"Животът винаги е с една поука преди нас"
Признавам, че разказите в "Ако можеха да ни чуят" на проф. Боян Биолчев ми подействаха магнетично. Отдавна не бях чела такава изящна, филигранна проза. И същевременно силна с невероятната си конкретност на прозренията и ненатрапливата мъдрост. Самият Боян Биолчев се отнася хуманистично-иронично към мъдростите, казвайки: "Главите ни са като свраче гнездо от несдъвкани мъдрости". Не знам как го прави този академичен човек, та забравя и изоставя интелектуализма на цивилизационните ни наслоения, които според Фройд заплащаме с невроза, и гледа света като новооткривател.
Другаде Боян Биолчев ще сподели:
| "Талантът е тъжна работа. Най-трудното за писателя е да намери онези звънки мълчания, които придават акустика на малкото думи". |
Тази изключително увлекателна книга, в която авторът прецизно подбира да включи само 24 разкази, не е за еднократно четене. Това е книга, на която нямаш насищане. Искаш да я четеш и още, и още... Тя те подкупва с деликатността и финеса си, с извисяващото си благородство, с благоговението пред природата и чудото - живот. Тази полифония, която струи от всеки ескиз-разказ е слабо да се изрази в една такава статия. Това трябва да се прочете и преживее. И да стои до възглавницата ти.
Запознах да чета напосоки. Първо - разказа "Свраче гнездо", от чийто край дойде и заглавието на този мой текст. Но после усетих, че архитектониката на тази книга е, разбира се, дълбоко промислена, че всеки разказ си е извоювал точното място. Например разказът "Тишина", който е като притча за живота и смъртта, трябва да е втори по ред. Докато "Моят приятел - борът" носи, като първи, интимността на първосподелянето. Оригиналните метафори, са една от силните страни на писателя, което го прави разпознаваем и сред други белетристи. Стилът на Боян Биолчев не може да се сбърка.
Много от разказите са за една световна антология на късия разказ, но разказът "Тишина" носи и болката от раздялата на бащата с живота и алюзиите, и философските инвенции за човека и дърветата. Въпреки съкровената миньорност от последното дихание на бащата се промъква и необуздаемата виталност, и тържество на живота през образа на едно дърво - трепетликата или наричана още осика.
Боян Биолчев има и око на художник. Наблюдава, забелязва и най-малките нюанси и отсенки и всеки път ни води фино-психологически до същността. Рисува с думите. Много от разказите в книгата са посветени на живота на птиците. Тук са лебеди, щъркели, свраки, гарги. Те не престават да изумяват автора. Дали той ще ни разкаже за своеобразния инстинкт за майчинство на една сврака и природните закони на естествения подбор и оцеляване в "Свраче гнездо" или последните минути живот на една гарга в "Краят на една птица" навсякъде той е творец, слят с мирозданието.
Пантеизъм, който струи от всеки ред. От наблюденията на живота и смъртта на птиците ще се родят в прозата на Биолчев онези редове, които достигат дълбинното, психоаналитичното провиждане или върховете на катарзисното преживелищно.
Той ще ни опише красотата на лебедовата двойка, но и жестокостта на децата да опекат пострадалата птица на жив огън. И тогава от любовта остава само пух нагизнат с кръв.
Дали този свят трябва да остане и както се изразява писателят и "екологичночист и откъм хора."
В много от разказите нежността върви успоредно с жестокостта и тъжното с радостта. Тази неразделима житейска, природна симбиоза придава на прозата на Боян Биолчев мъдра приглушеност.
Не обичам сравнението с други творци, но тук има светоусещане близо до най-високите образци - Йовковото, Емилиянстаневото и Радичковото. Може би е едно намигване, една отпратка е и самото заглавие. Йовков - "Ако можеха да говорят", а Биолчев - "Ако можеха да ни чуят." Но... Има едно но...
Биолчев не е ловец и погледът му към природата е дълбоко хуманистичен.
Тук има всичко - интимността на споделянето, умела фабула, често неочаквана поанта и ненатрапливото философско обобщение. И най-важното за един творец - мярата. Това проф. Биолчев владее виртуозно. Знам, че текстът ми стана една апология на книгата, но има и такива книги, като тази, които влияят на аурата ни и ни правят по-светли.
