Откъс от "Светът на Софи" на Юстайн Гордер

Роман за историята на философията

Първо забеляза дълга къдрава перука. Освен нея носеше широк провиснал костюм с пищни дантели. Около врата си бе завързал шутовски копринен шал, над костюма бе преметнал червен плащ, а краката си бе обул в бели чорапи и фини лачени обувки с джуфки. Цялото му облекло напомняше на Софи картините от двора на

Луи XIV.

- Глупчо! - каза тя и му подаде картичката.

- Хм Наистина ли намери десетачката на мястото, където днес е била картичката?

- Точно там.

- Той става все по-нагъл и по-нагъл. Но може би е за добро.

- Защо пък?

- По-лесно ще го разобличим. Но цялото представление е надуто и противно. Намирам, че вони на евтин парфюм.

- Парфюм?

- На пръв поглед е неоспоримо елегантно, но всичко това е просто майтап. Не виждаш ли как си позволява да сравнява мизерните си полицейски методи с Божия промисъл?

Той посочи картичката. После я накъса на парченца, както бе постъпил с предишната. За да не му развали настроението още повече, Софи премълча за картичката, която получи в училище в тетрадката със съчинението.

- Ще седнем в гостната, скъпа ученичко. Колко е часът?

- Четири.

- Днес ще говорим за седемнайсети век.

Те влязоха в стаята със скосения таван и капандурата. Софи забеляза, че Алберто е подменил някои предмети.

На масата имаше малка кутийка с истинска колекция от различни стъкла за очила. До нея лежеше разтворена книга. Беше много стара.

- Какво е това? - попита Софи.

- Първото издание на прочутото съчинение на Рене Декарт "Беседа върху метода". От 1637 година е - едно от най-скъпите ми притежания.

- А кутийката

- съдържа изключителна колекция от лещи - или оптични стъкла. Шлифовани са някъде към средата на седемнайсети век от нидерландския философ Спиноза. Струваха ми твърде много - и те са сред най-ценните ми съкровища.

- Сигурно щях да разбера много по-добре колко ценни са книгата и кутийката, ако знаех нещо за Декарт и Спиноза.

- Разбира се. Но първо да се опитаме да се вживеем малко в тяхната епоха. Да седнем.

Разположиха се като последния път - Софи в дълбоко кресло, а Алберто Кнокс на канапето. Разделяше ги масата с книгата и кутийката.

Когато седнаха, Алберто свали перуката и я остави на писалището.

- Този век е времето, което често наричаме Барок.

- Барок? Не е ли странно име?

- Произхожда от дума, която първоначално означавала перла с неправилна форма. Типични за изкуството на

Барока били пищните, богати на контрасти форми - пълна противоположност на изчистеното и хармонично ренесансово изкуство. Седемнайсети век из общо бил белязан от напрежението между непримирими противоречия. Все още нашироко властвал жизнеутвърждаващият светоглед на Ренесанса, но мнозина изпаднали в другата крайност - отричане от света и религиозно усамотение. В изкуството и в реалния живот царял помпозен и пищен разцвет, но възникнали манастирски общности, които се отвърнали от света.

- Хем величествени замъци, хем закътани манастири.

- Можеш да се изразиш и така. Една от ключовите фрази по време на Барока била латинската поговорка Carpe diem - използвай деня!

Друга често цитирана поговорка гласи Memento mori, а това означава Помни, че ще умреш! В живописта една и съща картина може да изобразява пищен разкош, но в долния ѝ ъгъл да е нарисуван скелет. В много отношения Барокът бил белязан от суета и глупост. Но пък мнозина се задълбочавали и в обратната страна на медала -

преходността на нещата, тоест че всичко красиво около нас все някога ще умре и ще се разложи.

- И това е вярно. Според мен е печално, че нищо не е вечно.

- Тогава мислиш като много хора от онази епоха. И в политическо отношение Барокът бил време на велики противоречия. Европа била опустошавана от войни. Най-страшна била Трийсетгодишната война, която бушувала почти из целия континент между 1618 и 1648 година. В действителност това е събирателно название на множество по-дребни войни, от които пострадала най-вече Германия. Франция постепенно станала господстваща сила в Европа - не на последно място вследствие именно на Трийсетгодишната война.

- И за какво воювали?

- Преди всичко войната била между протестанти и католици, но всъщност битката се водела и за политическа власт.

- Горе-долу като в Ливан.

- Освен това векът носел белезите на огромни класови различия.

Сигурно си чувала за френската аристокрация и двора във Версай.

