Един 80-годишен пътешественик тръгва край река Амур (откъс)
В сърцето на Азия, при древния сблъсък между степта и гората, тревистите равнини на Монголия настъпват към Сибир като сиво-зелено море. Някъде дълбоко в тези затворени земи се заражда една от най-страховитите реки на Земята и в продължение на над 1600 километра служи като граница между Русия и Китай. Бодливата тел и наблюдателните кули опасват от край до край руската страна, превръщайки я в най-плътно охраняваната граница на света.
На 80-годишна възраст Колин Таброн поема на едно от най-драматичните и амбициозни пътешествия във впечатляващата си кариера: от загадъчния извор на река Амур до вливането й в Охотско море. Таброн изминава над 4500 километра на кон, пеша, с лодка и с Транссибирската железница, като по пътя говори с всеки - от китайски търговци и руски рибари до монаси и коренни жители. Под майсторското му перо оживява цял свят, белязан от сложна история и несигурно бъдеще, а книгата "Река Амур: Между РУсия и Китай" се превръща в кулминация на забележителното му творчество.
На български книгата му излиза от издателство "Вакон", което предостави откъс от нея.
Изворът
В сърцето на Азия при древния сблъсък между степта и гората тревистите равнини на Монголия настъпват към Сибир като сиво-зелено море.
Почти нищо не нарушава мълчанието на земята. Рядко населена е. В най-далечния ѝ край, край руската граница, близо 13 000 кв. км са недостъпни за пътешественици. Планините, някога родина на Чингис хан, днес представляват почти свещен пущинак. Самотната пътека, която стига до тях, свършва с бариера и рейнджърска хижа. Тук чакаме - аз, моят водач и двама конници, за да навлезем в област, която нито един от нас не познава добре.
Някъде дълбоко в тези затворени земи се заражда една от най-страховитите реки на земята. Събира водите си от басейн колкото Пакистан и през пролетта над двеста притока, някои от които също необятни, се изливат в набъбналото ѝ течение. В продължение на над 1600 км служи като граница между Русия и Китай - разлом, тънещ в отколешно недоверие.
Амур е потаен. Дори произходът на името му е неясен. В очите на Западния свят реката изглежда недостижимо далечна и малцина дори са чували за нея. Преценките за дължината ѝ драстично се различават и я обявяват за десетата или дори осмата най-дълга река в света. Почти никой не е стигал до китайския бряг, а бодливата тел и наблюдателните кули са опасали от край до край руската страна, превръщайки я в най-плътно охраняваната граница на света.
Минава цял ден, после цяла нощ, докато чакаме да преминем в забранените планини. Рейнджърите в областта, наречена Строго охранявана зона "Хенти", не желаят да ни пуснат, въпреки че разполагам с разрешително, осигурено ми от доверения агент, който ми намери и водача и конниците. Усещам първия привкус на тревога. Трите ни палатки, опънати сред ливадните треви, започват да изглеждат запуснати, а въодушевлението от тръгването - вътрешната възбуда, гъделът на опасенията - започва да прераства в страх, че може въобще да не потеглим. През нощта ме будят конете, които подръпват трева край палатката. Именно в този час над ума се спуска тъмнина; внезапно идеята да следвам реката в продължение на 4548 км (най-популярната стойност) - докато тече през Югоизточен Сибир, после се сблъсква с Китай и накрая се втурва към Тихия океан - ми се струва едва ли не фантастична.
Дръпвам ципа на палатката в студения мрак и си поемам дъх. Сянката ми се чернее върху тревата. Над мен нощта сияе от звезди и Млечният път пълзи като леден потоп от светлина по огромното монголско небе.
Зората разпръсва неуловимо сияние като от друга планета. Светът изглежда все още безцветен. В просторите около нас слънцето надига лъщяща мъгла над тревите, натежали от росата. Сякаш над равнините се е разразил голям пожар. За известно време той скрива хълмовете, поръбили хоризонта, а после маранята се разсейва, все едно сме си я въобразили. Въздухът се затопля. От тревата, където пеят невидими коприварчета, излитат мънички мушички еднодневки и въздухът се изпълва с цъкането и бръмченето на скакалците. Да крачиш тук означава да газиш сред прилив от полски цветя: пъстроцветни богородички, тинтяви, маслени очиболци, пауновосини кандилки. По далечните склонове откоси брулени от вятъра еделвайси бледнеят като скреж километри наред.
После се измъкват конниците, навлекли тежките местни горни дрехи деел, с кинжали на пояса, за да проверят вързаните коне. Сутринта вече преваля, когато се появяват рейнджърите. Пристигат до палатките на мотори, с огромни ботуши и пиратски кърпи на главите. Носят малки куфарчета. Моят водач Батмонх, който е родом от монголската столица, казва, че си придават важност, тъй като министър-председателят бил пристигнал тук на поклонение до Бурхан Халдун, свещената планина на Чингис хан. Те обаче се задържат дълго при нас и нагъват нашите бисквити, докато преглеждат документите ни. Страната пред нас е опасна - казват те - и почти непроходима. Най-далечният приток на Амур, р. Онон, извира от далечни тресавища, а през това лято мусоните били проливни. Сега, в края на август, земята е подгизнала и коварна. Освен това има мечки. Щом навлезем в резервата, няма да има кой да ни помогне.
Батмонх ги слуша с незаинтересуван вид. Казва, че не харесват чужди натрапници в тяхната земя. Не разбирам и дума от това, което казват, и само мълчаливо се надявам да не ни откажат достъп. От време на време Батмонх пренебрежително става и си тръгва, а рейнджърите ту идват, то си отиват, докато нашите конници им се смеят с презрението на свободните хора към бюрокрацията. Накрая рейнджърите ни дават да подпишем документ, който ги освобождава от всякаква отговорност, и - след като са си измили ръцете от нас - най-сетне си тръгват, подскачайки през степта на китайските си мотоциклети.
Разбира се трябваше да ги послушаме.