв герой в разказа на Джумпа Лахири "Преводачът на болести" , включен в едноименния и добил огромна популярност дебютен сборник с разкази на писателката. Той й носи награда "Пулицър", както и световна известност. В него развеждащият туристи из Индия г-н Капаси всъщност има друга работа, за която споделя на младото семейство индийци, родени в Америка, които искат да видят Храма на слънцето и които той придружава по време на обиколката им.

Капаси работи като преводач в лекарски кабинет, защото при лекаря идват много пациенти от съседен щат и той не знае диалекта им, който е единственият език, с който си служат. С други думи, Лахири поставя темата за ключовата роля на преводача, единствения медиатор между болните и лекаря. Неслучайно младата туристка отбелязва, че очевидно пациентите са по-зависими от преводача, отколкото от лекаря, защото - подчертава тя - при пациент с болно гърло, ако не се каже, че болката му създава усещане като сламки, заседнали в гърлото (както е направил преводачът), а се заяви, че е просто вид парене, може и да не се предпише точното лекарство. Освен това нито пациентът, нито лекарят ще разберат, че преводачът е заменил думата по свое усмотрение.

Иначе казано, визира се отговорността на преводача, която, ако не съотносима, е поне доста синхронна с тази на лекаря. Аспект, оказва се, убягнал на преводача, който изведнъж му дава ново самочувствие, кара го да преосмисли работата си, която иначе е възприемал с досада. Дори собствената жена на г-н Капаси разглежда работата му като провал, тъй като за нея тя се изчерпва с това да обяснява болежките и да описва симптомите на хорските болести.

Туристката от младата двойка обаче определя заниманието му като романтично и това е достатъчно, за да започне той бързо да си съчинява бъдещ сюжет, в който вижда себе си като обичан от непознатата. Още повече че тя е много любезна, иска адрес, на който да му изпрати направените снимки, опитва се да остане насаме с него... Типично в духа на обратите, които взимат добрите разкази, и тук, оказва се, всичко това е с цел младата жена да сподели своите тайни и да помоли за помощ, защото за нея професията на преводача е това - помощник в намирането на точните думи, разбирач на истини, предлагащ лек през утехата на намерения еквивалент... В случая, на чувствата.

Разбира се, не трябва да забравяме, че сме изправени пред художествено произведение, но вярата в спасителната роля на преводача не е чужда и на читателите, и на потребителите на преводачески услуги, когато говорим за специализиран превод. Защото преводачите често са дарявани с ореола на най-фини и проникновени познавачи на смисъла. Затова и решихме да започнем текста си за медицинската хуманитаристика и за превода на нейната терминология именно с този разказ.

Без да се стремим към фетишизиране на професията, без да задълбаваме излишно в публичния образ на преводача, искаме да подчертаем отговорността и очакванията към нея. Особено когато преводът е свързан с медицината.

Когато говорим за медицински превод, както добре са го проумели много от изследователите на проблема, ние всъщност говорим за едно двойно значение на думата превод: междуезиков превод, но и превод на знания. Затова и в настоящото изследване, макар и съсредоточено върху езиковата проблематика, произтичаща от превода на медицински текстове, ще стане дума и за преводимостта в един по-широк план: на медицински знания, които ни отпращат към говоренето за цели нови зони и направления в съвременната наука - трансхуманизма, връзката на междукултурната комуникация с медицинското знание, изобщо - медицината и здравето и тяхната преводимост в съвременен контекст. В този план ще видим и преводачите на медицински текстове, по подобие на всички останали преводачи, също като "културни посредници".