Не зная дали си учила и за бедността на народа. Но небивалият разкош бил резултат от небивала дотогава власт. Твърдят, че политическата ситуация по време на Барока прилича на изкуството и архитектурата от онова време. Бароковите архитектурни паметници са претрупани с финтифлюшки и извивки, а за политиката били характерни коварни сложни интриги, заговори и убийства.

- Нали през онази епоха един шведски крал бил застрелян в театъра?

- Имаш предвид Густав Трети и това много точно илюстрира моята мисъл. Наистина Густав Трети бил убит едва през 1792 година, ала при твърде барокови обстоятелства. Убили го по време на голям маскарад.

- Аз пък мислех, че в театъра.

- Маскарадът бил в операта. Всъщност шведският Барок завършва именно с убийството на краля. По негово време властвал просветеният абсолютизъм - горе-долу така, както сто години по-рано при Луи Четиринайсети. Освен това Густав бил много суетен човек, който обичал изисканата реч и френските церемонии. И друго запомни - обичал театъра

- И това предопределило смъртта му.

- Но по време на Барока театърът бил нещо повече от вид изкуство. Бил основният символ на епохата.

- И какво символизирал?

- Живота, Софи. Кой знае колко пъти през седемнайсети век са повтаряли: Животът е театър. Във всеки случай - твърде често. Точно по това време възникнал модерният театър - с всичките му кулиси и театрални машини. На сцената се създавала една илюзия - за да може след това същата тази илюзия да бъде разобличена пред зрителите.

По този начин театърът се превърнал в отражение на човешкия живот изобщо. В него можели да бъдат заклеймени цялата земна слава и блясък и безпощадно да бъде изобразена човешката нищожност.

- Уилям Шекспир в епохата на Барока ли е живял?

- Написал е големите си пиеси около 1600 година. Така хем бил още ренесансов човек, хем вече пристъпил в Барока. Но още в неговите творби се появява сравнението на живота с театъра. Искаш ли да чуеш няколко примера?

- С удоволствие.

- В пиесата "Както ви харесва" се казва: Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори и всеки има миг, във който трябва да влезе и излезе; и играе различни роли, тъй като живота е в седем действия*

А в "Макбет" се казва: Тоз живот е само една нещастна, движеща се сянка, актьор бездарен, който се явява, измъчва и играе своя час на сцената и след това изчезва. история, разказана от луд, с много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл**

- Ама че песимистично!

- Сериозно го е занимавала темата, че животът е кратък. Сигурно си чувала най-известния Шекспиров цитат?

- Да бъдеш или да не бъдеш - това е въпросът

- Да, думи на Хамлет. Днес ходим по земята - утре сме прах.

- Благодаря, имах достатъчно време да го разбера.

- Когато не го сравнявали с театър, бароковите поети сравнявали живота със сън. Още Шекспир е казал: "Направени сме ние от сънища и сън отвред обгръща тоз малък наш живот".

- Колко поетично!

- Испанският поет Калдерон, роден около 1600 година, написал пиеса, озаглавена "Животът е сън". В нея казва: Какво животът е? Бълнуване. И блян. Какво животът е? Илюзия. Забрава. Измамна сянка. Тъжна слава. Напразно са богатства, почести, монетен звън. Защото целият живот е сън. А сънищата - сънища остават.*

- Може би е прав. В училище учихме една пиеса. Казва се "Йепе от планината".

- От Лудвиг Холберг. Величествена фигура в прехода между Барок и Просвещение тук, на север.

- Йепе заспива в един крайпътен ров а после се събужда в леглото на барона. И мисли, че само е сънувал, че е бил беден селяк.

После го отнасят спящ обратно в рова и той се събужда отново. Но сега вярва, че само е сънувал, че е лежал в леглото на барона.

- Холберг е възприел този мотив от Калдерон, а Калдерон го е взел от арабските приказки от "Хиляда и една нощ". Но сравнението между живота и съня е мотив, който можем да проследим много по-далеч в миналото - до Индия и Китай. Още древният китайски мъдрец Чжуанцзъ, живял около 350 година преди новата ера, веднъж

сънувал, че е пеперуда. Когато се пробудил, се запитал, дали е човек, който е сънувал, че е пеперуда, или е пеперуда, която продължава да сънува, че е човек.

- Във всеки случай не е възможно да се докаже кое е вярно.

- Тук, в Норвегия, имало един типично бароков поет на име Петер Дас. Живял от 1647 до 1707 година. От една страна, той се стремял да описва живота тук и сега, от друга - подчертавал, че само Бог е вечен и постоянен.