И навсякъде тези присмехулно присвити, с толкова емпатия, очи на писателя. Той ще ни каже "Гаргата е презряно животно!" и после ще създаде една невероятна история за достойната смърт на една птица. Един любим топос на Боян Биолчев, като арена за случване е селската кръчма. Тя е и отколешен, изконен топос в писателството. Та, тук като чели животът получава своето автентично тълкуване. В описанията на този своеобразен селски парламент и на селския хоремаг Боян Биолчев е рядко наблюдателен и изобретателен:
| "Площадчето беше като напуснат лагер на бежанци. В магазинчето имаше една яка продавачка и няколко старци, които се държаха за чашите си, като деца за полата на майката си; или по-скоро като много възрастни (те си и бяха такива), които чакат земетресение, хванали си за единственото стабилно нещо в изпосталелия им свят.". |
На тези две места какво ли не може да чуе и научи човек: как елен, чийто рога са се заплели в клоните на дърветата в гората, при изтегляне е съсипал старата кола от социалистическо време на втурналия се да помага, как стокилограмовият сом е отнесъл въдицата на кръчмаря, как това - феромонът е страшна сила и още, и още бивалици и небивалици. Защото, казва авторът - мъжката лъжа е като съобщение за слънчево време, докато в цялата държава вали из ведро. И продължава с психологическата си дълбочина:
| "Мъжете лъжат безкористно и всеотдайно. Защото искат да направят несъвършенствата на живота по-поносими. И няма начин това да им се зачете за грях." |
Историите на Боян Биолчев така се редят, като Шехерезадно разказване, че не ти се иска да спрат, да нямат край, макар че на друго място писателят споделя,че животът се превръща в разказ, без сам да го желае, а разказът се стреми да замести живота без всякакъв успех, въпреки огромната си амбиция.
Няма как да не се запомни овчарят от разказа "Ноев ковчег", който събира двойки животни и дори иска да има и двойка камили, за да осигури продължението на живота след идващия потоп. От лудостта до мъдростта има само една крачка. А понякога и дори няма разлика. Но от устата на "лудия" излизат често най-мъдрите думи. На въпроса защо няма човешка двойка той ще отговори:
"Това е другата грешка на Стария завет. Не е трябвало да се спасяват хора, защото само те имат вина. Животното, дори и хищник, е невинно." |
Много от изразите на писателя, извадени от контекста, звучат като сентенции.
Забележително е майсторството на Боян Биолчев кратко, с един само щрих да индивидуализира героите си. За един ще напише, че прилича на несправедливо уволнен счетоводител, друг ще се отличава, че е рус и плешивината му се забелязва частично, а другаде ще вметне: "онова лениво внимание след замисляне защо нещо не е някак". А в атмосферата на случващото се ще ни потопи с един само израз че денят е зимен, ранен, съботен и почти без дата.
Ще ми се да се върна към втория по ред разказ - "Тишина" където екзистенциалните въпроси се обговарят с небанална трактовка как животът, подобно на смъртта е винаги извън човека и върлуваше на воля, където пожелае.
На пръсти се броят талантливите писатели, които от една житейска случка могат да направят майсторска художествена фикция. Боян Биолчев е от тези малко таланти. А за блестящият му хумор трябва да се напише отделен текст. Но едно е важно - след четенето на неговата проза, тя дълго остава в мислите ни. И ако на пръв поглед ни е разсмяла сполучливата фабула, после се промъква и винаги присъстващият хуманистичен и философски нюанс и малко тъга.
И ето как от една уж смешна история за събрали се приятели от детството на печена пуйка със зеле, ще се роди метафоричното, философско и нонсенсово отчасти обобщение:
| "Вървим нагоре, газим в мътния поток на отминалото, като през брод, а сякаш него, миналото, го няма, сякаш има само едно нажежено от смях настояще, а всичките тези десетилетия са ни прегазили като огромна пуйка в огромна тава, която се срива сама по надолнище и мачка всичко по пътя си, хвърляйки на всеки от нас по стиска зеле." |