Такава телеграма изпращат най-висшите български управници до градоначалника на Варна. Подадена е на 12 октомври 1886 г. от регентите Стефан Стамболов и Сава Муткуров и министър-председателя Васил Радославов, а през нощта на 13-и руският клипер "Забяг" с 12 оръдия и 155 моряци на борда е на топовен изстрел от града. На 17 октомври край българския бряг заплашително вее платна още един боен кораб на Руския императорски флот - "Память Меркурия". А два дни по-късно във Велико Търново се открива Третото Велико народно събрание, чиято основна задача е да избере нов княз на България след абдикацията на Александър I Батенберг.

Русия не признава нито парламента, нито регентите, нито правителството, защото според нея те са нелегитимни.

България е горещият картоф на Европа и изгледи за разрешаване на кризата няма на хоризонта.

Няколко месеца по-късно - през март 1887 година, Драган Цанков - деец на църковната борба преди Освобождението и деен политик и двукратен министър-председател на България, подава мемоар до Високата порта в Цариград с искане турски войски да окупират Източна Румелия!

Тези факти от страстите български са известни от десетилетия, но не и на широката публика. Големият публицист, историограф и дипломат Симеон Радев разказва за тях в третия том на "Строителите на съвременна България".

Книгата излиза отново, но с логото на издателство "Лист". Първото издание е от 2009 г. на университетското издателство "Св. Климент Охридски", но от години е без тираж, като в антикварните книжарници се продава за над 100 лева. Второто издание на третата част на "Строителите" е в обем от 960 страници и с твърди корици.

Симеон Радев работи по него няколко десетилетия, изпълнени с трудности, особено след преврата от 9.IX.1944 г., когато семейството му е подложено на лишения и строг надзор. Много от хилядите страници са безвъзвратно изгубени, но основната част е запазена. Синът на писателя, Траян Радев, успява да открие, разчете и подреди записките му и така реализира третия том на капиталното изследване. Той обхваща периода от детронирането на княз Александър I Батенберг до възшествието на княз Фердинанд на българския престол. Авторът представя богата картина не само на личностите от онова време, но и на задкулисието в европейската политика, натиска на Русия и намесата ѝ в българските работи.

Кризата между Княжеството и Русия се бе породила - всички други посторонни съображения оставени настрана - от личната ненавист на руския цар към княз Александра; можеше да се очаква сега, че княз Александър отстранен, отношенията между България и нейната освободителка ще влязат в своя естествен път. Но тая надежда не се сбъдна. Напротив, сега именно тия отношения трябваше да минат от натегнатост към разрив.

Преди да напусне България, в деня на своето заминаване от София, княз Александър учреди едно Регентство, в което влизаха Стамболов, Каравелов и Муткуров, и образува, под председателството на Радославова, едно министерство в следния състав: В. Радославов, министър на вътрешните работи; Гр. Начович44, на външните; К. Стоилов, на правосъдието; Ив. Гешов, на финансите, Т. Иванчев, на просвещението; Николаев, на войната. На това Регентство и на това министерство се падна страшната участ да застанат срещу волята на руския цар и срещу мощта на Русия.

След свалянето на княз Александра - когато той бе воден под стража по неизвестен път - руското правителство реши да изпрати в България като извънреден пратеник княз Дългоруки. На 16 август английският посланик в Петербург съобщаваше, че Дългоруки щял да има власт да говори от името на императора и че неговата задача няма да бъде да съветва българското правителство за поддържането на реда. Не, той щеше да дойде в България като императорски комисар, т.е. едва ли не с права на вицекрал. Но докато той да се накани да тръгне, княз Александър се връщаше вече в България и мисията на Дългоруки беше безпредметна. След доброволното заминаване на княза и образуването на Регентството руското правителство пак намери за нужно да проводи в България един извънреден пратеник, но от по-малко значение и с по-ограничена мисия.

Изборът се падна върху генерал Каулбарс, руски военен аташе във Виена, запознат с българските работи от 1883 г., когато бе дошъл в София да сключи с българското правителство една военна конвенция за службите на руските офицери в Българската войска. Генерал Каулбарс не беше враг нито на България, нито на княз Александра. Той бе честен човек. Това бяха добри условия за неговата сполука. За нещастие заедно с едно войнишко сърце той притежаваше и един неуравновесен ум: свидетелствата на съвременниците му са в туй отношение единодушни. Пък и достатъчна илюстрация са фактите.

От Виена Каулбарс бе тръгнал с открито неразположение към дейците на преврата и към русофилите изобщо. Когато секретарят на агентството Неклюдов го посрещна на няколко километра вън от София и стана дума за детронаторите, той почна да се провиква: "Аз тези подлеци бих ги разстрелял! Те опозориха мундира си! Те покриха със срам войска, създадена от Русия". Неклюдов стоеше пред него изумен*. После той му каза:

- Тук наблизо, в едно село, чака една депутация начело с Цанкова. Тя иде да приветства Ваше Превъзходителство.

Каулбарс знаеше Цанкова от 1883 г. Той бе имал може би неприятни истории с него. Може би си спомни, че Цанков бе, който изпъди руските генерали от България. Както и да е, като чу името му, той отсече:

- Аз не искам да видя тоя интригант, тоя католик!

Учудването на Неклюдов продължаваше. Скоро то трябваше още повече да порасне. В с. Върбица чакаше наистина цяла група русофили с Цанкова начело. Те посрещнаха генерала с голяма овация. Държаха се приветствени речи. Цанков му каза: