Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”
"Швейцария – сърцето на Европа" на Дикън Бюс (откъс)

В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Швейцария - сърцето на Европа" с автор Дикън Бюс, предоставен от Издателство "Ера"
Една държава с 4 официални езика и 26 кантона. Швейцария е известна с качествения си шоколад, сиренето на дупки, часовниците и банките си. Но може ли някой да се похвали, че я познава отвъд тези клишета?
Знаете ли защо швейцарците са богати, здрави и щастливи?
Защо е безсмислено да си говорите с тях за пари или за времето?
Как се ходи на гости у швейцарец?
Как се провеждат местните избори?
Кои са най-гениалните швейцарски изобретения, за които не сте и подозирали?
И защо в страната на неутралитета всеки притежава пистолет?
"Швейцария - сърцето на Европа" излиза от печат на 28-ми юни и ни повежда на увлекателно пътешествие из най-открояващата се и криворазбрана държава. Швейцария е страна с богата история, културни противоречия и спиращи дъха природни гледки, където традицията и иновацията вървят ръка за ръка... Време е да разбием митовете и да разберем какво наистина означава да бъдеш швейцарец!
Дикън Бюс дълго време пише за списания като "Lonely Planet", а по-късно работи като управител на книжарница. Родом от Хемпшир, но живее в Берн. Благодарение на успеха на международния му бестселър и познанията му относно Швейцария, Бюс е чест гост в различни медии, включително TEDx Talks.
Откъс от "Швейцария - сърцето на Европа" на Дикън Бюс
КРЕПОСТТА ШВЕЙЦАРИЯ
След като съм посетил езерата в двата края на Швейцария в търсене на покой, сега стоя пред едно по средата на страната и търся война. Или по-точно, начина, по който Швейцария е преживяла война. На спокойните брегове на Фирвалдщетското езеро до Люцерн (вижте картата на стр. 44) има стар армейски бункер, заровен дълбоко в планините, така че отвън е почти невидим. Крепостта Фюриген е открита през 1942 година като част от огромната мрежа от подземни защити на Швейцария срещу германска инвазия.
Армията продължава да го ползва до 1987 година (очевидно никой не ѝ е казал, че войната е свършила), след което бункерът е запазен като музей. При това направо зловещ. Облечен с шинел (температурата вътре е само 10 градуса), тръгвам по дългите влажни коридори с грубо изсечени стени и трепкащи светлини. Дълги редици пушки, огромни оръдия, които със сигурност могат да запращат снаряди на дванайсет километра разстояние, операционна зала за спешни случаи и атомни ядрени въздушни филтри (добавени през 90-те години на миналия век) доказват, че това не е място, построено за мир.
Тесните стаи и единственият душ за сто души показват, че не е строено и с оглед на удобствата. Това е част от крепостта Швейцария. В случай на германско нашествие швейцарците са щели да изоставят големите градове, армията е щяла да се оттегли в тези планински убежища и да се сражава до последния човек. Това е въоръжен неутралитет в най-екстремното му и несъмнено най-успешното му превъплъщение.Гледката е завладяваща - истинско олицетворение на манталитета на швейцарците, които винаги трябва да са подготвени за всичко.
Никой на света не умее да прави неутралитет така, както швейцарците. Занимават се с тая работа от петстотин години и знаят точно какво е замесено в доктрината да не се замесваш, да не вземаш ничия страна и да стоиш точно между двете групи. А дали наистина знаят? На глава от населението Швейцария изнася повече оръжия, отколкото Великобритания, четвърта е по степен на притежаване на пистолет и харчи повече за мечове, отколкото за палешници.
Въоръженият неутралитет е една много швейцарска концепция, която дефинира и самата страна, и отношенията ѝ с външния свят. И все още е популярен сред швейцарците - допитванията не спират да показват, че те смятат и армията, и неутралитета за необходими; това навярно не би трябвало да ни учудва, предвид факта, че първото е един от малкото източници на кохезия в една накъсана страна, а второто е жизненоважна част от швейцарската национална идентичност.
Скоро след като става министър на отбраната през 2008 година, Уели Марурер заявява, че иска швейцарската армия да бъде "най-добрата в света" (но няма признаци в качеството си на министър на спорта/физическото възпитание да обещава същото за швейцарския футболен отбор). Много швейцарци биха се съгласили с целта му за армията, дори да не виждат защо е необходимо, но не всички: през 1989 година една трета от гласувалите в референдум казват "да" на разпускането на армията.[1] И нещата се променят, макар и с швейцарска скорост.
От 2008 година войниците трябва да държат оръжията си в арсенал, а не у дома.[2] Странно, като се има предвид, че пистолетите им са в шкафа. Но тъй като пушката се възприема и като символ на швейцарската мъжественост, и на доверието на държавата в отделния човек, ситуацията навярно няма да се промени скоро.
* * *
Ако знанията ви по история и международно право идват от военни филми, сигурно знаете поне, че Женевските конвенции са нещо хубаво, защитават военнопленниците и определят правилата на войната. И след като видите как Стив Маккуин се опитва да прескочи оградата на границата с мотоциклет или как Фон Трапс върви по хълмовете, и вие ще разберете, че по време на война в Швейцария е най-безопасно.
Но светът не е толкова прост, колкото в Холивуд. Войната и мирът не са черно-бели, или на немски schwarz и weiss; съчетайте двете думи, и ще получите Schweiz - немското име на Швейцария. Колко мъдро за страна, живееща в сивата зона на въоръжения неутралитет, стремейки се към мир, но постоянно подготвяйки се за война. Тази привидно незащитима позиция може би е причината Швейцария да оцелее невредима векове наред.
Но е достатъчно да си спомните участта на Белгия в двете световни войни, и ще видите, че да си неутрален с армията си не гарантира нищо. Може би истинският спасител на Швейцария е местоположението ѝ в планините в центъра на Европа, а не само армията ѝ. Каквато и да е причината, швейцарският неутралитет се оказва успешен. Въпреки тъмната си страна - обсесията от нашествия, които може никога да не се случат, - тя успява да създаде не само Червения кръст, но и мир за гражданите си.И във всеки град има нещо, което ни напомня за този успех.
След като посетите няколко швейцарски градове и села, едно нещо ще ви направи впечатление. Не сякаш донесеният от миналото средновековен център, с неговите скулптирани фонтани; не шарките на украсата и надвисналите покриви; не и солидните църкви и грижливо поддържаните, чисти църковни дворове. Говоря за липсата на каменен кръст в центъра на всяко село, за липсата на гравирани списъци с мъртви синове на градски паметник тип "празен гроб", кенотаф. Отне ми известно време да го забележа.
Подобни неща са част от тъканта на почти всяко селище във Великобритания и Франция, но в Швейцария те почти не съществуват. Колко странно, че едно място може да бъде толкова близко - и географски, и културно, - а да има съвсем различна колективна памет за последните сто години! Двете световни войни оставят своя отпечатък върху швейцарците, но не по същия непосредствен начин, защото не я превръщат в страна, в която всяко семейство е загубило някого.
И през ноември разликата наистина е видима: няма макове, няма двеминутно мълчание, няма "Последен пост". В Швейцария няма Ден на загиналите във войните, защото няма загинали. Въпреки несъвършенствата и противоречията си, въоръженият неутралитет поне е дал на швейцарците лукса да нямат загубени поколения. Колко са щастливи!
[1] blick.ch, 11.12.2008.
[2] Federal Chancellery, Volksabstimmung 26.11.1989, 35.6% yes.