Жюстин Томс ще представи романа си "Clair de Lune" във вторник, 10 май, от 18.30 ч в столичния Bar Kanaal (ул. Мадрид" №2), съобщи издателство "Ерго". Романът е посветен на всички репресирани, убити без съд и присъда хора, жертви на геноцида над арменците в Османската империя, Втората световна война и социализма в България. За да разкаже за тях, авторката е събирала разкази от няколко поколения арменци.

За книгата ще говорят Мартин Христов и Мариана Мелнишка, а за арменците в България ще разкаже Юлия Берберян. Водещ на премиерата ще е актьорът Игор Дамянов.

Главната героиня в романа е арменката Тина, която като дете бяга от кланетата в Турция в Париж. По-късно се омъжва и заживява в България, която заобичва. Но идва войната и семейството ѝ е разбито, тя губи децата си, съпруга си, дома си и накрая е отведена в трудов лагер. И там, по силата на обстоятелствата, става майка отново.

Светът ми тогава стигаше до края на съседната улица.

Бях малка, а светът - тооолкова голям. Чакаше търпеливо. Сякаш играехме на криеница. Искаше да го открия. Всеки ден по малко. Показваха ми се нови, любопитни, скришни места. Поне аз си мислех, че са такива. Под стълбите, в дъното на двора под старата круша. В гардероба на мама, с аромат на парфюм, усещане за коприна и дантели, където дори брат ми не се досеща да ме търси.

В ъгълчето на дюкяна до нас, където никой, ама никой не ме виждаше, а аз виждах всички. Най-далечната точка на моя свят бе домът на Мадам Мари - учителката ми по пиано. На една пряка от нас. Но тооолкова далеч!

За да стигнеш дотам, тръгваш по стръмните скърцащи стълби на втория етаж у нас, по дългия тъмен коридор, отваряш тежката улична врата, заливат те лятната топ-лина, шумът от провикващи се търговци, прескачаш двете стъпала, промушваш се през бъбрещи съседки, децата от квартала, които се гонят в прахоляка, слепия просяк, който ежедневно седи на ъгъла, сякаш се моли по цял ден не на минувачите, а на някой свой бог, дебелата сянка на голямата череша, дядото с големия мустак и сусамовите гевреци, момчето с кръглата табла и двайсетината малки чашки чай, които се клатушкат звънливо на нея и пеят в хор, следва смокинята с натежали ароматни плодове, надвиснала като дърта клюкарка, скрибуцащата портичка към градината на мадам Мари, тунелът от ухаещи рози в алено, голямата саксия лавандула, две туфи с нацъфтял като луд невен, няколко каменни стъпала, три пъти почукване на масивната зелена врата, за да знае, че съм аз. "Entre", казва тя с мекия си глас.

И нахълтвам запъхтяно. Мадам е в тъмносиня дантелена рокля, добре прибрана на кок коса, украсена с малка червена панделка, ярко червило и обувки с токчета. Става от пианото, без да бърза, движи се грациозно и спокойно. Слага плетена възглавничка на специалния стол на винт. Регулира височината му като за мен. В този миг вече брат ми изтопурква подире ми. Задъхан е, носи акордеона си, а той тежи. Сяда на фотьойла, където Мадам деликатно в аванс е поставила чиния, пълна с хрупкави бисквитки. Напада ги, докато чака за урока, който е след моя. Готова съм и нямам търпение.

Настанявам се удобно. Поставям ръце, повдигам ги леко и опитвам да си припомня акордите, докато издишам задъхано и последните глътки улична олелия. Възглавницата е мека. Открехнат прозорец. Напипвам с връхчето на пръстите на краката си педалите. Успокоявам се, когато ги усещам. Пред мен клавишите блестят примамливо. Докосвам ги.

Потъвам смирено в ритъма на белите и черните. Пръстите на ръцете ми се надбягват с октавите. Мелодията ме обгръща и започва трепетно да се състезава с песента на птичетата, долитаща отвън. Ето, дотам стига краят на моя свят. Щедър и огромен е! По детски блажен.