Издателство ICU пуска обновено издание на романа "Дом дневен, дом нощен" на Олга Токарчук. Книгата се очаква да влезе в книжарниците на 27 май. Първото издание на български е от 2005 г. в превод на Христина Симеонова и с логото на "Абагар". Новото издание ползва същия превод, но редактиран от Крум Крумов и Невена Дишлиева - Кръстева.

Романът "Дом дневен, дом нощен" е знаков за писателската кариера на Токарчук. В Полша е издаден през 1998 г. Той е първият й от поредицата фасетъчни романи, в които се преплитат различни сюжетни линии, съдби, чувства, придружени с размисли за живота. Приет е и от критиката, и от читателската аудитория възторжено.

Само през 1999 г. от "Дом дневен, дом нощен" са продадени 40 000 копия, което го поставя в топ 6 на полските литературни бестселъри. През 2000 г. вече е достъпен и в интернет, с което е считан за началото на пазара на електронни книги в Полша. Романът е преведен на основните европейски езици и носи на Токарчук германската награда "Мостовете на Берлин".

Авторката ще гостува в България на 10 и 11 юни в рамките на първото издание на "Литературни срещи".

Жената без име, чиито отличителен белег станала тази пълна с букли прическа - съпругата на Франц Фрост, чиито отличителен белег била дървената шапка против влиянията на планетата, метяла остатъците от хоросан от стълбите пред къщата. Новата къща се издигала зад гърба ѝ и мълчала в слънцето: млада, още нямала нищо за казване. Зад къщата, край езерото, бил мъжът ѝ с няколкогодишното им синче. Някъде далеко на запад започвала войната.

Тогава откъм слънчевата страна към жената се приближил Някой. Вдигнала глава и видяла, че това е синът ѝ. Същевременно чувала гласа на детето зад къщата, така че се вцепенила, вдървила се от страх.

- Къде е твоят син и мой брат? Бих искал да го видя - казало детето.

Пуснала го в къщата и му заповядала да седне край масата, както винаги нареждала на своето дете. И този послушал.

- Знам кой си - казала тя и с колана на престилката привързала крака му към масата. След това изтичала към езерото и с пресекващ глас разказала на мъжа си всичко. Стояли един срещу друг и се гледали в очите; гледали се, но не можели да се видят отвътре - нито мислите си, нито страха - нищо. Можели само да се изучават с поглед и по този начин да чакат първата изречена дума. Докато стояли така, се обадил синът им, който чул всичко, макар - както си мислели - още да не разбирал много.

- Къде е той, в кухнята ли ме чака, наистина ли изглежда като мен, мога ли да ида да го видя?

И се затичал нагоре към вкъщи, а те подире му. Намерили привързаното към масата момченце и дълго гледали двете лица, двете фигури, едната от които тяхна плът и кръв, позната, опитомена, а другата - същата, идентична, но чужда. Привидно позната, но въпреки това непозната, не-своя, не-близка, а далечна и страшна. Тогава този, който стоял при тях, се приближил към онзи, чийто крак бил привързан към масата, и го прегърнал. Целунал го по двете бузи така, както го били учили да целува лелките и чичковците. А онзи му върнал целувката. Изглеждали като братя близнаци, готови за игри, пълни с желание да тичат зад къщата, където растат малини и красиво цариградско грозде, бързащи да газят из ручея по студените камъни, готови да играят на криеница, в която листата от репей винаги осигуряват най-доброто скривалище.

Така че нямали избор - трябвало да отвържат крака на госта и момчетата изтичали заедно пред къщата, а след това, поради невниманието на родителите, изчезнали във високата трева сред ябълките и сливите.

Тънките им гласове се носели някъде над градината на тяхната съседка перукерка.

- Знаеш ли какво е това? - попитал жена си Франц Фрост.

Не попитал кой, а какво. В такива ситуации, когато сърцето блъска, когато ръцете треперят, а в главата се появява странна празнина и не е ясно какво трябва да се направи - да останеш, да избягаш, или да се преструваш, че нищо не се е случило, в такива ситуации никога не се пита кой, винаги какво. Понеже какво е по-голямо от кой, следователно съдържа в себе си всички възможности. По същия начин за Бог не се пита кой е той, а само какво е той.

Жената на Франц изведнъж се разплакала, триела очи в карираната кърпичка, която винаги носела в престилката си.

Детето им се върнало вкъщи следобед. В косите си имало семена от треви. Било изморено и заспало на масата по време на вечеря. Не попитали за онзи - къде спи сега и на кого принадлежи.

След това Франц отишъл на тази война, предизвикана от новооткритата планета.

Предишния ден работниците приключили с реденето на керемидите. Следователно домът му имал покрив.

В ранното лято по ливадите се появили печурки. В мазетата вече нямало картофи, зелето изгнило, ябълките изсъхнали, орехите били изядени, полетата тепърва покълвали, както и градините. Имало само ревен за компот и сладкиши.

Така че жената на Франц Фрост вземала сина си за ръчичка и отивали на ливадите край гората. Там изравяли от тревата чудно гладките шапчици на печурките. След това ги пържела в мъничко мазнина и ядяли приготвеното с булгурена каша. Печурката е гъба приятна на пипане - обича милувките на човешките пръсти.

Разтъркваната бяла кожица мирише на анасон. Розовите или кафени пластинки напомнят листенца на цвете. Имаш желание да докосваш и милваш печурката, преди да я нарежеш и хвърлиш в тигана. Освен това печурката е една от малкото гъби, които са топли. Стреми се към човешкото тяло.

Хвърляли в ракитова кошница белите, кълбести гъби, а детето било толкова умно, че съумявало да ги различи от също така белите пърхотки - понеже пърхотките са грапави като кравешки език. Толкова знаело детето на Фрост. Затова пък не знаело едно: че по сенчестите краища на ливадите понякога расте двойник на печурката. Бялата мухоморка, брат албинос на зелената, самотник с дебел крак, срастнал с шапката му, ливадният боздуган на смъртта. Мирише сладникаво: наблюдава стадата печурки отдалеко. Вълк в овча кожа.

Нейното ситно нарязано, красиво тяло също се озовало в тенджерата. Отличителните ѝ белези се изгубили в сметаната. Жената на Франц Фрост сервирала масата и поднесла булгурена каша с гъби. Детето не искало да яде, така че трябвало да го храни. Говорела му: за татко, който е на война, за съседката перукерка, за любимото куче, за хората от селото, за свещеника в Кьонингсвалд, за малките котета, които току-що се били родили в стобора, за целия свят, да не изпада в лудост. Устата на детето се отваряла неохотно.

През нощта започнало да повръща. На сутринта ужасената Фростова го занесла на ръце до селото, откъдето хората от двореца го закарали с кола до болницата в Нойроде. Там му промивали стомаха, но това не помогнало особено. Детето умряло на петия ден.

Телеграми търсели Франц Фрост по военните фронтове, но не го открили.