Музиката в "Пейнтед Пони Салун" гърми с такава сила, че ще трябва да пия аспирин поне няколко дни. След този шум и играта на светлините от осветителните тела над дансинга през последните три часа, и с мазолите, които вече се образуват от вътрешната страна на бедрата ми вследствие на непрестанното триене на дънките, с огромна радост бих се потопила в някоя от водните капсули за сензорна депривация.

- Ухууу! - крещи Том.

Ушите ме заболяват от гръмотевичното му пляскане с длани до главата ми, докато той тръгва след човека, който води редицата от танцуващи.

Стисва ръката ми и ме завърта за пореден път.

Като си помисля, че преди две години можех да приема редакторско място в друго издателство. Приятно и спокойно издателство, с нормални шефове и нормални редактори и най-важното - с нормални автори, които при идването си в града имат желание да хапват неща като аспержи, увити в бекон, докато обсъждат нормални проблеми.

Но, неее.

Предпочетох Том и издателство, което иска от мен да развеждам Том, сякаш работя в школа за танци - поглеждам часовника си - в единайсет часа в събота вечер. Вече съм накрая на силите си. И смазана. А и на следващия ден ме чака същото.

Парчето свършва и започва друго и докато цигулката свири встъплението, мъжът на сцената взима микрофона и сваля каубойската си шапка. Заговорва приглушено, сякаш се готви да сподели голяма тайна.

- Дами и господа, ще минем към нещо по-кротко. Така че приближете се до човека на сърцето си и залюлейте тела в ритъма на любима стара песен "Още само една влюбена жена".

Том ме поглежда с твърда усмивка, сякаш иска да каже: "Нямаме друг избор, освен да направим това, което се иска от нас", при което тутакси протягам ръце напред.

- О, не, Том. Този път искам да седна.

Не съм завършила изречението и той улавя лактите на двете ми ръце.

- А, хайде. Чуй тази песен! - очите му лъщят и той ме придърпва към себе си. - Класика е.

- Така е, много е хубава - опитвам се да откопча пръстите му от лактите си. - А и стана късно.

- Късно ли? - сбърчва той чело при тази моя дързост и по блясъка в очите му си давам сметка, че е успял да обърне още една голяма бира през последния половин час. - Няма такова нещо като късен час, когато си сред толкова хубави жени и свири толкова прекрасна музика.

- Не, наистина... - започвам аз и въпреки протестите ми, усещам как пръстите му стисват китките ми и той ме придърпва към себе си.

Лицето ми пламва - зачервявам се така, както човек може да се зачерви на претъпкан дансинг, където се носи аромат на бира и евтина кожа. Чувствам, че вече губя и последните трохи от самоконтрола, който ме е крепил през цялата вечер, всички мисли за високата класация на книгите на Том в списъците с бестселъри на "Ню Йорк Таймс", за приходите на "Пенингтън" и за сложното икономическо положение в целия свят. Чувствам се като бутилка с газирана напитка, която някой е раздрусал многократно и всеки момент капачката ще изхвръкне.

Готова съм да заявя категоричния си отказ, без да ме интересува какво ще каже той на Жизел (която ще ми отсече главата) или на Уилям, или дори на мисис Пенингтън утре, когато усещам, че някой дръпва Том назад.

- Мисля, че това е достатъчно - процежда Уилям и аз зяпвам.

Все още с тъмносиния си костюм и кафявите обувки от де­ня. Изглежда обаче по-различно, не така строго професионален, какъвто беше сутринта. Вратовръзката му е изкривена, ня­ма ги и съвършените ръбове на панталоните му. Виждам до­ри залепнала дъвка и скъсана хартия да стърчат изпод едната подметка. Съдейки само по облеклото му дори, изглежда из­морен. Сините му очи обаче са като ледена стомана, което е знак, че може да издържи цяла нощ.

Том прави крачка назад, очевидно видял това, което и аз.

- Само се забавляваме малко - казва той и се засмива леко пресилено. - Нали, Савана? - обръща се той към мен.

Ококорвам се и местя поглед от Том към Уилям, все още не знам какво да отговоря. Готвя се да отворя уста, за да произнеса нещо сдържано и професионално, но се оказва, че не се налага.

Уилям прави крачка напред, застава лице в лице с Том и напълно ме закрива. Пред очите ми е единствено широкият син гръб на моя шеф, по който танцуват светлините от тавана.

- И въпреки това отвън те чака кола на "Юбер" - чувам аз гласа на Уилям. - Ще те закара, където му кажеш.

- Но... Савана щеше да ме откара до хотела. А и трябва да обсъдим някои подробности за следващата ми книга.

- Имам и добра новина за теб, Том. Оценен си подобаващо. Поемам лично отговорност за книгите ти като твой редактор, а за съжаление нямам време за танци с теб. Лека нощ.

Няколко секунди оставам насред дансинга, скрита зад гърба на Уилям, едва дишам от изненада от току-що чутото. Наистина ли той каза всичко това? Направи ли го? И то заради мен?

От Том нямаше и следа, когато Уилям най-сетне се извръща към мен.

Хвърлям поглед наоколо и виждам единствено танцуващи двойки.

Двойки, бавно обикалящи помещението светлини и най-важното - никакъв Том.

Поглеждам Уилям и за първи път тази вечер усещам как раменете ми се отпускат. Изпускам тежка въздишка. В същия миг в гърдите ми се надига смях. Бълбука от облекчение, направо не ми се вярва какво се случи току-що. Помня само шока, изписал се на физиономията на Том

Лицето на Уилям е все още застинало в онова неумолимо изражение, а очите му все така следят вратата. Видимо е изтощен.

Трудно се удържам и раменете ми потрепват от смях.

Той се обръща най-сетне към мен и ме поглежда така, ся­каш ме вижда за първи път. Изражението му се променя. Бръч­ката на челото му се вдълбава още повече.

Вече не личи, че е загрижен онзи невъзпитан мъж с шарещите ръце да напусне салона. Личи си само вниманието му към дребната, малко странна служителка на дансинга, която на всичкото отгоре се залива от смях.