- "Бог е бог, макар да опустее всичко. Бог е бог, макар и всички да умрат"

- Но в същия хорал той описва севернонорвежката култура - пише за щипоците и лакердата, за сьомгата и треската. Това е типично за Барока. В един и същи текст се описват земното, нещата от отсамната страна, и небесното, нещата отвъд. Всичко това напомня Платоновото разделение между конкретния сетивен свят и неизменния свят на идеите.

- А какво станало с философията?

- Тя също носела белезите на яростни борби между противоречиви насоки на мислене. Както вече чухме, някои философи смятали, че съществуването, или битието, всъщност има духовна природа. Подобна гледна точка наричаме идеализъм. Противоположният възглед се нарича материализъм - философия, която се стреми

да обоснове всички явления на битието с конкретни материални величини. През седемнайсети век и материализмът имал много последователи. Може би най-влиятелен от тях бил английският философ Томас Хобс. Всички явления, следователно и хората, и животните, твърдял той, се състоят изключително от материални частици. Дори човешкото съзнание - или душата - възниква според него от движението на миниатюрни частици в мозъка.

- Значи е мислел като Демокрит две хилядолетия преди него.

- Идеализмът и материализмът минават през цялата история на философията като червени нишки. Но рядко двете схващания са се изявявали така силно и едновременно, както през Барока. С развитието на новите естествени науки материализмът всекидневно получавал нови потвърждения. Нютон посочил, че навсякъде във Вселената важат едни и същи закони за движението. Той постановил, че всички промени в природата - било то на Земята или в Космоса - се дължат на законите за земното притегляне и за движението на телата. Следователно всичко се направлява от една и съща неизменна закономерност - с други думи, от една и съща механика. Затова по принцип можем да изчислим с математическа точност всяка промяна в природата. Така Нютон доста вил последните тухли за градежа на така наречената механистична картина на света.

- Представял си е света като голяма машина?

- Точно така. Думата механичен произлиза от гръцката дума за машина. Но би трябвало да запомним, че нито Хобс, нито Нютон виждали противоречие между механистичната представа за света и вярата в Бога. Това обаче не се отнася за всички материалисти от осемнайсети и деветнайсети век. В средата на осемнайсети век френският лекар и философ Ламетри написал книгата L'homme plus que machine. Това означава Човекът - съвършена машина. Така както кракът е снабден с мускули, за да ходи, пишел той, мозъкът притежава мускули, за да мисли. По-късно френският математик

Лаплас дал израз на крайно механистичните си схващания със следната мисъл: ако би имало ум, комуто биха били известни положението на всички материални частици във Вселената в определен момент, както и посоката и скоростта на тяхното движение, то за него нищо няма да е несигурно: той би могъл да види бъдещето и миналото. Тогава картите биха показвали какво ще се случи. Такъв вид възглед наричаме детерминизъм.

- Но в такъв случай човек не притежава свободна воля!

- Не, тогава всичко е резултат на механични процеси - дори мислите и мечтите ни. През деветнайсети век немски материалисти твърдели, че мисловните процеси се отнасят към мозъка така, както урината към бъбреците и жлъчката към черния дроб.

- Обаче урината и жлъчката са материални, а мислите не са.

- Казваш нещо много важно. Нека да ти разкажа една история в същия смисъл. Веднъж руски космонавт и руски специалист по изучаване на мозъка спорили за религия. "Много пъти съм излизал в Космоса - похвалил се космонавтът, - но досега не съм видял нито бога, нито ангелите." - "А аз съм оперирал много умни мозъци - отговорил мозъчният хирург, - но в нито един не открих дори една-единствена мисъл."

- Което обаче не означава, че мислите не съществуват.

- Не. Просто става ясно, че мислите са нещо съвсем различно от органите, които могат да бъдат ампутирани, или от нещата, които се делят на все по-малки частици. Как например ще отстраниш оперативно една налудничава идея? Прекалено дълбоко е вкоренена. Един от важните философи на седемнайсети век на име Лайбниц сочи, че голямата разлика между всичко веществено и всичко духовно е именно, че веществото може да се разделя на все по-малки частици. Душата обаче не може да се разсича на парчета.

- Да, интересно с какъв ли нож бихме направили този опит? Алберто само поклати глава. Сетне посочи масата помежду им и рече:

- Двамата най-значими философи през този век били Декарт и Спиноза. Те също се интересували от въпроси като отношението между душата и тялото. Ще се занимаем с тях по-подробно.

- Хайде. Но ако не свършим до седем, трябва да се обадя на мама